Олимп

старата търсеща функция нямат нищо общо с телата им — наномашините продължавали да са в гените и кръвта им, казваше той със смях — а са свързани със сателитите и релейните астероиди в п– или е- пръстена, навярно поради смущение, предизвикано от нощните метеоритни дъждове. В тъмното небе Ада виждаше полярния и екваториалния пръстен, които се въртяха като пресичащи се пояси светлина, всеки образуван от хиляди отделни сияещи обекти. През почти всичките й двайсет и седем години тия пръстени й бяха действали успокоително — дом на булаторията, където възстановяваха телата им на всяка двайсетилетка, дом на постчовеците, които ги наблюдаваха и сред които всеки се възнасяше на своята пета и последна двайсетилетка — ала сега, знаеше тя от преживяванията на Харман и Деймън там, на пръстените нямаше постчовеци и те представляваха ужасна опасност. Петата двайсетилетка се бе оказала ужасна лъжа през всички тия безкрайни векове — последен факс в безпаметна смърт и изяждане от съществото, наречено Калибан.

Падащите звезди — всъщност късове от двата орбитални острова, за чието сблъскване преди осем месеца бяха допринесли Харман и Деймън — се носеха от запад на изток, но това беше слаб метеоритен дъжд в сравнение с ужасната бомбардировка през ония първи седмици след Падането. Ада се замисли за името, което всички използваха през последните месеци. „Падането“. Падане на какво? На късовете от орбиталния астероид, който Харман и Деймън бяха помогнали на Просперо да разруши, падане на слугите, разпадане на електрическата мрежа, край на службата на войниксите, които бяха избягали от човешка власт точно през оная нощ… нощта на Падането. Всичко бе пропаднало в онзи ден, преди малко повече от осем месеца, разбираше Ада — не само небето, а техният свят, какъвто го бяха познавали те и предишните поколения старостилни човеци в продължение на повече от четиринайсет по пет двайсетилетки.

Пригади й се като през първите три месеца на бременността, но това беше от безпокойство. Главата я болеше от напрежение. Ада мислено се изключи и близката мрежа угасна. Опита далечната — и тя не работеше, — опита примитивната търсеща функция, ала тримата мъже и жената, които искаше да открие, не бяха достатъчно близо, за да се покажат като червени, зелени или кехлибарени светлинки, така че изключи всички функции.

Вдигна поглед към светещите прозорци на библиотеката — видя вътре главите на другите, които сиглираха — и й се прищя да е при тях, да прокарва длани по гръбчетата на новите томове, донесени и подредени през последните дни, да гледа златните думи, течащи по ръцете в ума и сърцето й. Ала в тоя кратък зимен ден вече беше прочела петнайсет дебели книги и дори само от мисълта за сиглиране й призляваше още повече.

„Четенето или поне сиглирането е почти като да си бременна — помисли си, доволна от сравнението. — Изпълва те с чувства и реакции, за които не си готова… кара те да се чувстваш прекалено пълна, не съвсем каквато си била, изведнъж те тласка към някакъв предопределен миг, който завинаги ще промени нещо в живота ти. — Зачуди се какво би казал Харман за това сравнение — той жестоко критикуваше собствените си метафори и аналогии — и изведнъж безпокойството й се върна, и тя усети, че гаденето плъзва от корема й към сърцето й. — Къде са те? Къде е той? Добре ли е любимият ми?“

Тръгна към пламтящото огнище и дъсченото скеле на вагрянката на Хана — тя вече работеше денонощно и произвеждаше оръжие от бронз, желязо и други метали.

Тая вечер огъня подклаждаше и поддържаше Лоус, приятелят на Хана, заедно с група по-млади мъже.

— Добър вечер, Ада ур — извика високият слаб мъж. Познаваше я от години, но винаги предпочиташе официалностите.

— Добър вечер, Лоус ур. Нещо ново от стражевите кули?

— Няма нищо — отвърна той и се отдръпна от отвора на вагрянката. Ада разсеяно забеляза, че е обръснал брадата си и че лицето му е червено и потно от горещината. Работеше гол до кръста в нощ, в която можеше да завали сняг.

— Ще леете ли? — попита Ада. Хана винаги я осведомяваше за такива неща — нощното леене бе страхотна гледка, — ала металургичната пещ не беше сред задълженията на Ада и тя почти не се интересуваше от нея.

— Утре сутрин, Ада ур. Сигурен съм, че Харман ур и другите скоро ще се върнат. Лесно ще намерят пътя по светлината на пръстените и звездите.

— Да — съгласи се Ада. — Виждал ли си Деймън ур?

Лоус попи потта от челото си, нареди на другите мъже да донесат дърва и каза:

— Деймън ур замина за кратера Париж, забрави ли? Отиде да доведе майка си.

— А, да, разбира се. — Ада прехапа устни, но все пак трябваше да попита. — Преди мръкване ли тръгна? — През последните седмици нападенията на войникси по пътя между Ардис и факс възела бяха зачестили, особено по тъмно.

— О, да, Ада ур. Имаше достатъчно време да стигне до павилиона преди залез-слънце. И взе един от новите арбалети. Ще изчака до изгрева, за да се върне с майка си.

— Чудесно. — Тя погледна на север към дървената стена и гората зад нея. Тук на открития склон вече бе тъмно. Стопяваше се и последната светлина на запад, където се трупаха черни облаци. Представи си колко е тъмно под дърветата. — Ще се видим на вечеря, Лоус ур.

— Приятна вечер дотогава, Ада ур.

Вятърът се усили и младата жена наметна шала върху главата си. Вървеше към северната порта и стражевата кула, ала нямаше да извика, за да не разсейва часовите със своите тревоги. Освен това привечер беше прекарала цял час там — гледаше северните подстъпи в почти щастливо очакване. Това бе преди да я обземе безпокойството обаче. Безцелно заобиколи откъм източната страна на Ардис Хол и кимна на стражите, които стояха, подпрени на копията си, край кръглата отбивка. Газовите факли вече бяха запалени.

Не можеше да влезе вътре. Прекалено много топлина, прекалено много смях, прекалено много разговори. Видя на верандата младата Пиън задълбочено да разговаря с една от своите почитателки, която след Падането се бе преселила в Ардис от Уланбат — една от многобройните ученички на Одисей от времето, когато старецът беше учител, преди да стане Никой и темерут — и се обърна към относителната тъмнина на страничния двор, тъй като не желаеше да влиза в разговор.

„Ами ако Харман умре? Ами ако вече е мъртъв някъде там в мрака?“

Щом облече мисълта в думи, се почувства по-добре и гаденето й попремина. Думите бяха като предмети, правеха идеята по-материална — не толкова като отровен газ, а по-скоро като отвратителен куб от кристализирала мисъл, който можеше да върти в ръце и да изучава ужасните му страни.

„Ами ако Харман умре?“ Нямаше да умре самата тя — Ада, вечната реалистка, го знаеше. Щеше да продължи да живее, да роди детето, навярно пак да обича.

От тази мисъл пак й призля и тя седна на една студена каменна пейка, откъдето можеше да наблюдава пламтящата вагрянка и затворената северна порта зад нея.

Знаеше, че преди Харман не е била влюбена в никой друг. Даже когато й се бе искало, и като момиче, и като млада жена беше разбирала, че флиртовете не са любов — в оня свят преди Падането, който не беше много повече от обикновен флирт: с живота, с другите и със самия себе си.

Преди Харман Ада не бе познавала дълбоко удовлетворяващата наслада да спи с любим човек — и не използваше евфемизъм, а си представяше как спи до него, събужда се нощем до него, усеща ръката му върху себе си, докато заспива, и често, когато се събужда сутрин. Познаваше най- интимните звуци на Харман, неговия допир и мирис — мирис на мъж, който води живот на открито, смесица от миризмата на кожа от конските такъми в конюшнята зад вагрянката и богатия есенен аромат на гората.

Самото й тяло беше запечатало неговия допир — и не само интимното докосване на честото им любене, а и най-слабия натиск на дланта му върху рамото, ръката или гърба й. Знаеше, че погледът му ще й липсва почти също толкова, колкото и физическият контакт — всъщност грижата и вниманието му към нея се бяха превърнали в нещо като постоянно докосване. Тя затвори очи и си позволи да усети ръката му, стискаща нейната студена по-малка длан — пръстите й бяха дълги и тънки, неговите — дебели, мазолестата му длан винаги бе по-топла от нейната. Щеше да й липсва топлината му. Разбираше, че ако Харман е мъртъв, най- много ще й липсва — също колкото самото същество на нейния любим — фактът,