от стършелите, други годни да превозват товари чак от пространството на Юпитер, ако се наложи. Ала не е имал представа, че са толкова много. — Откъде знаеш, че са шейсет и пет, доктор Хокънбери?
— Главен центурион Меп Аху ми каза, още докато бяхме на Марс и на Илионската земя. Аз полюбопитствах за двигателната система на корабите и той отговори съвсем неопределено, космическите съдове не били по неговата специалност, той бил боен век, обаче останах с впечатлението, че другите кораби са с ядрени или йонни двигатели… много по-съвършени от атомни бомби в консервени кутии.
— Да — потвърждава Манмът. И той не знае много за космическите съдове — корабът, с който двамата с Орфу са дошли на Марс, е представлявал набързо скалъпена комбинация от слънчеви платна и ядрени дюзи за еднократна употреба, изстреляна в Слънчевата система с два трилиона ватов моравекски требушет — ала даже той, скромният капитан на подводница от Европа, е наясно, че „Кралица Маб“ е прекалено примитивна и голяма за нуждите на обявената мисия. Струва му се, че знае накъде клони с всичко това Хокънбери, и не е сигурен, че иска да го чуе.
— Зад кораб, голям колкото Емпайър Стейт Билдинг, на трийсет секунди избухва атомна бомба, както постоянно посочват всички премиер интегратори и Орфу. Освен това „Кралица Маб“ няма стелт покритие, с каквото са снабдени даже стършелите. И вие задвижвате това гигантско тяло с ярко… как му казвахте?… албедо… с помощта на атомни взривове, които ще се виждат даже денем от повърхността на Земята… по дяволите, те вече сигурно се виждат с просто око.
— Което те кара да заключиш… — подсказва му Манмът. Предава целия разговор на Орфу, ала неговият йонийски приятел мълчи по частния им канал.
— Което ме кара да заключа, че истинската цел на тая мисия е корабът да бъде видян колкото се може по-скоро. Да изглежда колкото може по-заплашителен, за да предизвика реакция от страна на силите на или около Земята — същите сили, които твърдите, че правят фокуси с тъканта на самата квантова реалност. Опитвате се да привлечете огъня им.
— Нима? — Манмът разбира, че доктор Томас Хокънбери има право… и че той, европеецът Манмът, още отначало е подозирал същото.
— Да — заявява схоластикът. — Предполагам, че корабът е натъпкан със записващи устройства и когато Неизвестните сили в орбита около Земята или там, където се крият, пръснат „Кралица Маб“ на атоми, всички подробности за тая сила и характера на нейните супероръжия ще се излъчат на Марс, Пояса, Юпитер или някъде другаде. Тоя кораб е като троянския кон, който гърците още не са се сетили да построят на Илионската земя — а може и никога да не го построят, защото аз прецаках хода на събитията и защото Одисей е ваш пленник. Обаче вие знаете… или поне сте почти сигурни, че другата страна ще изгори тоя троянски кон. Заедно с всички нас.
„Това вярно ли е, Орфу?“ — пита европейският моравек по теснолъчевия канал.
„Да, приятелю, но не е всичко“ — разнася се мрачният отговор.
— Не с всички
Схоластикът престава да поглажда гърдите си — белегът е само бледа линия по кожата му и молекулярното лепило скоро ще скрие и нея — и докосва тежкия медальон, който виси на шията му.
— Да. Мога да си тръгна по всяко време.
32.
Деймън избра девет души, петима мъже и четири жени, да му помогнат с обиколката на всичките триста известни факсвъзелни портали. Трябваше да проверят дали Сетебос е бил там и да предупредят обитателите, ако не е бил, но той реши да изчака Харман, Хана и Петър да се върнат със скутера. Харман беше казал на Ада, че ще се приберат за обяд или малко по-късно.
Аероскутерът не се върна за обяд. Не се върна и един час след това. Деймън чакаше. Знаеше, че Ада и другите са нервни — разузнавачите и групите, които събираха дърва за огрев, бяха забелязали движение на множество войникси в гората на север и юг от имението, сякаш чудовищата се събираха за масирана атака — и не искаше да откъсва десет души от задълженията им преди завръщането на Харман и неговите двама спътници.
Не се завърнаха и следобед. Часовите на стражевите кули и палисадата често поглеждаха ниските сиви облаци, явно с надеждата да видят скутера.
Деймън знаеше, че вече трябва да тръгва — че Харман е имал право и че трябва да побързат с разузнавателната обиколка ала изчака още един час. После два. Колкото и нелогично да беше, струваше му се, че ще изостави Ада, ако замине, преди Харман да се върне с аероскутера. Ако със съпруга й се случеше нещо, тя щеше да е съкрушена, но общността на Ардис можеше да оцелее. Без скутера всички бяха обречени при следващото нападение на войниксите.
Ада беше заета през целия следобед и само от време на време излизаше, качваше се на вагрянката на Хана и се взираше в небето. Деймън, Том, Сайрис, Лоус и неколцина други стояха наблизо, ала не я заговаряха. Облаците посивяха и пак заваля сняг.
— Е, трябва да застъпя на дежурство в кухнята — каза Ада накрая и се уви по-плътно в шала си. Деймън и другите я проследиха с поглед. След малко Деймън влезе в къщата, качи се в стаичката си под стряхата на третия етаж и извади от сандъка си каквото му трябваше — зелената термокожа и осмозната маска, дадени му от Сави преди повече от десет месеца.
Беше оставил костюма разкъсан и мръсен — раздран от ноктите и зъбите на Калибан, напоен с кръвта на Деймън и чудовището, покрит с кал при принудителното им кацане със скутера миналата пролет — но сега петната бяха почистени: термокожата сама се беше опитала да излекува раните си. Почти бе успяла. Тук-там зеленото покритие се губеше и се виждаше сребърната лъскавина на самия молекулярен пласт, но затоплящите и херметизиращите свойства бяха почти невредими — за да го изпита, Деймън се беше прехвърлил по факса в един пуст възел на повече от четири хиляди метра над морското равнище, необитаем, брулен от вятъра, затрупан със сняг портал, известен само като Пайкспийк. Термокожата запази телесната му топлина, осмозната маска също действаше — осигуриму достатъчно въздух, за да диша нормално.
Деймън прибра почти безтегловния костюм и маската в раницата си до стрелите за арбалета и бутилките с вода и слезе долу да събере очакващата го група.
Отвън се разнесе вик. Той се втурна на двора заедно с Ада и половината обитатели на Ардис.
Скутерът беше на около километър и половина. Плавно проби облаците и заобиколи откъм югозапад, но изведнъж се разклати, спусна се надолу, стабилизира се, после пак се разклати и рязко се понесе към земята зад оградата на южната морава. В последния момент се издигна, забърса горния край на дървената палисада — тримата часови залегнаха, за да не бъдат пометени — заора в замръзналата пръст, отскочи на десет метра височина, отново остърга повърхността, продължи да подскача и накрая с плъзгане спря, като издълба в склона плитка бразда.
Ада хукна първа, всички тичешком я последваха към приземилата се машина. Деймън стигна няколко секунди след братовчедка си.
В аероскутера беше само Петър. Лежеше замаян и окървавен в предната централна ниша. Другите пет меки пътнически места бяха пълни с… оръжия. Деймън забеляза различни модели иглени пушки, някои като ония, които беше донесъл Одисей, но също и пистолети и други оръжия, каквито не бе виждал никога.
Помогнаха на младежа да слезе от машината. Ада отпра парче плат от туниката си и попи кръвта от челото му.
— Ударих си главата, когато угасна силовото поле… — изпъшка Петър. — Голям глупак съм. Трябваше да го оставя да кацне сам… Казах „ръчно управление“, когато автопилотът се изключи, след като излезе от облаците… мислех си, че мога да го управлявам… обаче не можех.
— Шшт — прекъсна го Ада. Том, Сайрис и другите й помогнаха да изправи олюляващия се младеж на крака. — Ще ни разкажеш, когато влезем вкъщи. Часовите… моля, върнете се на постовете си. Останалите, заемете се със задачите си. Лоус, вземи хора и внесете оръжието и мунициите. В багажните отделения на скутера може да има още. Пренесете всичко в главната зала.
Сайрис и Том донесоха лекарства и бинтове в салона и Петър заразказва патилата си пред най-малко трийсетина души.
