— Три по двадесет и десетте — отвръща Уил. Него го разпознавам от останалите само по счупения му пръст, който не е зараснал правилно. Всеки от тях има поне по една отличителна черта, макар понякога да си мисля, че е по-лесно да отличиш един от друг гарвани.
— Кога са ги построили? — питам пак, въпреки че вече би трябвало да съм се научил, че всеки въпрос, който започва с „кога“, няма да получи отговор.
Не получавам отговор.
Те наистина слизат в Пролома всяка вечер. Надолу по лозите. На третата вечер се опитах да наблюдавам бягството им, но шестима от тях ме върнаха обратно от ръба и нежно, но настоятелно ме заведоха в колибата ми. Това бе първото наблюдавано от мен действие на бикурите, което съдържаше намек за агресия, и аз поседях в кратък размисъл, след като си отидоха.
На другата вечер, щом заминаха, безшумно се прибрах в колибата си, без дори да надзъртам навън, но когато се върнаха, прибрах камерата и триножника от мястото, където ги бях поставил близо до ръба. Таймерът бе действал съвършено. Холографския запис показваха как бикурите сграбчват лозите и се спускат надолу по скалната стена също толкова ловко, както малките дървесни маймуни, които изпълват околните гори. След това изчезваха под зъбера.
— Какво правите, когато слизате в Пролома всяка вечер? — попитах на другия ден Ал.
Туземецът ме погледна с онази херувимска будистка усмивка, която вече съм започнал да мразя.
— Ти принадлежиш към кръстоида — рече той, сякаш това изчерпваше отговора на всичко.
— Богослужение ли извършвате, когато слизате долу? — попитах аз. Никакъв отговор. Помислих около минута.
— Аз също съм последовател на кръста — казах, знаейки, че това ще бъде преведено като „принадлежа към кръстоида“. Още малко и вече няма да имам нужда от превод. Но този разговор беше прекалено важен, за да се оставя на случайността. — Значи ли това, че аз трябва да се присъединя към вас, когато се спускате по отвесната скала?
За миг си помислих, че Ал размишлява. Челото му се набърчи и осъзнах, че това бе първият случай, когато виждах някой от Три по двадесет и десетте да стига почти до намръщване. После той каза:
— Ти не можеш. Ти принадлежиш към кръстоида, но не си от Три по двадесет и десетте.
Разбрах, че бе използвал всички неврони и връзки в мозъка си, за да формулира тази разлика.
— Какво бихте направили, ако аз все пак се спусна по отвесната скала? — попитах, като не очаквах никакъв отговор. Хипотетичните въпроси почти винаги имаха толкова шанс, колкото и циганията ми, основани на времеви категории.
Този път той все пак отговори. Херувимската усмивка и безметежното му изражение се възвърнаха и Алфа кротко рече:
— Ако се опиташ да се спуснеш по скалата, ще те натиснем на тревата, ще вземем наострени камъни, ще ти прережем гърлото и ще чакаме, докато кръвта ти престане да тече и сърцето ти спре да бие.
Не казах нищо. Чудех се дали бе в състояние да чуе бумтенето на сърцето ми в този момент. „Е — помислих си, — поне няма защо повече да се безпокоиш, че те смятат за бог.“
Мълчанието продължи. Най-после Ал добави още едно изречение, за което си мисля непрекъснато оттогава насам.
— А ако пак го направиш — продължи той, — пак бихме те убили.
След това известно време само се гледахме един друг; всеки от нас, сигурен съм, убеден, че другият е кръгъл идиот.
Всяко ново разкритие засилва объркването ми. Отсъствието на деца тук ме безпокои още от първия ми ден в селището. Като преглеждам бележките си със задна дата, откривам чести споменавания на това обстоятелство във всекидневните наблюдения, които съм диктувал на инфотерма си, но не намирам никаква бележка за него в този личен мишмаш, който наричам дневник. Вероятно евентуалните последствия са били прекалено застрашителни.
На моите непрекъснати и несръчни опити да проникна в тази мистерия. Три по двадесет и десетте отговарят с обичайната си просветеност. Човекът, когото питам, се усмихва блажено и ми отвръща с някакво нелогично съждение, в сравнение с което брътвежът на последния селски идиот от Мрежата би изглеждал като дълбокомислен афоризъм. В повечето случаи те изобщо не отговарят.
Един ден се изправих пред онзи, когото бях маркирал с името Дел, останах на мястото си, докато той бе принуден да признае присъствието ми, и попитах:
— Защо няма никакви деца?
— Ние сме Три по двадесет и десетте — кротко рече той.
— Къде са бебетата?
Никакъв отговор. Никакво усещане за избягване на въпроса, просто празен поглед. Поех си дъх.
— Кой е най-младият сред вас?
Изглеждаше, че Дел мисли, че се бори с понятието. Той беше надвит. Чудех се дали бикурите бяха така напълно загубили чувството си за време, че всякакви подобни въпроси да са обречени на неуспех. След минута мълчание обаче Дел посочи към Ал, който бе седнал под слънцето и работеше нещо на грубия си ръчен стан, и каза:
— Ето този е последният, който се върна.
— Който се върна ли? — рекох аз. — Откъде?
Дел се втренчи в мен съвсем безучастно, без капчица раздразнение.
— Ти принадлежиш към кръстоида — рече той. — Ти трябва да знаеш пътя на кръста.
Кимнах. Знаех достатъчно, за да усетя, че някъде там се намираше един от множеството алогични затворени кръгове, които обикновено спъваха нашите диалози. Опитах се да намеря някакъв начин да задържа края на тънката нишка информация.
— В такъв случай Ал — казах и посочих към него — е последният, който се е родил. Се е върнал. А други ще се… върнат ли?
Не бях сигурен дали самият аз разбирах собствения си въпрос. Как да пита човек за раждането, след като този, когото пита, няма дума за дете и няма никакво понятие за време? Но Дел сякаш разбираше. Той кимна с глава.
Окуражен, продължих:
— Тогава кога ще се роди, ще се върне следващият от Три по двадесет и десетте?
— Никой не може да се върне, докато някой не умре — заяви Дел.
Изведнъж си помислих, че разбирам.
— Значи няма да има нови деца… никой няма да бъде върнат, докато някой не умре? — казах аз. — Вие замествате липсващия с друг, за да поддържате групата на Три по двадесет и десет?
Дел отговори с онова мълчание, което бях започнал да превеждам като знак на съгласие.
Моделът изглеждаше достатъчно ясен. Бикурите се отнасяха напълно сериозно към своя брой от Три по двадесет и десет. Те поддържаха населението на племето на седемдесет — същият брой беше записан в списъка на пътниците на спускателния кораб, който се бе разбил тук преди четиристотин години. Шансът за съвпадение в случая беше малък. Когато някой умре, те разрешават да се роди дете, за да замести възрастния. Проста работа.
Проста, но невъзможна. Природата и биологията не работят така изрядно. Освен проблема за минималното стадно население имаше и други абсурди. Макар и да е трудно да се каже каква е възрастта на тези гладкокожи хора, очевидно е, че разликата между най-стария и най-младия не е повече от десет години. Макар и да се държат като деца, смятам, че тяхната средна възраст е някъде около края на тридесетте или средата на четиридесетте в стандартни години. Така че къде са много старите? Къде са родителите, остаряващите чичовци и неомъжените лели? При това положение цялото племе ще навлезе в старостта приблизително по едно и също време. Какво ще стане, когато всички прехвърлят детеродната възраст и дойде време да се заместват членове на племето?
Бикурите водят скучен, заседнал живот. Коефициентът на нещастни случаи — дори при техния живот на ръба на Пролома — трябва да е нисък. Няма никакви хищници. Сезонните промени са минимални, а
