Описа обсадения от войникси Голдън Гейт и срещата с Ариел.
— После в балона стана тъмно за няколко минути, бъкистъклото не пропускаше слънчева светлина, и когато пак стана прозрачно, Харман беше изчезнал.
— Къде, Петър? — Гласът на Ада не издаваше никакви чувства.
— Не знаем. Три часа претърсвахме целия комплекс с Хана и намерихме оръжието в нещо като музейна зала в балон, в който тя не беше влизала, обаче от Харман или онова зелено същество, Ариел, нямаше и следа.
— Къде е Хана? — попита Деймън.
— Остана там. — Младежът опипа бинтованата си глава. — Знаехме, че трябва да върнем скутера и колкото може повече оръжие в Ардис — колкото се може по-скоро. Ариел каза, че бил програмирал машината да лети по-бавно, отколкото на отиване — полетът отне четири часа. Ако яслата успеела да го спаси, Одисей щял да излезе от нея след три денонощия и Хана реши да остане, за да види… да види дали Никой ще оцелее. Освен това намерихме още десетки оръжия — ще трябва да се върнем със скутера — и Хана каза да я вземем тогава.
— Войниксите ще успеят ли да влязат в балоните? — попита Лоус.
Петър поклати глава и се намръщи от болка.
— Според нас не. Плъзгаха се по бъкистъклото. Няма други функциониращи изходи и входове освен полупропускливата гаражна врата, която се херметизира след излитането ми.
Деймън кимна. Спомняше си и бъкистъклото на трактора по време на пътуването им в Средиземноморския басейн със Сави, и полупропускливите мембранни врати на орбиталния остров на Просперо.
— Както и да е, Хана има поне петдесет иглени пушки — кисело се усмихна Петър. — Изнесохме ги от музея в сандъци и одеяла. Ако все пак успеят да влязат вътре, тя ще убие много войникси. А и залата, в която се намира яслата на Одисей, е скрита от останалата част от комплекса.
— Няма да пратим скутера обратно още тая вечер, нали? — попита една жена, казваше се Сейлъс. — Искам да кажа… — Тя хвърли поглед към прозорците. Навън следобедът бързо гаснеше.
— Няма — успокои я Ада. — Благодаря, Петре. Върви да си починеш. Ще докараме скутера при къщата и ще приберем оръжието и мунициите. Това може да спаси Ардис.
Всички тръгнаха да си свършат работата. Даже на моравата се водеха оживени разговори. Лоус и другите, които бяха стреляли с първите иглени пушки, донесени от Одисей, изпробваха новото оръжие — всички пушки работеха, — направиха стрелбище зад имението и започнаха да обучават останалите. Деймън ръководеше почистването на аероскутера. Когато активираха пулта, машината се съживи и увисна на по- малко от метър над земята. Шестима мъже я избутаха до къщата. Багажните отделения отзад и отстрани, където Одисей държеше копията си по време на лов за форусракоиди, наистина бяха пълни с оръжие.
Накрая, когато зимният привечерен здрач прогони светлината от небето, Деймън отиде да види Ада. Тя стоеше до пламтящата вагрянка на Хана. Той понече да я заговори и разбра, че не знае какво да каже.
— Върви. — Тя го погледна в очите. — Успех. — Целуна го по бузата и го побутна към къщата.
В снежната привечерна сивота Деймън и деветимата му другари напълниха раниците си с още стрели, храна и вода — помислиха дали да не вземат от новите иглени пистолети, но решиха да се ограничат с арбалетите и ножовете, оръжия, които познаваха — и бързо извървяха двата километра от палисадата на Ардис Хол до факс павилиона. От време на време тичаха. В тъмната гора се движеха сенки — но не видяха нито един войникс. Не се обаждаха птици — даже случайното пърхане и писукане, обичайни за дълбоката зима. Нервните мъже и жени, които охраняваха оградата на факс портала, общо двайсет, отначало ги помислиха за подранила смяна, после видимо се разочароваха, когато научиха, че цялата група ще се прехвърли. През последното денонощие никой не бе идвал или заминавал и часовите бяха видели десетки войникси да се придвижват на запад през гората. Знаеха, че ако войниксите атакуват масирано, факс павилионът ще падне, и искаха да се приберат в Ардис преди мръкване. Деймън им каза, че тая нощ в имението няма да е безопасно и че смяната може да не успее да стигне до портала преди залез-слънце, поради раздвижването на войниксите, но че през следващите няколко часа някой ще долети с аероскутера, за да види как са. Ако войниксите атакуваха павилиона и защитниците успееха да пратят човек в Ардис, скутерът щеше да докара подкрепление, по петима души на курс.
Деймън огледа групата, която беше събрал — Реймис, Кейман, Дорман, Кол, Едид, Кара, Сайман, Око и Ел — и за последен път изложи на деветимата доброволци задачата им: всеки имаше списък с трийсет факсвъзелни шифъра, подредени последователно, тъй като разстоянията нямаха значение в света на факса, и отново им обясни как трябва да обиколят и трийсетте места, преди да се върнат. Ако имаше признаци за синята ледена паяжина и многоръкия Сетебос, трябваше да огледат обстановката и да си плюят на петите. Нямаха за цел да се сражават. Ако местната общност продължаваше да живее като преди, трябваше да съобщят на човека, който я ръководи, и колкото може по-скоро да се прехвърлят в следващия възел. Даже ако се забавеха с предаването на съобщението, Деймън се надяваше всички да изпълнят задачата си за по-малко от дванайсет часа. Някои възли бяха слабо населени, само няколко къщи около павилиона, и престоите щяха да са кратки, даже още по-кратки, ако хората бяха избягали. Ако някой от куриерите не се върнеше в Ардис Хол до двайсет и четири часа, щяха да го смятат за изчезнал и да пратят някого на негово място да съобщи в неговите трийсет възела. Трябваше да се приберат рано — преди да приключат обиколката си — единствено ако получат тежки рани или узнаят нещо важно за оцеляването на общността в Ардис. В тоя случай трябваше незабавно да се прехвърлят обратно.
Сайман тревожно оглеждаше хълмовете и ливадите. Не казваше нищо, ала Деймън можеше да прочете мислите му: какъв шанс имаха да се опитат да извървят двата километра в мрака, докато войниксите дебнеха?
Деймън повика защитниците на павилиона и им обясни, че ако някой от групата се прехвърли обратно с важна новина и скутерът не е на разположение, петнайсет от тях трябва да придружат куриера до Ардис Хол. Павилионът в никакъв случай не биваше да остава без охрана.
— Някакви въпроси? — попита накрая. В гаснещата светлина обърнатите им към него лица приличаха на бели овали. Никой нямаше въпроси. — Ще се прехвърлим в реда на факс шифрите. — Деймън не губи време да им пожелава успех. Десетимата един по един се прехвърлиха — въведоха първия код от списъка си на клавиатурата върху колоната в центъра на павилиона и изчезнаха. Самият той бе взел последните трийсет шифъра, главно защото сред тях беше кратерът Париж, както и възлите, които вече бе проверил. Но когато се прехвърли, не въведе нито един от тях, а малко известния код на необитаемия тропически остров.
Там продължаваше да е ден. Лагуната беше светлосиня, водата зад рифа постепенно придобиваше по- тъмен цвят. Утринното слънце осветяваше отгоре тъмните облаци — неотдавна бе научил, че се казват „купести“ — които се трупаха високо на западния хоризонт.
Деймън се огледа, за да се увери, че е сам, съблече се, нахлузи термокожата и остави качулката да виси свободно на врата му и осмозната маска — на ремък под туниката му. После си обу панталона, туниката и обувките и прибра бельото си в раницата. Провери останалото й съдържание — ивици жълт плат, които беше нарязал в Ардис, двата примитивни чука, които бе поръчал на Реман, най-добрия ковач в имението след Хана. Намотки въже. Още стрели за арбалет.
Искаше първо да се върне в кратера Париж, но там беше нощ, а за да види каквото трябваше, имаше нужда от светлина. Знаеше, че до изгрева в Париж остават около седем часа, и бе почти убеден, че дотогава ще успее да обиколи повечето от другите си двайсет и девет възела. Някои от тях беше посетил след бягството си от кратера — Киев, Белинбад, Уланбат, Чом, имението на Ломан, Дрид, Фуего, Кейптаун Тауър, Деви, Мантуа и Сатъл Хайтс. Само Чом и Уланбат бяха обхванати от синия лед и той се надяваше, че положението не се е променило. Даже да му трябваха цели дванайсет часа, за да предупреди хората в другите градове и възли, когато се прехвърлеше в кратера Париж, вече щеше да е светло.
А кратерът Париж беше мястото, където възнамеряваше да направи каквото трябва.
Нарами тежката си раница, вдигна арбалета, върна се при павилиона, сбогува се с тропическия бриз и шумоленето на палми и въведе първия код от списъка си.
33.
Ахил е носил мъртвото, ала напълно запазено тяло на амазонката Пентезилея повече от трийсет левги,
