сигурност в умерени количества — гърците наливат в чашите си повече вода, отколкото вино. Понякога прибавят солена вода или благоухания като миро“.
„Виж,
„Във всеки случай, схоластикът не е ял нищо, откакто му беше зле, и празният му стомах не му помага да остане трезвен“ — продължава Манмът.
„Май пак ще му призлее“.
„В такъв случай е твой ред да му носиш торбички за повръщане. Достатъчно му държах главата над тях за един двайсет и четиричасов цикъл“.
„Проклятие — праща Орфу от Йо. — С удоволствие бих те сменил, обаче се опасявам, че коридорите между човешките каюти няма да са достатъчно широки за мен“.
„Почакай — прекъсва го Манмът. — Слушай“.
— Обичаш ли да играеш игри, сине Дуейнов?
— Игри ли? Какви игри?
— Каквито се играят на празник или погребение — пояснява Одисей. — Игрите, които щяхме да играем на погребението на Патрокъл, ако Ахил беше приел смъртта на своя другар и ни беше позволил да му направим погребение след неговото изчезване.
Хокънбери замълчава за миг, после пита:
— Искаш да кажеш, хвърляне на диск, копие… такива неща ли?
— Да. И надбягване с колесници. Бягане. Борба и юмручен бой.
— Гледал съм вашите юмручни боеве в становете ви край черните кораби. — Хокънбери едва доловимо фъфли. — Мъжете се бият само с жилави кожени ремъци, увити на ръцете.
Ахеецът се засмива.
— Какво друго да носят на ръцете си, сине Дуейнов? Големи меки възглавници ли?
Хокънбери оставя въпроса без отговор.
— Миналото лято във вашия стан гледах как Епей преби десетина души — направо им натроши ребрата и ченетата. Излизаше срещу всички кандидати и се би от ранния следобед до след изгрева на луната.
Одисей се ухилва.
— Спомням си. Никой не успя да надвие Панопеевия син, въпреки че мнозина опитаха.
— Двама мъже умряха.
Гъркът свива рамене и отпива от кратунката си.
— Диомед подготвяше и поддържаше Евриал, Мекистеевия син, трети вожд на арголидските воини. Всяка сутрин призори го пращаше да тича, заякчаваше юмруците му, като го караше да бие току-що заклан вол, разсечен надве. Обаче оная вечер Епей го свали и Диомед трябваше да извлече своя човек от кръга, и пръстите на краката на клетия Евриал оставяха десет бразди в пясъка. Обаче остана жив и продължи да се бие — няма да се откаже той.
— Юмручният бой е мръсно занимание и ако се занимаваш с него достатъчно дълго, мозъкът ти става на концертна зала, в която постоянно свири китайска музика — заявява Хокънбери.
Одисей се засмива.
— Смешно. Кой го е казал?
— Един мъдрец, Джими Кенън9.
— А какво е „китайска музика“? — все още се подсмихва ахеецът. — И какво точно е „концертна зала“?
— Няма значение. Знаеш ли, през всички години, докато наблюдавах войната, не помня вашият шампион по бокс Епей да се е отличил в аристея, единоборство за слава.
— Вярно е — съгласява се Одисей. — Самият Епей признава, че не го бива за война. Понякога е нужна различна смелост да се изправиш пред друг мъж с голи ръце, отколкото да пронижеш врага в корема с копие и после да измъкнеш острието с рязко завъртане, за да изсипеш вътрешностите му като боклук в праха.
— Но теб те бива за това — спокойно отбелязва Хокънбери.
— О, да — засмива се гъркът. — Обаче така са повелили боговете. Аз съм от онова поколение ахейци, което е предопределено от Зевс от младост до преклонна възраст да води жестоки войни, докато самите ние не паднем и не загинем. До крак.
„Одисей е голям оптимист“ — излъчва Орфу.
„Реалист“ — поправя го Манмът по теснолъчевия канал.
— Но ти говореше за игрите — казва бившият схоластик. — Виждал съм те да се бориш. И да печелиш. Печелил си и състезания по тичане.
— Да, неведнъж съм отнасял купата на състезание по тичане, докато Аякс трябваше да се задоволи с вола — признава Одисей. — В това ми помагаше Атина — препъваше едрия глупак, за да ми даде възможност пръв да пресека финиша. Надвивал съм Аякс и в борба — прегъвах крака му в коляното, повалях го по гръб и го приковавах, преди тоя тъпоумен великан да забележи, че съм го проснал на земята.
— Това прави ли те по-добър човек? — пита Хокънбери.
— Естествено — възкликва ахеецът. — Какъв щеше да е светът без „агон“, състезание между двама мъже, чиято цел е да покаже на всички реда на старшинството при хората, също както никои две неща на земята не си приличат? Как бихме могли ние живите да определяме качествата, ако състезанието и единоборството не показват на целия свят кой въплъщава превъзходството и кой — посредствеността? В какви игри те бива, сине Дуейнов?
— През първата година в колежа се записах за трек. Не успях да вляза в отбора.
— Е, трябва да призная, че съм доста добър в света на игрите, в които се състезават мъжете — казва Одисей. — Бива ме да стрелям с майсторски издялан, хубаво полиран лък и пръв сред другарите си улучвам своя човек сред движеща се група противници, даже ако всичките ми приятели се блъскат в мен в опит едновременно да се прицелят. Една от причините, поради които с радост последвах Ахил и Хектор във войната с боговете, беше желанието ми да изпитам ловкостта си на стрелец срещу уменията на Аполон — макар в душата си да знаех, че това е безумие. Винаги, когато смъртен се изправи срещу боговете, за да премери сили в стрелба с лък — виж само нещастния Еврит ехалийски — човекът умира от внезапна смърт, а не от дълбока старост в дома си. И се съмнявам, че щях да тръгна срещу сребърнолъкия бог Аполон, освен ако не носех със себе си най-хубавия си лък, а аз никога не го нося на война, когато отплавам с черните кораби. Тоя лък и сега виси на стената в голямата ми зала. Ифит ми го подари в знак на приятелство, когато се запознахме — бил на баща му, прочутия Еврит. Много харесвах Ифит и съжалявам, че му дадох само меч и едно грубо издялано копие в замяна на най-чудесния лък на земята. Херакъл уби Ифит, преди да го опозная както трябва.
— Виж, копие хвърлям дотам, докъдето всеки друг може да изстреля стрела с лък — продължава Одисей. — И си ме виждал да се бия с юмруци и да се боря. Що се отнася до тичането, да, виждал си ме да побеждавам Аякс и мога да тичам часове наред, без да си повърна закуската, обаче на къси разстояния мнозина бегачи ще ме оставят да им дишам праха, освен ако Атина не се намеси на моя страна.
— Можех да се справя с трека — измърморва почти на себе си Хокънбери. — Бях силен в дългите разстояния. Обаче имаше един Брад Мълдорф, викахме му Патока, та той ме изпревари за последното място в отбора.
— Липса на чувствителност към вкуса на жлъчка и кучешко повръщано — изсумтява Одисей. — Срам за всеки мъж, който свикне с тоя вкус. — Той отпива голяма глътка вино, отмята глава да преглътне и избърсва капчиците от кестенявата си брада. — Сънувах, че разговарям с мъртвия Ахил в мрачните зали на Хадес, ала всъщност ме интересува съдбата на син ми Телемах. Щом боговете ще ми пращат сънища, защо да не са за сина ми? Когато заминах, той беше момченце, плахо и неизпитано, и искам да знам дали е станал мъж, или е от ония страхливци, дето само се мотаят из хубави къщи, търсят си богати жени, лекета, дето по цял ден свирят на лира.
— Ние нямахме деца — казва Хокънбери и разтрива челото си. — Поне така ми се
Одисей поглежда схоластика, явно без да го разбира, но и без да проявява достатъчно интерес, за да го
