Той избра един от входовете на височината на гърдите си и пропълзя в него. Само термокожата го спасяваше от ледена смърт. Само осмозната маска не позволяваше на дъха му да замръзне в гърлото му.
Като се тътреше на колене, когато можеше, и стържеше с раницата ниския леден таван, протегнал арбалета напред, Деймън пълзеше към червеното сияние в купола-катедрала.
37.
Хокънбери отива в навигационния балон, за да се изправи пред Одисей, може би даже да се бие с него, обаче остава, за да се напият заедно.
На бившия схоластик му трябва повече от седмица, за да събере кураж да разговаря с единствения друг човек на кораба, и докато се накани, „Кралица Маб“ достига точката на завъртане. Моравеките го предупреждават, че в продължение на двайсет и четири часа ще се намират в безтегловност, преди корабът да се насочи към Земята, бомбите пак да започнат да се взривяват и да възстановят земната гравитация от 1,28 g, за да намалят скоростта. Манмът и премиер интегратор Астейг/Че идват да се уверят, че неговата каюта е обезопасена, тоест че всички остри ъгли са тапицирани, подвижните предмети са прибрани, за да не летят във въздуха, и че са му осигурени пантофи със залепващи се подметки, но никой не го предупреждава, че обичайният резултат от безтегловността е морска болест.
Хокънбери го научава от собствен опит. Вътрешното му ухо постоянно му съобщава, че пада, и няма хоризонт, по който да се ориентира — каютата му няма прозорец или илюминатор, през който да гледа навън — и понеже всичко в банята е предвидено за нормална гравитационна среда, той скоро се научава да използва специалните торбички, дето му ги носи Манмът.
Ала шест часа гадене стигат и схоластикът вече се чувства по-добре, даже започва да подскача из тапицираната каюта и да прелита от завинтеното за пода легло до здраво закрепеното писалище. След това иска разрешение да напусне каютата си, моментално го получава и си прекарва страхотно по дългите коридори и широките корабни стълбища, които изглеждат адски тъпо в тоя истински триизмерен свят — лети към машинното отделение. Манмът през цялото време остава негов верен помощник и внимава Хокънбери да не се хване за някой важен лост в машинното или да забрави, че нещата все още имат маса, въпреки че привидно нямат тежест.
Когато бившият схоластик заявява, че иска да отиде при Одисей, Манмът му отговаря, че гъркът е в предния навигационен балон, и го отвежда там. Хокънбери знае, че е по-добре да отпрати дребния моравек, че разговорът ще е личен и че с Одисей сигурно ще се сбият, ала малодушието му си казва думата и той оставя спътника си да дойде с него. Моравекът със сигурност няма да позволи Одисей да го разкъса на парчета, въпреки че отвлеченият грък навярно има право да го стори.
Навигационният балон представлява кръгла маса сред океан от звезди. Към масата са прикрепени три стола, но Одисей използва един от тях, само за да не отлети — проврял е босия си крак между пречките. Когато „Кралица Маб“ се върти или обръща, а през тия двайсет и четири часа корабът го прави почти непрекъснато, звездите летят наоколо и само допреди няколко часа на Хокънбери би му призляло, но сега това не го смущава. Все едно цял живот е бил в безтегловност. Одисей явно се чувства по същия начин, мисли си Хокънбери, защото ахеецът е изпразнил три от десетте кратунки с вино, завързани на дълги въжета за масата. Той подава една от тях на схоластика, като я перва с пръсти и кратунката полита във въздуха. Въпреки че стомахът на Хокънбери е празен, той не може да откаже виното, предложено му като жест на помирение. Пък и вкусът му е превъзходен.
— Машините го правят някъде на тоя безбожен кораб — казва Одисей. — Ела, машинке, пий с нас, моравеко. — Последните думи са отправени към Манмът, който се е настанил на един от столовете, но той отклонява предложението с поклащане на металната си глава.
Хокънбери се извинява, че е излъгал Одисей и го е завел при стършела, за да могат моравеките да го отвлекат. Гъркът маха с ръка.
— Мислех да те убия, сине Дуейнов, обаче защо? Явно боговете са предопределили да се отправя на тоя дълъг път и не съм аз тоя, дето ще оспорва волята на безсмъртните.
— Още ли вярваш в боговете? — пита схоластикът и отпива голяма глътка от силното вино. — Даже след като воювахте с тях?
При тия думи брадатият стратег се намръщва, после се усмихва и се почесва по бузата.
— Понякога може да е трудно да вярваш в приятелите си, Хокънбери, сине Дуейнов, ала
Известно време пият мълчаливо. Корабът пак се завърта. Ярка слънчева светлина кара звездите да залязат за миг, след това „Кралица Маб“ отново се обръща и звездите се появяват.
Силното вино залива Хокънбери с топла вълна. Доволен е, че е жив — вдига ръка към гърдите си и докосва не само телепортаторния медальон, но и тънката линия на изчезващия белег под туниката си — и разбира, че след десет години живот сред гърци и троянци за пръв път е седнал да кърка вино и да си лафи с един от сериозните герои и главни действащи лица в „Илиада“. Колко странно, след като дълги години е преподавал епоса на студентите.
Известно време двамата си приказват за събитията, на които са станали свидетели точно преди да напуснат Земята и подножието на Олимп — за затворилата се Дупка между световете, за неравната битка между амазонките и хората на Ахил. Одисей е изненадан, че Хокънбери знае толкова много за Пентезилея и нейните другарки, и схоластикът не намира за нужно да го светне, че е чел за тях във Вергилий. Двамата обсъждат дали истинската война ще започне веднага и дали ахейците и аргивците под командването на Агамемнон в крайна сметка пак ще съборят стените на Троя.
— Агамемнон може и да притежава грубата сила да унищожи Илион, обаче ако силата и броят на хората не са на негова страна, съмнявам се, че притежава умението — вторачен във въртящите се звезди, казва Одисей.
— Умението ли? — повтаря Хокънбери. Толкова дълго е мислил и разговарял на старогръцки, че рядко му се налага да се замисля за думите, само че сега се запъва. Ахеецът е използвал думата „долос“, която значи „хитрост“ и може да се употреби и като похвала, и като обида.
Одисей кимва.
— Агамемнон си е Агамемнон — всички го виждат на какво е способен, щото той не е способен на нищо повече. Обаче аз съм Одисей, известен на цял свят с всевъзможните си хитрости.
Хокънбери пак чува тая дума „долос“ и разбира, че събеседникът му се хвали със същата оная особеност на характера, с хитроумието и коварството си, които са накарали Ахил да каже за него — схоластикът със собствените си уши го е чул по време на пратеничеството им при мъжеубиеца преди няколко месеца — „Той ме измами веднъж и коварно постъпи със мене“.
Оная вечер Одисей явно е загрял оскърбителния намек на Ахил, ала е решил да не се обижда. И сега, след четири кратунки вино, Лаертовият син демонстрира гордостта си от своето хитроумие. Хокънбери не за пръв път се пита ще могат ли да победят Троя без Одисеевия дървен кон. Замисля се за многопластовостта на тая дума, „долос“, и неволно се усмихва.
— Защо се хилиш, сине Дуейнов? Нещо смешно ли рекох?
— Не, не, почтени Одисее — бърза да отвърне схоластикът. — Просто си мислех за Ахил… — И спира, за да не каже нещо, което да ядоса събеседника му.
— Нощес сънувах Ахил. — Ахеецът с лекота се завърта във въздуха, за да плъзне поглед по звездите наоколо. Навигационният балон гледа и към двете страни на корпуса на „Кралица Маб“, ала металът и пластмасата почти изцяло отразяват звездната светлина. — Сънувах, че разговарям с Ахил в Хадес.
— Нима Пелеевият син е мъртъв? — пита Хокънбери и отваря нова кратунка.
Одисей свива рамене.
— Това беше насън. Сънищата не приемат времето за граница. Нямам представа дали Ахил още диша, или вече витае сред мъртвите, обаче е сигурно, че някой ден Хадес ще стане негов дом — както и на всички нас.
— Аха. И какво ти каза в съня Ахил?
Одисей насочва тъмните си очи към схоластика.
