— Огън носете и дружно надавайте викове бойни! Днеска Кронид ни изпрати деня на разплата за всичко: кораби ние да вземем, дошли против божия воля, Агамемнон да убием и завинаги да сложим край на тая война!
Спуска се дълго мълчание, после в голямата зала изведнъж отеква рев, който уплашва Елена, кара я да се скрие зад Касандра, която е ухилена до уши — като оголен череп.
Помещението опустява, сякаш хората са отнесени от рева — рев, който не заглъхва, а наново се надига и става още по-пронизителен, когато Хектор напуска някогашния дворец на Елена, посрещнат от виковете на хилядите мъже навън.
— Започва се — прошепва Касандра. Ужасната й усмивка е замръзнала на лицето й. — Ето, че по- раншното бъдеще пак се завръща, за да се роди в кърви.
— Млъквай — изсъсква Елена…
— Ставай, Ада! Ставай! — Беше Ем.
Ада отметна торинския саван, седна на леглото и погледна лявата си длан. Едва минаваше полунощ.
Отвън се разнасяха викове, крясъци, грачеха иглени пушки, звънтяха тетиви на тежки арбалети. Нещо масивно се заби в стената на Ардис Хол и в същия миг прозорецът в съседната стая се пръсна. Бушуваха пламъци — някъде долу.
Ада скочи от леглото. Даже не си бе събула ботушите. Хукна след Ем в пълния с хора коридор. Всички носеха оръжие и бързаха да заемат определените си позиции.
— Пробиха западната стена — викна Петър. — Много от хората ни загинаха. Войниксите са в имението.
35.
Ада излезе от къщата и се озова сред хаос, мрак, смърт и ужас.
Беше толкова тъмно, че виждаше само факлите по палисадите и неясните силуети на хора, бягащи към сградата, и чуваше само викове и крясъци.
Реман се втурна към тях. В колчана на брадатия здравеняк, един от първите, дошли в Ардис Хол да чуят ученията на Одисей, не бяха останали стрели.
— Проникнаха през северната стена. Триста-четиристотин едновременно…
— Триста-четиристотин ли? — възкликна Ада. Атаката от предишната нощ бе най-тежката досега, а бяха изчислили, че не повече от сто и петдесет чудовища са нападнали имението от четири страни.
— В момента поне по двеста се катерят по всяка стена — задъхано рече Реман. — Обаче първо минаха през северната, със залпове от камъни. Улучиха много наши… не виждахме камъните в тъмното… мнозина побягнаха… войниксите прескочиха стената, катереха се един върху друг. Докато съберем резерви, вече бяха при добитъка… Трябват ми стрели за арбалета и ново копие…
Понечи да ги подмине и да влезе във вестибюла, където раздаваха оръжие, но Петър го хвана за ръката.
— Да не би и ти да си се уплашил?
— Не. Но наистина е страшно. Войниксите накълцаха всички, които паднаха. Не успяхме… не успяхме да ги спасим. — И се извърна, за да скрие лицето си.
Ада тичешком заобиколи къщата и хукна към северната стена.
Огромната вагрянка гореше и пламъците осветяваха хаоса. Огънят беше обхванал дъсчените казарми и палатките, където спяха повече от половината хора в Ардис. Мъже и жени панически бягаха към Ардис Хол. Кравите мучаха, докато войниксите ги колеха: тъкмо това бяха правили някога чудовищата — бяха колили животни за хората със смъртоносните си манипулаторни ножове, с които завършваха мощните им стоманени ръце. Пред ужасения й поглед говедата падаха в калта и снега. После войниксите заподскачаха към нея и към къщата.
Петър я дръпна за ръката.
— Хайде, трябва да се връщаме.
— Огнените траншеи… — Тя се отскубна от него, затича сред реката от бягащи хора, стигна до една от факлите в задния двор, грабна я и се втурна обратно към най-близката траншея. Трябваше да се провира между мъжете и жените, които търсеха убежище в къщата — Реман и неколцина други се опитаха да спрат бягството, ала обзетата от паника победена тълпа не спираше и мнозина хвърляха арбалетите, лъковете и иглените пушки. Войниксите вече бяха подминали горящата вагрянка, сребристите им силуети прескачаха пламтящите скелета и поваляха смелчаците, които се опитваха да угасят огъня. Други чудовища, десетки, подскачаха към Ада. Траншеята бе на петнайсет метра от нея, а войниксите — на по-малко от двайсет и пет.
— Ада!
Тя се затича напред. Петър и няколко мъже и жени я последваха към траншеите, въпреки че войниксите вече прескачаха първата канавка.
Кутиите с керосин бяха на мястото си, ала никой не бе излял течността в траншеята. Ада отвори един тежък бидон и го затъркаля по ръба — зловонното гориво мудно изтичаше в плиткия ров. Петър, Сейлъс, Пиън, Ем и други последваха примера й.
И тогава ги връхлетяха войниксите. Едно от чудовищата прескочи канавката и отсече ръката на Ем от рамото. Приятелката на Ада дори не извика, само зяпна раната в безмълвно изумление. Войниксът вдигна ръка и режещите му остриета проблеснаха на светлината.
Ада хвърли факлата в траншеята, вдигна един зарязан арбалет и стреля в кожената гърбица на съществото. То рязко се завъртя и приклекна, готово да се нахвърли върху нея. Петър лисна половин кутия керосин върху корубата му и в почти същия миг Лоус запрати факлата си по него.
Войниксът избухна в пламъци и започна да обикаля в кръг с претоварени инфрачервени сензори, размахваше металните си ръце. Накрая се строполи в канавката и запали цял сектор от нея. Ем се свлече на земята. Реман я вдигна и я понесе към къщата.
В мрака изсвистя камък, голям колкото юмрук, бърз като заряд на иглено оръжие и почти също толкова невидим, и улучи Реман в тила. Без да изпуска Ем, той залитна и двамата паднаха в горящата канавка. Огънят ги погълна.
— Хайде! — извика Петър и стисна Ада за ръката. Един войникс прескочи пламъците и тежко тупна до тях. Ада изстреля втората стрела в корема му, дръпна Петър за китката, заобиколиха олюляващото се чудовище и побягнаха.
Вече из цялото имение бушуваха пожари и навсякъде се виждаха войникси. Някои падаха, поразени от иглени оръжия, или бяха забавени от попадения с арбалети и лъкове, но стрелбата на защитниците бе спорадична, разпокъсана и неточна. Хората бяха паникьосани. Дисциплината се разпадаше. От друга страна, градушката от летящи камъни, хвърляни от невидимите войникси иззад стените, не секваше — постоянен гибелен обстрел от мрака. Ада и Петър се опитаха да помогнат на една млада червенокоса жена да се изправи, преди войниксите да я прегазят. Тя беше улучена в корема от камък и повръщаше кръв по бялата си туника. Ада захвърли безполезния арбалет и с две ръце я затегли към къщата.
Отстъпващите хора бяха запалили огнените траншеи и от четирите страни на Ардис Хол, ала Ада виждаше, че войниксите тичешком минават през пламъците или ги прескачат. Диви сенки се мятаха навсякъде по моравата.
Жената се свлече отгоре й и едва не я събори на земята. Ада приклекна до нея, смаяна от количеството кръв, което червенокосото момиче повръщаше върху туниката си.
— Трябва да бягаме, Ада! — викна Петър.
— Не!
Тя се наведе, вдигна окървавеното момиче и успя да се изправи. И видя, че ги нападат пет войникса.
Петър бе вдигнал едно строшено копие и ги задържаше с финтове и атаки, ала те бяха по-бързи, отскачаха и отново се хвърляха напред. Едно от съществата хвана копието, изтръгна го от ръцете му и Петър се просна по корем в краката му. Ада се заозърта за оръжие и пусна момичето — коленете на червенокосата
