гнева си, и бого… богиньоубиващия кинжал в ръката си. За да не извърши нещо необмислено, затъква ножа в широкия си боен пояс.
— Възможно е да се върне животът на Пентезилея, но аз не притежавам тая способност — продължава Атина. — Ще я поръся с един вид амброзия, която ще я предпази от разложение. Мъртвото й тяло завинаги ще запази румените си бузи и гаснещата топлина, която усещаш в момента. Хубостта й никога няма да изчезне.
— Каква полза имам от това? — изръмжава Пелеевият син. — Наистина ли очакваш да дам воля на любовта си с некрофилска проява?
— Ти сам решаваш — отвръща Палада и ехидната й усмивчица едва не кара Ахил да изтегли камата от пояса си. — Обаче, ако си човек на действието, очаквам да пренесеш тялото на любимата си на върха на Олимп. Там, в една голяма сграда край езерото, е нашата божествена тайна — зала с вани, пълни с течност, където странни същества лекуват нашите рани, осигуряват завръщането на душата ни, щом изхвръкне навън през зъбите, както казваш ти.
Ахил се обръща и се вторачва във високата планина, в чиито склонове се отразяват слънчевите лъчи. Тя сякаш се издига безкрайно нагоре. Върхът не се вижда. Отвесните скали в подножието й, само начало на великанския масив, са високи над четири хиляди метра.
— Да се кача на Олимп… — повтаря мъжеубиецът.
— Има ескалатор… стълбище — успокоява го Атина и посочва с дългото си копие. — Виждаш ония руини. Това е най-лесният път до горе.
— Ще трябва да извоювам всяка крачка. — Ахил се усмихва ужасяващо. — Все още съм във война с боговете.
Богинята отвръща на усмивката му.
— Сега боговете воюват помежду си, сине Пелеев. И знаят, че брана-дупката се е затворила завинаги. Смъртните вече не застрашават залите на Олимп. Предполагам, че ще се изкачиш незабелязано, но щом стигнеш горе, със сигурност ще обявят тревога.
— Афродита — прошепва бързоногият мъжеубиец.
— Да, тя ще е там. И Арес. Всички строители на твоя личен ад. Имаш моето разрешение да ги убиеш. Моля те само за една услуга в замяна на моята амброзия, напътствие и обич.
Ахил се обръща към нея и зачаква.
— Унищожи лечебните вани, след като съживят твоята възлюбена амазонка. Убий Лечителя — грамадна чудовищна стоножка с ужасно много ръце и очи. Унищожи всичко в залата на Лечителя.
— Така няма ли да унищожа собственото ти безсмъртие, богиньо? — пита Ахил.
— Това е моя грижа, сине Пелеев — успокоява го Атина, протяга ръце с длани надолу и по окървавеното, пронизано тяло на Пентезилея потича златиста амброзия. — Върви сега. Аз трябва да се върна към своите войни. Въпросът за Илион скоро ще се реши. Твоята съдба ще се определи там, на Олимп. — И посочва планината, издигаща се безкрайно над тях.
— Предизвикваш ме така, като че ли притежавам божествено могъщество, Атино — промълвява Ахил.
— Ти винаги си притежавал могъщество на бог, сине Пелеев — казва богинята, вдига ръка, благославя го и се телепортира. Въздухът с тиха гръмотевица запълва вакуума.
Мъжеубиецът оставя тялото на Пентезилея при другите трупове и го увива в чист бял плат, взет от бойната му шатра. После намира щита, копието, шлема си, торбата с хляб и меховете с вино, които преди много часове е носил. Накрая, след като грижливо се е снаряжил, прикляка, вдига мъртвата амазонка и се запътва към Олимп.
— Мама му стара — изругава Деймън и смъква торинския саван от лицето си. Изтекли са дълги минути. Той проверява близката мрежа — наоколо няма войникси. Можели са да го обезкостят като риба, докато е лежал под торинската магия. — Мама му стара — повтаря младият мъж.
Не получава друг отговор освен тихото плискане на вълните.
— Кое е по-важно? — измърморва той. — Колкото може по-бързо да занеса тоя работещ торински саван в Ардис и да измисля защо ми го е оставил Калибан или неговият господар? Или да се върна в кратера Париж, за да видя какво е намислил многоръкият като сепия?
Деймън седи, без да помръдне, цяла минута. После навлича дрехите си, напъхва торинския саван в раницата си, затъква меча в пояса си, вдига арбалета и с усилие тръгва нагоре по склона към очакващия го факс павилион.
27.
Ада се събуди в мрака и видя в стаята си трима войникси. Единият държеше отсечената глава на Харман в дългите си остриета…
Събуди се точно преди разсъмване. Сърцето й блъскаше. Устата й беше отворена, сякаш вече надаваше вик.
— Харман!
Изтърколи се от леглото, седна на ръба и стисна главата си с ръце. Сърцето й туптеше толкова силно, че й се зави свят. Не можеше да повярва, че се е качила в спалнята си и е заспала, докато Харман е още буден. „Тая бременност е много тъпо нещо“, помисли си младата жена. Сегиз-тогиз превръщаше тялото й в предател.
Бе легнала с дрехите си — туника, жилетка, брезентов панталон, дебели чорапи — и сега доколкото можеше, пооправи косата и дългата си риза. Помисли си дали да не използва малко от скъпоценната гореща вода, за да се позамие в легена — нейната птича ваничка, винаги казваше Харман — и отхвърли идеята. Беше спала час-два и през това време можеше да са се случили много неща. Обу си ботушите и бързо слезе долу.
Харман бе в предния салон, където стъклените врати бяха здрави и през тях се виждаше южната морава до долната палисада. Изгрев нямаше — утрото беше прекалено облачно — и започваше да вали сняг. Ада бе виждала сняг и по-рано, но само веднъж тук в Ардис Хол, като съвсем малка. Десетина мъже и жени, сред тях Деймън, който изглеждаше странно зачервен, стояха до прозорците, гледаха снега и тихо разговаряха.
Ада набързо прегърна Деймън, отиде при Харман и се притисна към него.
— Как е Оди…
— Никой още е жив, но едва диша — тихо я прекъсна мъжът й. — Изгубил е много кръв. Лоус смята, че ще умре след час-два. Обсъждаме какво да правим. — Той я погали по гърба. — Ада, Деймън донесе ужасна вест за майка си.
Тя погледна приятеля си и пак се зачуди защо майка му бе отказвала да дойде в Ардис. През последните осем месеца с Деймън на два пъти бяха посетили Марина и така и не бяха успели да я убедят.
— Тя е мъртва — каза Деймън. — Калибан я е убил — и всички останали в небостъргача.
Ада захапа кокалчетата на пръстите си почти до кръв.
— О, Деймън, много… — После, най-после разбрала смисъла на думите му, промълви: —
— Да.
Ада го прегърна. Тялото му бе напрегнато и твърдо като скала. Той почти разсеяно я потупа по рамото. Сигурно беше в шок.
Групата продължи да обсъжда нощната отбрана на Ардис Хол.
Войниксите бяха нападнали точно преди полунощ — поне сто, може би сто и петдесет, в мрака и дъжда не можеха да ги преброят — и се бяха втурнали срещу три от четирите страни на палисадата. Това беше най-голямата и определено най-добре координирана атака, която бяха предприемали досега.
Защитниците ги избиха точно преди разсъмване. Първо, запалиха грамадните мангали със скъпоценните
