Оставаше им да пресекат още един горист хребет, после дълга поляна, след това още една, преди да стигнат в Ардис Хол, където ги очакваше топлина, храна и относителна безопасност.
Слънцето залезе зад тъмните облаци на югозапад и след няколко минути стана толкова тъмно, че повечето светлина идваше от пръстените. В дрошката имаше два фенера и в раницата си Харман носеше свещи, но нямаше да имат нужда от тях, освен ако облаците не скриеха пръстените и звездите.
— Дали Деймън е отишъл да доведе майка си? — обади се Петър. Продължителното мълчание, изглежда, го смущаваше.
— Дано да ме е изчакал — отвърна Харман. — Или поне да изчака до утре да се съмне. В кратера Париж напоследък не е много спокойно.
— Колкото и да е удивително, от всички вас Деймън като че ли най-много го бива да се грижи за себе си — изсумтя Никой. — Той те изненада, нали, Харман?
— Не съвсем. — И веднага разбра, че не казва истината. Преди по-малко от година, когато се бяха запознали с Деймън, младежът бе хленчещо топчесто мамино синче, чиито единствени хобита бяха да лови пеперуди и да прелъстява млади жени. Харман беше убеден, че преди десет месеца Деймън е отишъл в Ардис Хол да прелъсти братовчедка си Ада. В началото на техните приключения Деймън бе плах и постоянно мърмореше. Ала Харман трябваше да признае, че събитията бяха променили младежа, при това за много по-добро, отколкото бяха променили самия него. Именно умиращият от глад, но решителен Деймън, с близо двайсет килограма по-лек, но безкрайно по-агресивен, беше победил Калибан в двубой в безтегловността на Просперовия орбитален остров. И пак той бе спасил Харман и Хана. След Падането Деймън беше станал много по-мълчалив, по-сериозен и упорит в усвояването на всички умения за бой и оцеляване, на които го учеше Одисей.
Харман дори мъничко му завиждаше. Той се смяташе за естествен ръководител на групата в Ардис — по-стар, по-разумен, преди девет месеца единственият мъж на Земята, който можеше или имаше желание да чете, единственият на Земята, който знаеше, че планетата е кръгла — ала сега трябваше да признае, че премеждието е дало сили на Деймън, а него е направило по-слаб, и по тяло, и по дух. „Дали е от възрастта?“ Физически Харман изглеждаше четирийсетинагодишен, като всеки мъж преди Падането, подминал четвъртата си двайсетилетка. Сините червеи и клокочещите вещества в булаторните вани го бяха възстановявали през първите му четири посещения горе. „Но психическото ми състояние?“ Имаше причини за безпокойство. Може би старостта си беше старост, независимо от възстановяването на човешката плът. Това усещане се усилваше от факта, че още куцаше от раните на крака си, получени преди осем месеца на адското островче на Просперо. Сега никаква булаторна вана нямаше да възстанови контузиите му, нямаше и слуги, които да долитат, да бинтоват и да лекуват и най-малката рана в резултат на злополучна небрежност. Знаеше, че кракът му никога няма да оздравее, че ще куца чак до смъртта си — и точно днес тази мисъл усилваше странната му тъга още повече.
Мълчаливо се затътриха през гората, всички потънали в собствените си мисли. Харман беше наред да води вола за въжето и колкото повече се стъмваше, толкова по-упорито и своенравно ставаше глупавото животно. Ако сбъркаше пътя и блъснеше дрошката в някое дърво, или щяха цяла нощ да ремонтират проклетата кола, или просто щяха да я зарежат и да заведат вола вкъщи без нея. И двете възможности не бяха приятни.
Той хвърли поглед към Одисей-Никой, който вървеше спокойно, скъсил крачката си в синхрон с мудния вол и куцащия Харман, после се обърна към Хана, която с копнеж зяпаше Никой, и към Петър, който с копнеж зяпаше Хана. Прииска му се да седне на студената земя и да заплаче за света, който беше прекалено зает да се бори за оцеляването си, за да плаче. Замисли се за невероятната пиеса, която бе прочел, „Ромео и Жулиета“, и се запита дали някои неща и безумия са универсални за човешката природа дори след близо две хилядолетия на самонасочвана еволюция, наноинженерство и генни манипулации.
„Навярно не биваше да позволя на Ада да забременее“. Тая мисъл го измъчваше най-много.
Тя искаше да има дете. И той искаше да има дете. Нещо повече, поразително след всички тия векове, двамата искаха да имат семейство — мъжът да стои при жената и детето и двамата да отглеждат рожбата си, те двамата, а не слугите. Всички старостилни човеци отпреди Падането познаваха майките си, но почти никой не познаваше, нито искаше да познава баща си. В свят, в който мъжете запазваха младостта и жизнеността си до своята пета и последна двайсетилетка, при малобройно население — по-малко от триста хиляди души на цялата планета, беше казала Сави — в култура, изразяваща се само в партита и краткотрайни сексуални връзки, в която младежката хубост се ценеше повече от всичко, почти със сигурност много бащи, без да знаят, се сношаваха с дъщерите си.
Това смущаваше Харман, след като се научи да чете и получи първоначална представа за предишни култури и отдавна изгубени ценности — „много късно, много късно“ — но преди девет месеца кръвосмешението не би смутило никого. Същите генетично манипулирани наносензори в тялото на жената, които й позволяваха да избира от грижливо съхранявани семенни пакети месеци и години след сношението, никога не биха й позволили да избере близък роднина за оплодител. Такива неща просто не се случваха. Нанопрограмирането действаше безотказно даже сношаващите се да бяха глупаци.
„Но сега всичко се промени“ — помисли си Харман. Щяха да имат нужда от семейства, за да оцелеят, не само да се спасят от атаките на войниксите и трудностите след Падането, но и за да организират войната, в чието надвисване се бе заклел Одисей. Старият грък не искаше да каже нищо повече за пророчеството си в нощта на Падането, но оная нощ беше заявил, че наближава голяма война — някои предполагаха, че е свързана с обсадата на Троя, която всички косвено бяха наблюдавали под своите торински савани, преди извезаните микровериги също да престанат да действат. „В двора ти ще се появят нови светове“ — бе казал той на Ада.
Когато стигнаха последната поляна преди да излязат от гората, Харман осъзна, че е уморен и го е страх. Уморен от вечните си опити да определя кое е добро и кое — зло. Кой беше той, че да разруши булаторията, навярно да освободи Просперо, а сега постоянно да чете наставления за семейството и необходимостта да се организират в самозащитаващи се групи? Какво знаеше той, деветдесет и девет годишният Харман, който бе пропилял по-голямата част от живота си, без да се учи на мъдрост?
И не се боеше толкова от смъртта, въпреки че всички изпитваха тоя страх за пръв път от хилядолетие и половина, колкото от самата промяна, за чието осъществяване беше допринесъл. Страхуваше се и от отговорността.
„Имахме ли право да решим Ада да забременее?“ В тоя нов свят двамата бяха решили, че въпреки трудностите и несигурността е по-разумно да създадат семейство, макар тоя израз да бе странен, тъй като изискваше огромно усилие дори само да се мисли за повече от едно дете. По време на хиляда и петстотин годишната власт на отсъстващите постчовеци всяка старостилна жена имаше право да роди само едно дете. Откритието, че Ада и Харман могат да имат няколко деца, ако решат и ако са биологично съвместими, ги объркваше тотално. Нямаше списък на чакащи, нямаше нужда постчовеците да дават одобрението си чрез слугите. От друга страна, не знаеха дали човек е способен да има повече от едно дете. Дали променената им генетика и нанопрограмирането щяха да го допуснат?
Бяха решили Ада да роди, докато още няма трийсет, и смятаха, че може да дадат пример на другите, не само в Ардис, а и във всички останали факсвъзелни общности, какво представлява семейство с присъстващ баща.
Всичко това го плашеше. Плашеше го даже когато бе убеден в правотата си. Първо идваше несигурността дали майката и детето ще оцелеят при извънбулаторно раждане. Никой старостилен човек не беше виждал раждане на бебе — подобно на смъртта, раждането бе сред нещата, за които човек се прехвърляше по факса на е-пръстена, за да ги преживее сам. И също както човеците преди Падането, претърпели тежка травма или преждевременна смърт, както веднъж се бе случило с Деймън, когато го беше изял алозавър, булаторното раждане бе нещо толкова травмиращо, че трябваше да се изтрие от паметта. Жените помнеха от това преживяване толкова, колкото и бебетата им.
В определен момент, за който съобщаваха слугите, жената се прехвърляше по факса и след два дни се връщаше здрава и отслабнала. Месеци наред след това за бебетата се грижеха главно слугите. Майките обикновено поддържаха връзка с децата си, ала нямаха голямо участие в отглеждането им. Преди Падането бащите не само не познаваха децата си — те изобщо не научаваха, че имат деца, тъй като сексуалният им контакт с жената можеше да датира отпреди години или десетилетия.
Сега Харман и другите четяха книги за древния обичай на раждането — процесът изглеждаше
