Олимп

се прибира обратно в кораба с помощта на трийсет и три метрови амортисьори и след това грамадните й бутала я връщат на място за следващата плазмена експлозия. Скоро „Кралица Маб“ се движи към Земята с постоянното 1,28 g, а действителното й ускорение расте с всеки следващ взрив. Естествено за кратки периоди моравеките могат да издържат стотици или дори хиляди пъти по-голяма центробежна сила, но на борда има един човек, отвлеченият Одисей, и неговите домакини единодушно не желаят да го размажат на палубата като малинов конфитюр.

Орфу от Йо и другите векски техници в машинния отсек наблюдават налягането на парата и смазката и в същото време следят волтажа и охлаждането. Атомните бомби избухват на трийсетина секунди и космическият кораб използва огромно количество смазка, затова долните десет палуби са обхванати от пръстеновидни резервоари, големи колкото малки океански танкери от Изгубената ера. С безбройните си тръби, клапани, датчици, възвратно-постъпателни бутала и грамадни измервателни уреди за налягането, машинното отделение прилича на параход от XIX век.

Даже при центробежна сила от 1,28 g „Кралица Маб“ ще лети доста бързо в продължение на доста време и след това доста бързо ще намали скоростта — корабът ще стигне до земно-лунната система за малко повече от трийсет и три стандартни дни.

През този пръв ден Манмът проверява системите на своята подводница „Смуглата дама“. Тя не само уютно е настанена в един от трюмовете, но и е свързана с крилете, двигателите и защитната обвивка за спускането в земната атмосфера и европейският моравек проверява дали пултовете и интерфейсите за новите части са в изправност. Въпреки че са на дванайсет палуби един от друг, докато работят, Манмът и Орфу си приказват по частен теснолъчев канал и наблюдават по отделни корабни видео и радарни връзки отдалечаващия се Марс. Камерите, показващи на Манмът гледката от кърмата, изискват сложни компютърни филтри, за да вижда през почти постоянния блясък на експлодиращите „импулсни елементи“ — с други думи бомби. Макар и сляп за видимия спектър на светлината, Орфу „наблюдава“ Марс със серия радарни схеми.

„Странно е да напуснеш Марс, след като преживяхме толкова трудности, за да отидем там“ — излъчва по теснолъчевия канал Манмът.

„Така е — съгласява се йонийският му приятел. — Особено сега, когато олимпийските богове воюват толкова свирепо помежду си“. За да илюстрира думите си, космическият моравек уголемява образа на отдалечаващия се Марс и фокусира ледените склонове и зеления връх на Монс Олимпус. Орфу от Йо вижда движението като серия колони от данни за инфрачервено излъчване, но Манмът го различава съвсем ясно. Тук-там проблясват ярки експлозии и калдерата, само допреди едно денонощие езеро, сега сияе в жълто и червено в ИР-спектър, което показва, че отново е пълна с лава.

„Астейг/Че, Ретроград Синопесен, Чо Ли, генерал Бех бин Адее и другите премиер интегратори, изглежда, са доста уплашени — съобщава Манмът, докато проверява енергийните системи на подводницата. — Обяснението, което дадоха на Хокънбери за гравитацията на Марс, е абсолютно погрешно — че някой я направил почти като нормалната за Земята. И това уплаши и мен“. За пръв път след излитането на „Кралица Маб“ двамата с Орфу могат да разговарят насаме и Манмът се радва на възможността да сподели безпокойствата си.

„Това дори не е върхът на айсберга, merde“ — отвръща Орфу.

„Какво искаш да кажеш?“ Изведнъж тръпки побиват органичните части на Манмът.

„Точно това, което казвам — избуботва йониецът. — Ти беше толкова зает да сновеш между Марс и Илион, че не си чул нищо за откритията на премиеринтеграторската комисия, нали?“

„Разказвай“.

„Ще бъдеш по-доволен, ако не научиш нищо, приятелю“.

„Млъкни и разказвай… знаеш какво имам предвид. Разправяй“.

Орфу въздъхва — странен звук по теснолъчевия канал, като че ли целият тристаметров корпус на „Кралица Маб“ изведнъж се е разхерметизирал. „Първо, тераформирането…“

„И какво от това?“ През дългите седмици на техните странствания на Марс с подводница, фелука и балон Манмът е свикнал със синьото небе, синьото море, лишеите, дърветата и нормалния въздух.

„Водата, животът и въздухът ги е нямало преди по-малко от век и четвърт“ — излъчва Орфу.

„Знам. Астейг/Че го обясни на първия брифинг на Европа преди близо една стандартна година. Изглеждаше почти невъзможно планетата да е била тераформирана толкова бързо. И?“

„Ами наистина е невъзможно. Докато ти си лафеше с гърците и троянците, нашите векски естественици, и от Петте луни, и от Пояса, проучваха тераформирания Марс. Не е станало с вълшебство, нали се сещаш… използвани са астероиди за стопяването на ледените шапки и освобождаване на въглеродния диоксид, други астероиди са били насочени към огромните подземни замръзнали водни запаси и са се разбили в марсианската кора, за да може след милиони години по повърхността пак да потече вода, пуснати са лишеи, водорасли и земни червеи, за да се подготви почвата за по-големи растения, и всичко това може да се е случило едва след като ядрени заводи за производство на кислород и азот са сгъстили десетократно марсианската атмосфера“.

Манмът, който е в контролната ясла на своята подводница, престава да въвежда команди на компютърния екран, изключва се от виртуалните портове и оставя схемите и изображенията на подводницата и защитната обвивка да угаснат. „Това означава…“ — колебливо излъчва европейският моравек.

„Да. Това означава, че тераформирането на Марс до сегашното му състояние е отнело близо осем хиляди стандартни години“.

„Но… но…“ — пелтечи Манмът по теснолъчевия канал, ала не е в състояние да се овладее. Астейг/Че им е показал астрономически снимки на стария Марс, на безвъздушния, студен, безжизнен Марс, направени от космоса на Юпитер и Сатурн само преди един стандартен век и половина. И самите моравеки са разпространени из външната система от хората преди по-малко от три хиляди години. По онова време Марс определено не е бил тераформиран — освен няколко обречени китайски колонии на Фобос и повърхността, той е изглеждал точно такъв, какъвто са го заснели първите сонди от Земята през XX и XXI век.

„Но…“ — отново излъчва Манмът.

„Харесва ми, когато изгубиш дар слово“ — отвръща Орфу, ала без обичайното буботене, което означава, че на вакуумния моравек му е смешно.

„Искаш да кажеш, че става въпрос или за магия, или за истински богове… нещо като Господ… или…“ Гласът на Манмът по теснолъчевия канал звучи почти гневно.

„Или какво?“

„Това не е истинският Марс“.

„Точно така — потвърждава Орфу. — Или по-точно това е истинският Марс, но не нашият. Не онзи Марс, който е бил в нашата слънчева система в продължение на милиарди години“.

„Някой… е разменил… нашия Марс… с… друг… така ли?“

„Така изглежда — отвръща приятелят му. — И премиер интеграторите и техните най-изтъкнати естественици не искаха да повярват, обаче само този отговор съответства на фактите. Доказва го онова нещо със слънчевия ден“.

Манмът забелязва, че ръцете му треперят. Свива ги в юмруци, изключва зрението си и видеоканалите, за да може да се съсредоточи. „Какво нещо?“

„Дребен проблем, но важен. Случайно да си забелязал по време на пътешествията си между Марс и Земята през брана-дупката, че дните и нощите имат еднаква продължителност?“

„Да, но…“ — Манмът млъква. Не е нужно да влиза в неорганичните си база данни, за да знае, че Земята се завърта за двайсет и три часа и петдесет и шест минути, а Марс — за двайсет и четири часа и трийсет и седем минути. Колкото и малка да е, тази разлика би трябвало да се натрупа през месеците на престоя им на Марс и свързаната чрез Дупката Земя, където гърците са се сражавали с троянците. Ала не се е натрупала. Дните и нощите на двата свята са имали еднаква продължителност.

„Исусе Христе — прошепва Манмът по теснолъчевия канал. — Исусе Христе“.

„Може и той да е — отговаря Орфу и този път вече избуботва. — Или поне някой с подобни божествени способности“.

„Някой от Земята е пробивал дупки в многоизмерното пространство на Калаби-Яу, свързвал е брани в