се подгънаха и тя отново се строполи. Ада се втурна към надвесилия се над Петър войникс, готова да го нападне с голи ръце.
Изграчи иглено оръжие и две от чудовищата, включително войниксът, който се канеше да обезглави Петър, паднаха на земята. Другите три се обърнаха да посрещнат атаката.
Петровият приятел Лейман, който предишната нощ беше изгубил четири пръста на дясната си ръка, държеше в лявата иглен пистолет. С дясната се пазеше с щит от дърво и бронз, от който рикошираха камъни. Зад него идваха Сейлъс, Оулио и Лоус, все приятели на Хана и ученици на Одисей — защитаваха се с щитове и убиваха с иглени оръжия. Два войникса бяха унищожени, а третият с подскачане избяга зад огнената канавка. Ала десетки други тичаха, скачаха и се приближаваха към групата на Ада.
Петър с мъка се изправи, помогна на Ада да вдигне момичето и всички заедно забързаха към къщата. Водеше Лейман, а Лоус, Сейлъс и дребничката Оулио ги пазеха от всички страни с щитовете си.
Два войникса се метнаха върху гърба на Сейлъс, повалиха я в калта и буквално й отскубнаха гръбнака. Лейман изстреля в гърбицата на единия цял заряд иглички и той отхвърча настрани, ала Сейлъс вече бе мъртва. Един камък улучи Лейман в слепоочието и той се просна безжизнен на земята.
Ада остави Петър да носи момичето и вдигна тежкия иглен пистолет. От мрака пак захвърчаха камъни и всички приклекнаха зад щитовете на Лоус и Оулио. Петър грабна падналия щит на Лейман и го включи в защитната стена. Едно от по-големите „гюлета“ проби дървото и кожата, строши лявата ръка на Оулио и тя отметна глава и закрещя от болка.
Около тях пъплеха десетки, стотици войникси, скачаха и убиваха ранените хора. Други тичаха към Ардис Хол.
— Отрязани сме! — извика Петър. Пламъците в траншеите зад тях гаснеха и чудовищата с лекота ги прескачаха. Земята беше осеяна с повече човешки тела, отколкото с трупове на войникси.
— Трябва да опитаме! — отвърна Ада, прегърна с едната си ръка изпадналото в несвяст момиче и като стреляше с игления пистолет с другата, нареди на Оулио да вдигне щита си и да го доближи до този на Лоус. Петимата забързаха към къщата зад тая несигурна защита.
Забелязаха ги други войникси и се присъединиха към двайсетината, които им преграждаха пътя. В корубите и кожените гърбици на някои бяха забити кристални иглички. Светлината на пламъците се отразяваше в кристала и танцуваше с червени и зелени отблясъци. Един войникс хвана щита на Оулио, повали я на земята и й преряза гърлото с мощно замахване на лявата си ръка. Друг отскубна момичето от Ада, но тя опря дулото на игления пистолет в гърбицата му и четири пъти натисна спусъка. Предната страна на корубата му избухна и той се строполи върху червенокосата сред локва от собствената си бяла кръв… а Ада чу глухото изщракване на празния пистолет.
Петър, Лоус и Ада приклекнаха в опит да прикрият падналото момиче с щита. Лоус стреляше с единствения останал иглен пистолет, а Петър се готвеше да отрази следващата атака със счупеното копие, ала към тях се приближаваха десетки войникси.
„Харман“ — имаше време да си помисли Ада. Името му я изпълваше едновременно с любов и гняв. Защо го нямаше? Защо беше настоял да замине в последния ден от живота й? Сега детето в утробата й бе обречено също като нея, а Харман го нямаше, за да ги защити. В тоя миг тя го обичаше невъобразимо много — и все пак го мразеше. „Съжалявам“. Тази мисъл не беше отправена нито към Харман, нито към нея, а към детето. Най-близкият войникс се хвърли срещу нея и тя запрати празния иглен пистолет по металната му коруба.
Чудовището отхвърча, разкъсано на парчета, и Ада премигна невярващо. В същия миг петте войникса от двете им страни се строполиха на земята, а десетината други наоколо приклекнаха и вдигнаха ръце, сякаш за да се защитят от иглените залпове, идващи от аероскутера. Върху диска имаше седем-осем души, които стреляха като обезумели.
Греоги спусна машината на височината на гърдите им. „Глупаво“ — помисли си Ада. Войниксите можеха да скочат и да я свалят. Ако изгубеха скутера, с Ардис беше свършено.
— Бързо! — извика Греоги.
Лоус засланяше Петър и Ада с тялото си, докато те измъкнаха червенокосото момиче изпод трупа на войникса и го натовариха в средата на претоварения скутер. Изтеглиха Ада горе, Петър се покатери след нея. Около тях трополяха камъни. Три войникса подскочиха — по-високо от главите на хората в скутера, — но младата Пиън стреля с иглената си пушка и две от съществата бяха отхвърлени назад. Последното чудовище се озова в предния край на диска, точно пред Греоги. Плешивият пилот го намушка в гърдите. Войниксът се свлече от скутера и отнесе меча със себе си.
Лоус се обърна и скочи на борда. Дискът се разклати от тежестта й и тежко тупна на замръзналата пръст. От всички страни прииждаха войникси.
Греоги направи нещо с виртуалния пулт и скутерът се разтърси, после се издигна вертикално. Чудовищата се опитаха да скочат върху диска, но хората с пушките във външните ниши ги отблъснаха.
— Зарядите ни привършват! — извика Стоуман от задния край.
Петър се наведе над Ада.
— Как си?
— Добре съм — успя да отговори тя. Опитваше се да спре кръвоизлива на момичето, но той беше вътрешен. Не можеше да напипа пулса на шията й. — Мисля, че…
Изведнъж по долната страна и краищата на скутера се посипа градушка от камъни. Един улучи Пиън в гърдите и я събори назад, през тялото на момичето. Друг удари Петър зад ухото и главата му рязко се килна напред.
— Петре! — изкрещя Ада и се надигна на колене да го подхване.
Той вдигна лице, погледна я въпросително, едва забележимо се усмихна и падна заднешком от скутера, право сред войниксите на петнайсетина метра под тях.
— Дръжте се! — извика Греоги.
Описаха кръг високо във въздуха и обиколиха Ардис Хол. Ада се наведе през борда и видя, че при всички врати има войникси; други се щураха по верандата, започваха да се катерят по стените, разбиваха капаците на прозорците. Къщата бе заобиколена от гигантски огнен правоъгълник, горящите казарми осветяваха околността още по-ясно. В имението имаше над хиляда войникса и всички се насочваха към къщата.
— Зарядите ми свършиха! — викна мъжът, който лежеше в предната дясна ниша. Ада го познаваше — Боуман, който предишния ден й бе направил закуска.
Греоги вдигна очи. Лицето му беше бледо под струите кръв и кал.
— Трябва да отидем във факсвъзелния павилион. С Ардис е свършено.
Ада поклати глава.
— Вие вървете, ако искате. Аз оставам. Свали ме ей там. — Тя посочи площадката на покрива. Спомни си деня, в който бе завела „братовчед“ си Деймън горе, за да му покаже площадката — той беше надникнал под полата й, за да види носи ли бельо. Не носеше. Бе го направила нарочно, защото знаеше, че братовчед й е невероятен развратник — е, поне по онова време беше.
— Свали ме — повтори Ада. Мъже и жени, приведени фигури като някакви полегнали готически водоливници, стреляха от покрива, широките улуци и самата площадка с иглено оръжие, арбалети и лъкове по войниксите. Ада разбираше, че е все едно да се опитват да спрат океанска вълна, като я замерят с камъчета.
Греоги снижи аероскутера над оживената площадка. Ада скочи долу и другите спуснаха момичето — нямаше как да се каже дали е живо, — а после и изпадналата в безсъзнание Пиън. Боуман слезе само колкото да метне четири тежки чувала с иглени пълнители в скутера и отново се покатери на борда. После машината безшумно се завъртя около оста си и отлетя. Пръстите на Греоги грациозно играеха по виртуалния пулт, лицето му издаваше пълна съсредоточеност и напомняше на Ада за концентрацията на майка й, когато свиреше на пиано в предния салон.
Ада се олюля към ръба на площадката. Виеше й се свят и ако някой в тъмното не я бе подхванал, щеше да падне. Непознатият я пусна и продължи да стреля с иглената си пушка. От мрака дохвърча камък и мъжът политна от площадката, свлече се по стръмния покрив и изчезна.
Ада застана на ръба и погледна надолу почти с безразличие. Сякаш гледаше торинската драма — нещо вулгарно и недействително, с което можеш да убиеш времето в дъждовен есенен следобед.
