отнасят със себе си всеки, с когото са във физически контакт.
Богът на огъня хърка и пъшка. После поглежда увитото в лен тяло на Пентезилея и пита:
— Какво те води на Олимп, бързоноги Ахиле? Да не носиш мръсното си бельо на пране?
— Млъквай — изсумтява мъжеубиецът. Трите дни без храна и мъчителното изкачване на осемнайсет хиляди метра по склоновете на почти безвъздушната планина са го изтощили. Усеща, че свръхчовешката му сила го напуска като вода, изтичаща през сито. Още минута и ще трябва да пусне Хефест — или да го убие.
— Откъде взе тоя нож, смъртни? — пита брадатият окървавен бог.
— Повери ми го Атина Палада. — Ахил не вижда причина да крие истината, пък и за разлика от някои, например хитроумния Одисей, той и без това никога не лъже.
— Атина значи, а? — изсумтява Хефест. — Това е богинята, която обичам най-много.
— Да, чувал съм — отвръща Пелеевият син. Всъщност е чувал, че Хефест векове наред се е мъкнал след нея и се е опитвал да я има. По някое време стигнал толкова близо, че Атина отблъснала издутия му член с бедрата си — гърците срамежливо използват думата „бедра“, разбирайки външните полови органи — и хромият брадат Хефест се изпразнил върху краката й точно в мига, в който по-силната от него богиня го съборила от себе си. Вторият баща на Ахил, кентавърът Хирон, му е разказвал много истории, в които вълната, на гръцки „ерион“, с която Атина избърсала спермата, или прахът, в който паднала спермата, играят интересна роля. Като мъж и най-велик воин на света, Пелеевият син е чувал аедите да пеят за „момината роса“, „херсе“ или „дросос“ на езика на родния му остров, но тия думи също означават и „новородено“. Твърди се, че множество герои, сред които Аполон, са родени от тая осеменена вълна или прах.
Ахил решава да не споменава за това. А и е останал почти без сили.
— Освободи ме и ще ти стана съюзник — изпъшква Хефест. — И без това сме като братя.
— Как така сме като братя? — успява да изрече царят на мирмидонците. Ако се наложи да пусне божествения ковач, ще трябва да забие богоубийствения кинжал на Атина под брадичката и в черепа му, да набучи на шиш мозъка му и да го изтръгне като риба, набучена на копие и извадена от ручей.
— Когато бях запратен в морето скоро след Промяната, Океановата щерка Евринома и твоята майка Тетида ме поеха в скутовете си — поясни богът. — Щях да се удавя, ако майка ти, милата Тетида, дъщеря на Нерей, не се беше погрижила за мен. Ние сме като братя.
Ахил се колебае.
— Даже повече от братя — пъшка Хефест. — Ние сме съюзници.
Мъжеубиецът не отговаря, за да не разкрие слабостта си.
— Съюзници! — извиква майсторът на боговете; ребрата му пращят едно след друго като фиданки на студа. — Любимата ми майка Хера мрази оная развратна кучка Афродита, която е твой враг. Моята възлюбена Атина те е пратила с тая задача, казваш, и аз с готовност ще ти помогна да я изпълниш.
— Заведи ме при лечебните вани — успява да каже Ахил.
— При лечебните вани ли? — Ахейският цар поотпуска хватката и Хефест дълбоко въздъхва. — Там ще те открият, сине на Пелей и Тетида. Олимп е в хаос, бушува гражданска война — Зевс е изчезнал, — обаче при лечебните вани има охрана. Още не се е стъмнило. Ела в моя дом, яж, пий, почини си, и през нощта ще те заведа право при лечебните вани, когато там са само чудовищният Лечител и неколцина сънени стражи.
„Храна?“ — мисли си Ахил. Вярно, разбира той, едва ли ще може да се бие, камо ли да заповяда на други да съживят Пентезилея, ако скоро не хапне нещо.
— Добре — изсумтява мъжеубиецът, освобождава брадатия бог и затъква камата от Атина в пояса си. — Заведи ме в дома си на върха на Олимп. Обаче без номера.
— Без номера — изръмжава Хефест, мръщи се и опипва натъртените си и счупени ребра. — Обаче към безсмъртните не бива да се отнасят по тоя начин. Дай ми ръка и ще се телепортираме.
— Един момент — спирало Ахил. Едва успява да вдигне на рамото си тялото на Пентезилея, толкова е слаб. — Добре — казва после и стиска косматата ръка на бога. — Можем да тръгваме.
34.
Войниксите атакуваха малко след полунощ.
След като помогна с готвенето и сервирането на вечерята, Ада се включи в тежката работа по укрепване на защитата на Ардис Хол. Въпреки настояванията на Пиън, Лоус, Петър и Айсис, които знаеха, че е бременна, тя остана навън на студа и под лекия сняг и помогна в изкопаването на рововете на трийсетина метра навътре от палисадата. Идеята бяха дали Харман и Деймън — ровове, пълни с безценната газ за фенерите им, която трябваше да се възпламени, ако войниксите успеят да пробият оградата — и на Ада й се искаше двамата да са тук, за да участват в изкопаването им.
Пръстта беше замръзнала, а тя бе прекалено уморена дори само да пробие повърхността, въпреки че бе взела една от най-острите лопати. Това толкова много я ядосваше, че трябваше да бърше сълзите и сополите си, докато чакаше Греоги и Ем да пробиват замръзналата почва, за да може тя да я изрива. За щастие бе тъмно и никой не я гледаше. Ако я видеха, че плаче, от срам щеше да се разциври на глас. Когато Петър излезе от коридора, където довършваше защитните приготовления на първия етаж, и пак я помоли да се прибере, тя откровено му отговори, че й харесва да работи с другите. Физическият труд и човешката близост й действали добре и не й позволявали да мисли за Харман, така му каза. И това си беше самата истина.
Някъде след десет вечерта най-после изкопаха рововете. Те бяха примитивни, меко казано — широки метър и половина и около половин дълбоки, облицовани с найлонови чували, донесени от Чом през предишните седмици. В коридора бяха натрупани скъпоценните кутии газ — Харман го наричаше „керосин“, — готови да ги изнесат, да ги излеят и да ги запалят, ако се наложеше защитниците на палисадата да отстъпят.
— Какво ще стане, след като за няколко минути изхабим газта си за една година? — бе попитала Ана.
— Ще седим на тъмно — гласеше отговорът на Ада. — Обаче ще сме живи.
Всъщност и тя имаше възражения срещу тая мярка. Съмняваше се, че ако войниксите преодолеят външните укрепления, някаква си огнена стена ще ги спре, даже да имаха време да я запалят. Харман и Деймън бяха участвали в скицирането на планове за укрепване на входовете на Ардис и монтиране на тежки капаци на всички прозорци на първия и втория етаж — работата продължаваше вече трети ден и според Петър почти приключваше, — ала Ада хранеше съмнения и за тая отбранителна линия.
След като изкопаха рововете, удвоиха броя на часовите на палисадите, складираха кутиите керосин във външния коридор и определиха хора, които да ги отнесат при рововете в случай на нападение, раздадоха новите иглени пушки и пистолети — те бяха достатъчно, за да въоръжат всеки шести в Ардис, положение, съвсем различно от доскорошното — и Греоги закръжи над имението със скутера, Ада влезе вътре да помогне на Петър с организиране на отбраната на къщата.
Тежките капаци бяха почти готови — големи и масивни, с размера на старите дъбови каси на прозорците, готови да бъдат затворени и заключени с железни резета, изковани до вагрянката на Хана. Бяха толкова грозни, че Ада само одобрително кимна и се извърна, за да скрие сълзите си.
Спомняше си красотата и изяществото на Ардис Хол допреди по-малко от година, традиция, обхващаща близо две хилядолетия — чудесно място за живот и забавления, изтънчено и изискано. Преди по-малко от година бяха отпразнували деветдесет и деветия рожден ден на Харман с разкошен пир под старите брястове и дъбове. Имаше запалени фенери по клоните, бяха докарали храна от всички краища на планетата, сервираха я летящи слуги, кротки войникси теглеха едноколки и дрошки по чакълената алея до осветената предна порта, мъже и жени откъде ли не пристигаха с най-хубавите си дрехи и модерни прически. Ада се огледа наоколо — десетки хора в груби туники сновяха из претъпкания главен салон, фенерите съскаха и пращяха в сумрака, по пода бяха пръснати спални чували, до тях бяха струпани иглени пушки и арбалети, в камината пламтеше огън, ала не за уют, а за топлина, нужна им да оцелеят в тоя студ, изтощени и мръсни мъже и жени хъркаха край огъня, навсякъде имаше кални стъпки, тежки дъсчени капаци бяха заменили красивите завеси на майка й. „Дотам ли стигнахме?“ — помисли си тя.
