Олимп

Той се опита да отговори, ала не намери думи. И просто я притисна към себе си.

29.

Харман спусна скутера от площадката и го спря на по-малко от метър над земята до задния вход на Ардис Хол. Петър го чакаше.

— Искам да дойда и аз — заяви младежът. Носеше пътническото си наметало и колан, на който висяха къс меч и боен нож, самоделния си лък и пълен със стрели колчан, преметнат през рамо.

— Казах на Деймън… — започна Харман, надигна се на лакът в централната предна ниша на овалната летателна машина и го погледна.

— Да. Имаше логика… да кажеш на Деймън. Той още е в шок от смъртта на майка си и организирането на куриерите може да му помогне да го преодолее. Обаче имаш нужда от още един човек на Моста. Хана е достатъчно силна, за да носите носилката с Никой, но ви трябва и някой да ви прикрива.

— Ти си нужен тук…

Петър отново го прекъсна. Гласът му беше тих, твърд и спокоен; очите му настойчиво се взираха в Харман.

— Не е така, Харман ур. Тук е нужна иглената пушка и ще я оставя заедно с няколкото пълнителя, обаче самият аз не съм нужен. Също като теб, аз съм на крак от над едно денонощие и имам право на шест часа сън, преди да застъпя на пост на стените. А ти каза на Ада ур, че с Хана ще се върнете след няколко часа.

— Би трябвало…

Хана, Ада, Сайрис и Том вече изнасяха Одисей-Никой. Умиращият бе завит с дебели одеяла. Харман млъкна, скочи от висящия във въздуха аероскутер и помогна да настанят Никой в задната централна ниша. Машината използваше насочени силови полета вместо предпазни колани, но по периферията на всяка ниша имаше копринени колани и Харман и Хана стегнаха все още намиращия се в безсъзнание Никой с тях. Приятелят им спокойно можеше да умре, преди да стигнат до Голдън Гейт, и Харман не искаше тялото му да изхвърчи от скутера.

— Петър ще дойде с нас — каза той на Хана, след като се покатери отпред и се изпъна в пилотската ниша. Младата жена не откъсваше поглед от Одисей и не прояви никакъв интерес към тази информация. — Ще заеме задната лява ниша. Дръж лъка и колчана си подръка. Ти ще пътуваш в задната дясна. Стегни си ремъците.

Ада заобиколи машината, надигна се на пръсти и бързо го целуна.

— Върни се преди мръкване, иначе лошо ти се пише — прошепна тя и тръгна към къщата заедно с Том и Сайрис.

Харман се увери, че всички са стегнали предпазните колани, и пъхна ръце под предния ръб на скутера, за да задейства пулта за управление. Представи си три зелени кръга, вписани в три по-големи червени. Над лявата му ръка засия синя светлина и върху зрението му се наложиха невероятни траектории.

— Посока: Голдън Гейт при Мачу Пикчу? — разнесе се безизразният глас на машината.

— Да — потвърди Харман.

— По най-бързия маршрут?

— Да.

— Готовност за начало на полета?

— Да — каза Харман. — Излитай.

Силовите полета ги притиснаха надолу. Аероскутерът се понесе над палисадата и дърветата, издигна се почти вертикално и премина звуковата бариера още преди да достигне височина шестстотин метра.

Ада не изчака скутера да излети и щом звуковата вълна достигна къщата — беше я чувала стотици пъти по време на метеоритната бомбардировка при Падането, — само помоли Оулио, която тая седмица беше дежурна да домакинства, да провери за счупени стъкла и ако има, да ги поправи.

Свали един вълнен шал от закачалката си в коридора и излезе на двора, а после и през предната порта на палисадата. Тревата там — по-рано нейната красива предна морава, която се спускаше близо половин километър надолу по склона, а сега пасище и бойно поле на Ардис — беше разорана от копита и крака на войникси и отново замръзнала. Човек спокойно можеше да си навехне глезена. Няколко волски дрошки се тътреха покрай гората и мъже и жени товареха труповете на войниксите. Щяха да рециклират металните коруби за оръжие. От кожените качулки шиеха дрехи и правеха щитове. Ада спря да погледа Кейман, един от първите ученици на Одисей предишното лято — той вадеше стрелите от арбалет от телата с помощта на специални клещи, проектирани и изковани от Хана. Събираха ги в кофи, натоварени на дрошката, и по-късно щяха да ги почистят и наточат. Самата дрошка, ръкавиците на Кейман и замръзналата пръст синееха от войниксова кръв.

Ада обиколи палисадата — влизаше и излизаше през портите, разговаряше с други работни групи, пращаше ония, които цяла сутрин бяха пазили на стената, да отидат на закуска, и накрая се покатери на вагрянката да приказва с Лоус и да проследи последните приготовления за сутрешното леене. Преструваше се, че не забелязва Ем и тримата младежи, които небрежно я следваха на трийсетина крачки по целия път и наблюдаваха зорко гората, стиснали заредените си арбалети.

Върна се в къщата през кухнята и провери хронофункцията на дланта си — от заминаването на Харман бяха изтекли трийсет и девет минути. Ако предвиждането за продължителността на полета на неговия глупав скутер беше вярно — тя не можеше да повярва, тъй като ясно си спомняше оня безкраен ден преди девет месеца, когато бяха летели от Голдън Гейт и бяха спрели в тексаската секвоена гора — и все пак, ако беше вярно, вече трябваше да са пристигнали. Да речем, един час, докато открият митичните лечебни ясли или поне поставят умиращия Никой в един от темпоралните саркофази, и любимият й щеше да си е вкъщи, преди да поднесат обяда. Ада си напомни, че утре е нейното вечерно дежурство в кухнята.

Остави шала на закачалката и се качи в стаята си — стаята, в която сега живееха с Харман. Беше сгънала донесения от Деймън торински саван и го бе пъхнала в най-големия джоб на туниката си. Сега го извади и го разгъна.

Харман почти никога не лягаше под савана. Деймън също рядко си го позволяваше, спомняше си тя — преди Падането неговата представа за почивка се изразяваше в съблазняване на млади жени, въпреки че, за да бъде справедлива, когато посещаваше Ардис в детството й, той упорито събираше пеперуди по поля и в гори. Формално двамата бяха братовчеди, въпреки че това понятие не означаваше нищо от гледна точка на кръвна връзка в света, който бе загинал преди девет месеца. Сега самата тя бе зряла жена, и то бременна, и разбираше, че може да е означавало, че нейната покойна майка и майката на Деймън, вече също мъртва, спомни си Ада, са избрали да забременеят от семенен пакет от един и същи баща, макар и по различно време през живота си. Не успя да се сдържи и се усмихна при мисълта, че топчестият развратен младеж, какъвто навремето беше Деймън, слава Богу, така и не бе успял да я съблазни.

Да, Харман и Деймън никога не бяха прекарвали много време под торинския саван. За разлика от нея. През почти десетте години, през които бяха функционирали саваните, тя почти ежедневно се отдаваше на кръвопролитните сцени от обсадата на Троя. Трябваше да признае пред себе си, че обожаваше насилието и енергията на ония въображаеми хора — поне се предполагаше, че са въображаеми, докато не срещнаха Одисей на Голдън Гейт — и даже варварския им език, някак си превеждан от савана: действаше й като опиат.

Отпусна се по гръб на леглото, покри лицето си с торинския саван, нагласи извезаните микровериги върху челото си и затвори очи. Не очакваше да се случи нищо.

Нощ е. Намира се в една кула в Троя.

Знае, че това е Троя — Илион, — защото през последното десетилетие стотици пъти е виждала нощния силует на градските сгради и стени, ала никога от тая перспектива. Тя е в една разрушена кръгла кула с липсваща южна стена. На няколко крачки от нея двама души са сгушени под одеяло. От огъня са останали само тлеещи въглени. Веднага ги познава — Елена и нейния бивш съпруг Менелай, — но няма представа защо са заедно в града и гледат бушуващата нощна битка от стената над Скейските порти. Какво прави тук Менелай и как може да лежи под едно одеяло — не, забелязва тя, всъщност червено войнишко наметало —