— Питаше за сина си Неоптолем, дали момчето е станало герой при Троя.
— И ти каза ли му?
— Казах му, че не знам, че съдбата ме е отвела далеч от стените на Илион, преди Неоптолем да има възможност да влезе в битка. Тоя отговор не задоволи сина Пелеев.
Хокънбери кима. Наясно е със сприхавостта на Ахил.
— Опитах се да го утеша — продължава ахеецът. — Казах му, че аргивците го почитат като бог, след като е мъртъв, че живите винаги ще възпяват подвизите и храбростта му, обаче Ахил не щеше и да чуе.
— Наистина ли? — Виното не само бе добро. Беше разкошно. От стомаха на Хокънбери се разливаше течна топлина и го караше да се чувства още по-свободно, отколкото позволяваше безтегловността.
— Да. Каза ми да си натикам тия възхвали в гъза.
Хокънбери прихва. Във въздуха политат мехурчета и капки червено вино. Схоластикът се опитва да ги разгони, но червените сфери се пръскат и пръстите му стават лепкави.
Одисей продължава да зяпа звездите.
— Ахил ми каза, че предпочитал да е селски педал и ръцете му да са покрити с мазоли не от меча, а от ралото, и по десет часа дневно да зяпа волския гъз, отколкото да е най-великият герой в Хадес или даже цар, властващ над бездиханните мъртъвци. Не му харесва да е мъртъв.
— Явно — съгласява се Хокънбери.
Ахеецът прави пирует в безтегловното пространство, хваща се за облегалката на стола и поглежда събеседника си.
— Никога не съм те виждал да се сражаваш, Хокънбери. Сражаваш ли се?
— Не.
Одисей кимва.
— Разумно. Мъдро. Сигурно произлизаш от дълъг род философи.
— Баща ми се е сражавал — осведомява го Хокънбери, изненадан от придошлите спомени. Доколкото може да прецени, през последните десет години от втория си живот не е мислил за баща си.
— Къде? — пита гъркът. — Разкажи ми за битката. Може да съм участвал.
— На Окинава.
— Не съм чувал за такава битка.
— Баща ми останал жив. — Гърлото на Хокънбери се свива. — Бил много млад. Деветнайсетгодишен. Служил в морската пехота. Върнал се у дома същата година и аз съм се родил три години по-късно. Той никога не говореше за това.
— И не се хвалеше с храбростта си, не описваше битката на синчето си!? — смайва се Одисей. — Нищо чудно, че си станал философ, вместо воин.
— Изобщо не споменаваше за това сражение — продължава схоластикът. — Знаех, че е воювал, обаче едва след години научих как се е представил на Окинава, когато прочетох едни стари похвали от неговия командир, лейтенант, не много по-възрастен от баща ми. Намерих писмата и медалите в стария военен куфар на татко след смъртта му. По онова време почти приключвах доктората си по класическа филология и използвах научните си умения, за да потърся нещо за битката, в която баща ми беше получил Пурпурно сърце и Сребърна звезда8.
Одисей не се учудва от странните имена на наградите, а пита:
— Добре ли се е представил баща ти в битката, сине Дуейнов?
— Да, струва ми се. На двайсети май хиляда деветстотин четирийсет и пета го ранили два пъти в сраженията за някакво място на име Конусовидния хълм. На остров Окинава.
— Тоя остров не ми е известен.
— Естествено. Много е далеч от Итака.
— Много мъже ли са участвали в битката?
— От страната на баща ми имало сто осемдесет и три хиляди души, готови да се хвърлят в боя. — Хокънбери също се е втренчил в звездите. — Армията му била пренесена на остров Окинава с флот от над хиляда и шестстотин кораба. Врагът ги очаквал със сто и десет хилядна войска, окопана в скали, коралови рифове и пещери.
— И не е имало град, който да обсаждат, така ли? — Одисей заинтригувано поглежда схоластика за пръв път от началото на разговора им.
— Не — потвърждава Хокънбери. — Това била просто поредната битка от една голяма война. Другата страна искала да унищожи народа ни, за да предотврати нашествие на родния си остров. Накрая нашата страна започнала да ги избива по всевъзможни начини — изсипвала огън в пещерите им, погребвала ги живи. Бащините ми другари убили над сто хиляди от сто и десет хилядите японци на острова. — Той отпива глътка вино. — Тогава японците ни били врагове.
— Славна победа — отбелязва Одисей.
Схоластикът тихо изсумтява.
— Броят на хората и корабите ми напомня за нашата война при Троя.
— Да, нещо подобно — съгласява се Хокънбери. — Също и по жестокостта на сраженията. В дъжд и кал, ден и нощ.
— Баща ти с много плячка ли се е завърнал? Донесъл ли е робини и злато?
— Донесъл самурайски меч, меча на вражески офицер, обаче го беше прибрал в един куфар и като бях малък не ми го е показвал.
— Много ли от другарите му са били пратени в Дома на смъртта?
— Като броим жертвите по суша и море, общо загинали дванайсет хиляди петстотин и двайсет американци — отвръща Хокънбери. Отлично помни числото — с разума си на учен и синовното си сърце. — Както казах, врагът изгубил над сто хиляди души, изгорени или живи погребани в пещери и дупки, където се окопали по време на сраженията.
— Ние ахейците изгубихме повече от двайсет и пет хиляди другари пред стените на Илион. Троянците са палили погребални клади поне на също толкова от своите.
— Да, обаче това се отнася за период от десет години — с лека усмивка възразява схоластикът. — Битката на баща ми на остров Окинава продължила само
Следва мълчание. „Кралица Маб“ пак се завърта, плавно и величествено като исполински морски бозайник, претъркалящ се във водата. За кратко ги облива ярка слънчева светлина и ги кара да вдигнат длани, за да заслонят очите си, после звездите се завръщат.
— Изненадан съм, че не съм чувал за тая война — казва Одисей и подава пълна кратунка вино на Хокънбери. — Но пък ти трябва да се гордееш с баща си, сине Дуейнов. Твоят народ сигурно е посрещнал победителите в оная битка като богове. Край огнищата ви векове наред ще се пее за нея. Имената на мъжете, които са воювали и загинали там, ще се помнят от внуците на внуците на героите, а еди и поети подробно ще възпяват всяко отделно единоборство.
— Всъщност почти всички в родината ми вече са забравили оная битка — след като отпива голяма глътка, отвръща схоластикът.
„Чуваш ли?“ — праща по теснолъчевия канал Манмът.
„Да“. Орфу от Йо е навън, върху корпуса на „Кралица Маб“, обикаля заедно с другите вакуумни моравеки през двайсет и четирите часа без ускорение или намаляване на скоростта, оглежда и поправя дребни повреди от микрометеоритни удари, слънчеви изригвания или от въздействието на ядрените бомби. Върху корпуса може да се работи и в движение — през последните две седмици е излизал няколко пъти по специално приспособената система от коридори и стълби, ала огромният йониец и по-рано е казвал, че предпочита безтегловността, отколкото напълно реалната представа, че кърмата и тласкателната платформа са
„Хокънбери май е съвсем пиян“ — излъчва Орфу.
„Струва ми се, че си прав — потвърждава Манмът. — Виното, което Астейг/Че поръча в камбуза, е доста силно — възпроизведено е по амфора мидийско вино, взета «назаем» от избата на Хектор. Хокънбери години наред е пил по-слаби варианти на това червено мидийско с гърците и троянците, но почти със
