— Е, какво ново ми казваш?
— Говоря сериозно. Би трябвало да се опитаме да го направим само ако сметнем, че е наложително да разберем какво кара Техноцентъра да се страхува от Хиперион.
— Аз смятам, че е наложително.
— Ще ни трябва квалифициран оператор. Някой, който е виртуоз в операциите в информационната равнина. Някой умен, но не дотам умен, че те да могат да се възползват. И някой, който би рискувал всичко и би запазил тайната просто заради принципа в киберманиашките лудории.
Усмихнах се през зъби на Джони.
— Разполагам точно с такъв човек.
Биби живееше сам в един евтин апартамент в основата на една евтина кула в един евтин квартал на ТС2. Но в хардуера, който запълваше почти цялото пространство в неговия четиристаен апартамент, нямаше нищо евтино. По-голямата част от заплатата на Биби през последното стандартно десетилетие бе отишла за кибернетични играчки, последна дума на техниката.
Започнах с думите, че искаме от него да извърши нещо незаконно. Биби каза, че като обществен служител не може и да допусне подобна мисъл. Попита за какво става дума. Джони започна да обяснява. Биби се наведе напред и аз съзрях в очите му стария киберманиашки блясък от някогашните ни дни в колежа. Почти очаквах от него да се опита да направи дисекция на Джони още там просто за да види как работи един киборг. В това време Джони стигна до интересната част и блясъкът в погледа на Биби се превърна в зелено пламъче.
— Когато аз самоунищожа своята ИИ персона — рече Джони, — преминаването към киборгово съзнание ще отнеме само наносекунди, но през това време моят участък от защити в периметъра на Техноцентъра ще намалее. Обезопасителните фаги ще запълнят празнината, преди да са изминали още много наносекунди, но през това време…
— Влизане в Техноцентъра — прошепна Биби, при което очите му заблестяха като на някой древен видеонаркоман.
— Ще бъде много опасно — подчерта Джони. — Доколкото ми е известно, нито един човешки оператор никога не е прониквал в периферията на Техноцентъра.
Биби потърка горната си устна.
— Съществува легенда, че Каубой Гибсън го е направил, преди Техноцентърът да се отдели — промърмори той. — Но никой не вярва на това. А Каубой изчезнал.
— Дори и да проникнете — каза Джони, — времето би било недостатъчно за достъп, ако не беше фактът, че аз разполагам с координатите на данните.
— Фантастично, дявол да го вземе! — възкликна Биби. Той се обърна с гръб към пулта за управление и се пресегна за шунта си. — Хайде да го направим.
— Сега ли? — сепнах се аз.
Дори и Джони изглеждаше объркан.
— Защо да чакаме? ~ Биби включи шунта си и закачи метакортикалните кабели, но остави дека на празен ход. — Ще го нравим ли, или какво?
Приближих се до Джони на кушетката и хванах ръката му. Кожата му бе хладна. Лицето му не изразяваше нищо в този момент, но можех да си представя какво означава да си изправен пред неминуемото унищожение на собствената ти личност и на досегашното ти съществувание. Дори и трансферът да станеше, човешкото същество с персоната на Джон Кийтс нямаше да бъде „Джони“.
— Той е прав — съгласи се Джони. — Защо да чакаме?
Целунах го.
— Добре — казах. — Аз ще вляза вътре с Биби.
— Не! — Джони стисна силно ръката ми. — Ти не можеш да помогнеш с нищо, а опасността ще бъде ужасна.
Чух собствения си глас, неумолим като гласа на Мейна Гладстоун.
— Може би. Но аз не мога да поискам от Биби да направи това, ако няма да го направя и аз. И няма да те оставя там вътре сам — стиснах ръката му за последен път и отидох да седна до Биби на пулта за управление. — Как да включа това проклето нещо, Биби?
Чели сте всичко за кибернетичните гадости. Известно ви е всичко за ужасната красота на инфоравнината, за триизмерните магистрали с техните красиви пейзажи на периметри от черен лед и неон, странни затворени системи и проблясващи небостъргачи от блокове данни под надвиснали облаци от присъствие на ИИ. Аз видях всичко това, яхнала носещата вълна на Биби. Бе прекалено. Прекалено интензивно. Прекалено ужасяващо. Чувах черните страшни предзнаменования на тромавите обезопасителни фаги; усещах мириса на смърт в диханието на противоударните вируси на лентовите червеи дори и през ледените екрани; чувствах тежестта на гъмжилото от ИИ над нас — бяхме насекоми под стъпалото на слон, — а при това още не бяхме направили нищо, освен че се придвижвахме по изпробвани пътища от данни в изпълнение на едно задание за прокарване на достъп, измислено от Биби — някакво домашно упражнение от неговите архиви за текущ контрол и статистическа работа.
Аз бях с външни проводници и виждах нещата в някаква инфоравнинна версия в неясно телевизионно черно-бяло, докато Джони и Биби наблюдаваха, така да се каже, пълен стимулиращо-симулативен холос.
Не знам как те възприемаха това.
— Добре — прошепна Биби с някакъв инфоравнинен еквивалент на шепот, — пристигнахме.
— Къде?
Единственото нещо, което виждах, беше някаква безкрайна плетеница от ярки светлини и още по-ярки сенки, десет хиляди градове, подредени в четири измерения.
— В периферията на Техноцентъра — прошепна Биби. — Дръж се, време е.
Нямах ръце, с които да се държа, нито каквото и да било физическо нещо в тази вселена, за което да се хвана, но се съсредоточих върху сенките с вълнова форма, които представляваха нашата връзка данни, и се вкопчих в тях.
Тогава Джони умря.
Виждала съм с очите си ядрена експлозия. Когато татко беше сенатор, ни заведе заедно с мама във военното училище „Олимп“ да наблюдаваме военно учение. За последната демонстрация наблюдателната платформа с публиката беше телепортирана на някакъв забравен от бога свят… Армагаст, струва ми се… и един пехотен разузнавателен взвод изстреля чисто тактическа ядрена бомба срещу мним противник на разстояние девет клика. Наблюдателната платформа беше защитена със задържащо поляризирано поле от десети клас, като бомбата бе само една петнадесеткилотонна учебна тактическа бомба, но аз никога няма да забравя експлозията, ударната вълна, която разтърси осемтонната платформа като листо на подпорите й, физическия шок от светлина, толкова отвратително ярка, че поляризира полето ни до непрогледен мрак и въпреки това предизвика сълзи в очите ни и напираше да влезе вътре в тях. Сегашното бе по-страшно.
Някакъв участък от инфоравнина сякаш проблясна и след това се взриви навътре в самия себе си; действителността изтече надолу но отточна тръба от напълно черно.
— Дръж се! — изкрещя Биби на фона на инфоравнинните смущения, които стържеха по костите ми, и ние се завъртяхме вихрено, подскачайки, засмукани във вакуума като насекоми в някакъв океански водовъртеж.
По някакъв начин, невероятно, невъзможно, фаги в черна броня се нахвърлиха насреща ни през грохота и безумието. Биби избягна един, обърна киселинните мембрани на другия към самия него. Бяхме засмукани в нещо по-студено и по-черно, отколкото би могло да е което и да е пусто пространство в нашата действителност.
— Ето! — извика Биби, като аналогът на гласа му почти се бе загубил в ураганния напор от развълнувана ин фосфера.
Ето какво? Тогава го видях: тънка жълта линия, надиплена от бурята като знаме от плат в ураган. Биби ни завъртя, намери нашата собствена вълна, която да ни понесе срещу бурята, нагласи координатите, които танцуваха край мен прекалено бързо, за да мога да ги видя, и ние се понесохме, яхнали жълтата лента към…
…към какво? Замръзнали фонтани от фойерверки. Прозрачни планински вериги от данни, безкрайни
