Войниксите се катереха по стените на Ардис Хол. Капаците на някои прозорци бяха разбити и съществата се вмъкваха в къщата. На светлината от зеещите входни врати се виждаха гъмжащите от войникси стъпала — в предния коридор и вестибюла едва ли бяха останали живи защитници. Чудовищата се придвижваха с невероятна бързина. След минути, ако не и след секунди щяха да стигнат до покрива. Част от западното крило на дома й гореше, ала войниксите щяха да се доберат до нея много преди пламъците.
Ада се обърна и слепешком закрачи в мрака, после се наведе и заопипва. Търсеше иглената пушка, която беше изпуснал спасителят й. Нямаше намерение да умре покорно.
36.
Когато се прехвърли по факса в кратера Париж, Деймън очакваше да е студено, но не и чак толкова.
Въздухът във факс павилиона на „Предпазливия лъв“ беше леден. Самият павилион бе увит със застъпващи се дебели въжета от син лед, закрепени за кръглия възел като сухожилия, усукани около кост.
Беше му отнело повече от тринайсет часа, за да се прехвърли до другите двайсет и девет възела и да предупреди за идването на Сетебос и синия лед. Слуховете го бяха изпреварили — обзети от паника хора от други, вече предупредени възли се бяха прехвърлили преди него — и всички имаха въпроси. След като им разказваше каквото знае, той продължаваше по маршрута си колкото можеше по-бързо, ала винаги имаше още въпроси — на първо място къде е най-безопасно? Войниксите във всички възелни общности се събираха. На някои места бяха извършили набези, но никъде толкова сериозни, колкото атаката, която бяха отбили обитателите на Ардис в навечерието на заминаването му. „Къде да идем? — питаха всички. — Къде е най-безопасно?“ Деймън им разказваше каквото знаеше за синия лед и за Сетебос, многоръкия бог на Калибан, и се прехвърляше — макар че на два пъти се наложи да размаха арбалета си, за да го пуснат.
Гледан от хълма на факс павилиона, на около осемстотин метра разстояние, Чом представляваше мъртъв син балон от лед. Кръговете в Уланбат вече бяха изцяло обгърнати от странните сини нишки и за да не попадне в капан, Деймън незабавно въведе кода на кратера Париж, без да знае какво го очаква.
Вече знаеше. Син студ. „Предпазливият лъв“ бе погребан в странния лед на Сетебос. Деймън припряно нахлузи качулката на термокожата си и вдигна осмозната маска — дори и така въздухът бе толкова студен, че пареше белите му дробове. Преметна арбалета на рамото си до тежката раница и обмисли възможностите.
Никой нямаше да го обвини, че се е върнал, че се е прехвърлил в Ардис, за да съобщи какво е видял и чул. Беше си изпълнил задачата. Синият лед покриваше и тоя факс павилион. Най-големият отвор от десетината, които се забелязваха, нямаше и седемдесетина сантиметра и водеше към леден тунел, който спокойно можеше да не стига доникъде. И ако все пак влезеше в тоя леден лабиринт, създаден от Сетебос върху костите на мъртвия град, имаше голяма вероятност никога да не излезе. А в Ардис можеше да имат нужда от него. Определено се нуждаеха от сведенията, които бе събрал през последните тринайсет часа.
Въздъхна, свали раницата и арбалета, приклекна до най-големия отвор, разположен ниско до самия под, натика раницата и заредения арбалет пред себе си и запълзя по леда; усещаше космическия студ дори през защитените си от термокожата длани и колене.
Пълзенето беше уморително, после стана мъчително. След по-малко от сто метра тунелът се раздвои. Той зави наляво, защото в това разклонение като че ли проникваше повече слънчева светлина. Петдесетина метра по-нататък коридорът леко се наклоняваше надолу, значително се разширяваше и после продължаваше нагоре почти отвесно.
Деймън седна и извади бутилката вода от раницата си. Беше замръзнала. Той я пъхна под туниката си, притисна я към молекулярната термокожа и се загледа в ледената стена.
Не беше идеално гладка. Както и навсякъде другаде, синият лед бе набразден и тук някои бразди минаваха хоризонтално или диагонално така, че можеше да се катери по тях. Но тунелът се издигаше на поне трийсет метра, после завиваше и изчезваше от поглед. Горе обаче определено беше много по- светло.
Той извади от раницата двата пикела — предишния ден му ги бе изковал Реман. Преди да сиглира думата „пикел“ в една от старите книги на Харман, Деймън не я беше чувал никога. Ако някой му я бе казал преди Падането, идеята за такъв инструмент щеше да му се стори глупава. Хората не използваха инструменти. Сега животът му зависеше от такива неща.
Пикелите бяха дълги по трийсет и пет сантиметра. Единият им край бе прав и остър, а другият — извит и назъбен. Реман му беше помогнал да увие дръжките с кръстосани кожени ремъчета, за да може да ги държи здраво даже с ръкавиците на термокожата. Върховете бяха наточени, доколкото позволяваше точилото на Хана в Ардис.
Изправен, с отметната назад глава, стегнал осмозната маска върху устата и носа си, Деймън отново нарами раницата, увери се, че ремъкът на арбалета е здраво стегнат на лявото му рамо — тежкото оръжие лежеше диагонално върху раницата на гърба му — и вдигна единия пикел, заби го в леда, удари повторно и се изтегли на метър и половина нагоре по стената. Тунелът не беше много по-широк от главния комин в Ардис и той се задържа, опрял лявото си коляно в леда, за да си почине. След това вдигна втория пикел колкото можеше по-нависоко, заби го в леда, изтегли се и увисна на него, отпускайки тежестта си върху другия. „Следващия път ще си направя шипове за обувките“ — помисли си.
Усмихна се при мисълта, че изобщо може да мисли за следващ път. Дъхът му замръзваше във въздуха дори през осмозната маска. Раницата заплашваше да го повлече надолу. Деймън изсече плитко стъпало, изтегли се нагоре, опря върховете на обувките си, заби десния пикел нависоко, набра се и изсече нова опора с левия. След още шест метра изкачване увисна на двата пикела и вдигна поглед нагоре по ледения комин. „Дотук добре. Само още десетина-петнайсет такива набирания и ще стигна до завоя.“ — Някакъв глас в главата му прошепна: „И ще стигнеш до задънен край“. — Друг, още по-мрачен гласец прибави: „Или ще паднеш и ще умреш“. Деймън се отърси от песимистичните мисли. Ръцете и краката му започваха да треперят от напрежение и умора. При следващото спиране щеше да изсече по-дълбоко стъпало, за да си почине по-добре. Ако се наложеше да се спусне обратно по ледения комин, щеше да използва въжето в раницата си. Скоро щеше да разбере дали е достатъчно дълго.
Тунелът над ледения комин се изравни за двайсетина метра, раздвои се още два пъти и после стигна до широка пукнатина в синия лед. Деймън с треперещи ръце свали арбалета и прибра пикелите. Когато стигна до отвора, водещ до пропастта, погледна нагоре и видя ярко следобедно слънце и синьо небе. Цепнатината продължаваше в двете посоки, набразденият бряг беше на десетина-дванайсет метра, дъното бе свързано само с ледени мостове, стените бяха осеяни със сталактити и сталагмити и тук-там над него имаше други мостове от дебел лед. От синята ледена маса се подаваха части от сгради — виждаха се стърчащи зидове, строшени прозорци и заскрежени щори, бамбукови кули и бъкифиброви пристройки към по-стари структури от Изгубената ера, вече всички равни в прегръдките на синия лед. Намираше се на Рю дьо Рамбуйе, близо до факс възела на „Предпазливия лъв“, но шест етажа над улицата, по която цял живот се беше разхождал пеш или с дрошки и едноколки, теглени от войникси.
На северозапад дъното на цепнатината постепенно се спускаше и почти стигаше до равнището на улицата. Деймън падна на два пъти по хлъзгавия наклон, после извади единия пикел от раницата, за да спира пързалянето с извитото желязно острие.
На дъното на шейсетметровата пропаст, където светлината беше синя и въздухът продължаваше да пари дробовете му, а ледените стени бяха изградени от безброй нишки — Деймън все повече започваше да мисли за тях като за някаква жива тъкан, — видя друг тунел, диагонално пресичащ неговия. Изобщо не се съмняваше какво е това. „Авеню Домеснел“. Отлично познаваше тоя квартал — като малък бе играл тук, като тийнейджър беше свалял момичета и като голям често бе водил майка си тук на разходка.
Ако тръгнеше надясно по другата цепнатина, с други думи на югоизток, тя щеше да го отведе в посока, противоположна на кратера и центъра на града, към Венсенския лес. Но Деймън не искаше да се отдалечава от центъра на кратера Париж — беше видял Дупката да се появява на северозапад, съвсем близо до небостъргача на майка му, точно до Кратера. За да отиде там, трябваше да тръгне по авеню Домеснел към
