— До тая сутрин — каза Харман. — След полета останах няколко минути сам на площадката и открих как да вляза чрез функциите на дланта си в дисплея.
— Как? — попита Ада. — Та ти от няколко месеца се опитваш да го постигнеш.
Харман отново поглади брадичката си.
— Накрая просто го попитах как да осъществя функционален интерфейс. Три зелени кръга в три по- големи червени кръга. Лесна работа.
— И той ти каза колко време ще отнеме полетът до Голдън Гейт, така ли? — усъмни се Деймън.
—
— Или общата мрежа — довърши Хана. Всички бяха преживели шеметния смут на общата мрежа, след като миналата пролет Сави ги бе научила да влизат в нея. Никой не беше усъвършенствал използването й. Информацията просто бе прекалено много, за да я обработят.
— Да. — Харман кимна. — Затова смятам, че ако тая сутрин закарам Одисей… Никой… ще потърся някаква лечебна ясла за него… ако няма, ще го поставя в някой от кристалните ковчези и ще се върна преди събранието в три следобед. По дяволите, ще се върна още за обяд!
— Той сигурно няма да издържи пътуването — вцепенено каза Хана. Не откъсваше поглед от тежко дишащия си любим.
— Но определено няма да издържи още един ден в Ардис без медицинска помощ — отсече Харман. — Просто сме… адски невежи. — Той удари с юмрук по един дървен шкаф, рязко отдръпна ръка и облиза ожулените си кокалчета, засрамен от избухването си.
— Ще дойда с теб — заяви Ада. — Не можеш сам да го внесеш в балоните на моста. Ще ти трябва носилка.
— Не, не бива да идваш, скъпа.
Ада бързо вдигна бледото си лице и черните й очи заблестяха от гняв.
— Защото съм…
— Не, не защото си бременна. — Харман докосна свитата й в юмрук ръка и обгърна тънките й меки пръсти със своите — дебели и груби. — Просто имаш прекалено важна работа тук. Вестта, която донесе Деймън, до час ще се разпространи в цялата общност. Всички ще се паникьосат.
— Още една причина да не тръгваш и
Той поклати глава.
— Ти си главната тук, скъпа. Ардис е твое имение. Всички сме гости в дома ти. Хората ще имат нужда от отговори, не само на събранието, но и през следващите часове, и ти трябва да си тук, за да ги успокоиш.
— Не знам никакви отговори — тихо рече Ада.
— Разбира се, че знаеш. Как предлагаш да реагираме на новината, която донесе Деймън?
Тя обърна лице към прозореца. Стъклата бяха заскрежени, ала навън бе спряло да вали.
— Трябва да видим още колко общности са пострадали от тези дупки и синия лед. Да пратим десетина представители по факса в останалите възли.
— Само десетина ли? — попита Деймън. Общностите на оцелелите бяха над триста.
— Не можем да се лишим от повече хора, защото войниксите може да се върнат и през деня — твърдо отвърна Ада. — Всеки може да поеме по трийсет кода и да види колко възли ще обиколи до залез-слънце в това полукълбо.
— А аз ще потърся още иглени пълнители от Голдън Гейт — прибави Харман. — Миналата есен, когато откри трите пушки, Одисей донесе триста, но снощи почти ги изчерпахме.
— Пратихме хора да съберат стрелите от труповете на войниксите, но ще кажа на Реман, че днес трябва да излеем колкото може повече — добави Ада. — Трябва да поръчам в работилницата да удвоят усилията си. Стрелите за лъкове отнемат много повече време, но по мръкнало можем да поставим още лъкове по укрепленията.
— Идвам с теб — каза Хана на Харман. — Трябва ти човек за носилката, а тук никой не познава зеления град на Голдън Гейт по-добре от мен.
— Съгласен съм — отстъпи той, след като видя, че съпругата му — каква странна дума и мисъл, „съпруга“ — хвърля остър поглед на по-младата жена: явно се запита дали има основание за ревност и после го отхвърля. Ада знаеше, че единствената любов на Хана, колкото и безнадеждна и несподелена да беше, е Одисей.
— И аз ще дойда — обади се Деймън. — Още един арбалет няма да ви е излишен.
— Мисля, че ще си по-полезен, ако се заемеш с избора на пратениците — възрази Харман. — Трябва да им разкажеш какво си видял и да разпределиш кой къде ще отиде.
Младият мъж сви рамене.
— Добре. И аз ще поема трийсет възела. Успех. — Той кимна на Хана и Харман, докосна Ада по ръката и излезе от амбулаторията.
— Хайде набързо да хапнем, да вземем дрехи и оръжие и да тръгваме — каза Харман на Хана. — Ще намерим двама по-яки мъже да ни помогнат да изнесем Одисей. Аз ще докарам аероскутера.
— Не може ли да ядем по време на полета?
— Мисля, че е по-добре преди това. — Харман помнеше невероятните траектории, които му беше показал скутерът — почти вертикално излитане от Ардис, напускане на атмосферата, излизане в открития космос, после връщане като куршум, изстрелян от небето. Сърцето му бясно се разтуптяваше дори само от спомена за графиката.
— Ще си взема нещата и ще видя дали Том и Сайрис могат да ми помогнат да приготвим Одисей за пътуването. — Хана целуна Ада по бузата и бързо излезе.
Харман за последен път погледна посивялото лице на гърка, хвана Ада за лакътя и я поведе по коридора до едно по-спокойно място при задния вход.
— Все още смятам, че трябва да дойда с теб — заяви тя.
Харман кимна.
— Ще ми се да можеше. Обаче когато хората осъзнаят значението на новината на Деймън, когато усетят, че Ардис може би е последният останал свободен възел и че някой поглъща всички други градове и селища, няма начин да не настане истинска паника.
— Мислиш ли, че ние сме останали последни? — промълви Ада.
— Нямам представа. Но ако онова същество, което Деймън е видял да влиза през дупката, е Сетебос, богът, за когото говореха Калибан и Просперо, мисля, че ни заплашва огромна опасност.
— И мислиш, че Деймън е прав… че самият Калибан е на Земята, така ли?
Харман замислено прехапа устна.
— Според мен е прав, че чудовището е избило всички в небостъргача в кратера Париж, само за да се добере до Марина и да даде урок на Деймън.
Облаците отново бяха скрили слънцето и навън стана по-тъмно. Ада напрегнато наблюдаваше трескавото оживление около вагрянката. Десетина мъже и жени тъкмо отиваха да сменят часовите на северната стена.
— Ако Деймън е прав, какво пречи на Калибан и неговите същества да дойдат тук, докато теб те няма? — тихо попита Ада, без да се обърне, за да го погледне. — Ами ако се върнеш от това пътуване и откриеш купчини черепи в Ардис Хол? Даже няма да имаме аероскутер, с който да избягаме.
— О… — почти простена Харман, отдръпна се от нея и избърса потта от челото и бузите си; кожата му беше студена и лепкава.
— Извинявай, любов моя. — Ада се извъртя и го прегърна. — Естествено, че трябва да отидеш. Ужасно важно е да се опитаме да спасим Одисей, не само защото е наш приятел, но и защото навярно единствено той знае каква е тая нова опасност и как можем да се справим с нея. И имаме нужда от муниции за иглените пушки. Пък и при никакви обстоятелства не бих избягала от Ардис с аероскутер. Тук е моят дом. Нашият дом. Имаме късмет, че още четиристотин души ни помагат да го защитаваме. — Тя го целуна по устата, после пак го прегърна и продължи, опряла лице в кожената му туника: — Естествено, че трябва да отидеш, Харман. Трябва. Само се върни по-скоро.
