Помийния Тя ти имплантира Шрьонов диск.
— Защо?
Шрьоновата уредба бе малка, не по-голяма от нокътя на палеца ми. И беше много скъпа. Тя съдържаше неизброими въздушнополеви спомени, всеки от които включваше почти безкрайно число битове информация. Щрьоновите уредби бяха недостъпни за биологичния им носител, ето защо се използваха с куриерски цели. Един човек би могъл да носи няколко ИИ личности или цели планетарни инфосферн в една Шрьонова уредба. По дяволите, дори едно куче би могло да носи всичко това.
— Защо? — отново попитах аз, като се чудех дали Джони или някакви сили зад него не ме използваха за такъв куриер. — Защо?
Джони се приближи още повече и обхвана юмрука ми с ръката си.
— Довери ми се, Брон.
Мисля, че не се бях доверявала на никого, откакто баща ми си пръсна мозъка преди двадесетина години и майка ми се оттегли в пълната егоистичност на усамотението си. В цялата вселена нямаше никаква причина да се доверя на Джони сега.
Но аз му се доверих.
Отпуснах юмрук и стиснах ръката му.
— Добре — рече Джони. — Наяж се и ще се заловим със задачата да спасим живота си.
Оръжията и наркотиците бяха двете неща, които най-лесно се намираха в Помийния кошер. Похарчихме последната значителна сума контрабандни марки на Джони, за да си купим оръжия.
В 22.00 часа и двамата бяхме облечени с титаново-пластмасова телесна броня от нишковиден кристал. Джони имаше огледалночерен гундиски шлем, а аз носех военна бойна маска. Енергийните ръкавици на Джони бяха масивни, яркочервени. Аз носех осмозни ръкавици с убиващи ръбове. Джони беше въоръжен с дяволски бич — трофей от прокудените на Бреша — и бе пъхнал една лазерна палка в колана си. Наред с автоматичния пистолет на баща ми сега носех и една минипушка тип Щайнер-Гин, на свързана с жироскоп халка на кръста. Тя беше прикачена към бойния ми визьор и можех да държа и двете си ръце свободни, докато стрелям.
Двамата с Джони се погледнахме и започнахме да се кикотим. Когато престанахме да се смеем, настъпи продължително мълчание.
— Сигурен ли си, че Храмът на Шрайка тук, на Лусус, е най-добрият ни шанс? — попитах го за трети или четвърти път.
— Не можем да се телепортираме — рече Джони. — Единственото, което трябва да направи Техноцентърът, е да зарегистрира някоя засечка, и ние ще бъдем мъртви. Дори не можем да вземем асансьор от по-долните нива. Ще трябва да намерим ненаблюдавани стълбища и да изкачим сто и двадесетте етажа. Най-добрият шанс да се доберем до Храма, е да минем направо по Главния булевард.
— Добре, но хората от Църквата на Шрайка ще ни приемат ли?
Джони сви рамене със странен жест; приличаше на насекомо в бойното си облекло. Гласът му звучеше металически през гундиския шлем.
— Те са единствената групировка, която има основателен интерес от нашето оцеляване. И са единствените, които имат достатъчно политическо влияние, за да ни предпазят от Хегемонията, докато намерят начин да ни изпратят на Хиперион.
Аз повдигнах нагоре визьора си.
— Мейна Гладстоун каза, че в бъдеще няма да бъдат разрешени никакви поклоннически полети до Хиперион.
Огледалночерният купол кимна умислено.
— Е, майната й на Мейна Гладстоун — каза моят поет любовник.
Поех си дъх и отидох до отвора на нашата ниша, нашата пещера, нашето последно светилище. Джони се приближи зад мен. Докоснаха се броня с броня.
— Готова ли си, Брон?
Кимнах, завъртях минипушката на опората й и се приготвих да потегля.
Джони ме спря с едно докосване.
— Обичам те, Брон.
Аз кимнах, все още проявявайки суровост. Забравих, че визьорът ми е вдигнат и той може да види сълзите ми.
Кошерът е буден през всичките двадесет и осем часа на деня, но по някаква традиция Трета смяна е най-спокойна, най-безлюдна. Бихме имали по-добър шанс в разгара на суматохата на Първа смяна по пешеходните пътеки. Но ако гундите и главорезите ни очакваха, смъртната дан, която щяха да заплатят невинни граждани, щеше да бъде потресаваща.
Нужни ни бяха повече от три часа, за да се изкачим до Главния булевард, не по едно стълбище, а по безкрайна поредица от механични коридори, изоставени вертикални проходи, опразнени от лудитските бунтове преди осемдесет години, и накрая по някаква стълба, която представляваше по-скоро купчина ръжда, отколкото конструкция от метал. Излязохме в един изходен коридор на по-малко от половин клик от Храма на Шрайка.
— Не мога да повярвам, че беше толкова лесно — прошепнах на Джони по вътрешния телефон.
— Вероятно съсредоточават хора на космодрума и на обектите с частни телепортали.
Поехме по най-невзрачната пешеходна пътека нагоре към Булеварда, на тридесет метра под първия търговски етаж и на четиристотин метра под покрива. Храмът на Шрайка представляваше изискано украсена, свободно стояща постройка, която сега беше на по-малко от един клик от нас. Неколцина закъснели купувачи и бегачи за здраве ни хвърлиха по един бегъл поглед, след което бързо се махнаха от пътя ни. Нямах никакво съмнение, че в полицията са информирани, но щях да се изненадам от твърде бързата им поява.
Някаква шайка от пъстро намацани улични бандити изскочи от една асансьорна шахта с крясъци и подсвирквания. Бяха въоръжени с пулсаторни ножове, вериги и енергийни ръкавици. Изненадан, Джони се плъзна насреща им и ги обсипа с две дузини насочени лъчове от дяволския си бич. Минипушката тихо избръмча, без да я докосвам с ръце; прицелваше се последователно във всеки от тях, следвайки погледа ми.
Седмината хлапаци се заковаха на място, вдигнаха ръце и заотстъпваха назад, отворили широко очи. Те се напъхаха в асансьорната шахта и изчезнаха.
Погледнах Джони. Черните огледала отвърнаха на погледа ми. Никой от нас не се засмя.
Пресякохме на северната търговска уличка. Неколцината минувачи бързаха към отворените витрини на магазините. Намирахме се на по-малко от сто метра от стълбището на Храма. Чувах ударите на сърцето си в слушалките на военния шлем. Бяхме на петдесет метра от стълбището. Сякаш някой го беше повикал, един клисар или жрец се появи пред десетметровата врата на Храма и започна да наблюдава нашето приближаване. Тридесет метра. Ако възнамеряваха да ни спрат, щяха да са го направили до този момент.
Обърнах се към Джони да му кажа нещо забавно. Най-малко двадесет лъча и десетина прожектора ни удариха едновременно. Горният слой на титановия полиестер експлодира навън и отрази повечето от ударната енергия на обратния взрив. Огледалната повърхност отдолу отклони по-голямата част от смъртоносната светлина. По-голямата.
Джони беше съборен от удара. Аз приклекнах на едно коляно и оставих минипушката да вземе на прицел източника на лазера.
Десет етажа по-нагоре, по жилищната стена на кошера. Визьорът ми се замъгли. Бронята върху тялото ми угасна със съскане в пари от отразен газ. Минипушката прозвуча досущ като верижен трион от типа, който използват в историческите холодрами. Десет етажа по-горе една петметрова част от някакъв балкон и стената рухнаха в облак от взривни отломки и бронебойни патрони.
Три тежки куршума ме улучиха отзад.
Паднах на дланите си, прекратих стрелбата с минипушката и се обърнах. Бяха най-малко по десетина на всеки етаж и се движеха с прецизна бойна танцова стъпка. Джони беше успял да се вдигне на колене и изстрелваше с дяволския бич синхронизирани залпове от светлина, като си пробиваше път през светлинната
