Паднах на колене и започнах да се моля. Угасих фенерчето и почаках няколко минути, докато очите ми успяха да различат кръста в мъждивата, задимена светлина. Без съмнение това беше кръстоидът, за който говореха бикурите. И без съмнение той е бил издигнат тук преди много хиляди години — вероятно десетки хиляди, — дълго преди човечеството да е напуснало за първи път старата Земя. Почти със сигурност преди Христос да е разнасял учението си в Галилея.
Аз се молех.
Днес съм седнал на припек под слънцето, след като прегледах холодисковете. Потвърдих нещо, което бегло бях забелязал но време на изкачването ми обратно но отвесната скала след откриването на онова, за което сега мисля като за „базиликата“. На издатината вън от базиликата има стъпала, които се спускат още по-надолу в Пролома. Макар и да не са толкова изхабени, колкото е пътеката, която води до базиликата, те са не по-малко интригуващи. Само Господ знае какви други чудеса чакат долу.
Трябва да съобщя на световете за тази находка!
Иронията на факта, че аз бях човекът, направил това откритие, не ми убягва. Ако не беше Армагаст и изгнанието ми, то може би щеше да чака още много векове. Църквата би могла да умре, преди да е успяло да й вдъхне нов живот.
Но аз го открих.
По какъвто и да е начин ще си тръгна оттук или ще предам съобщението си.
Аз съм затворник.
Тази сутрин се къпех на обичайното си място близо до ръба, където, потокът се хвърля от отвесната скала, когато чух някакъв звук и като погледнах нагоре, видях онзи от племето, когото наричам Дел, да ме зяпа с широко отворени очи. Извиках му за поздрав, но дребният туземец се обърна и побягна. Това беше озадачаващо. Те рядко бързат. Тогава разбрах, че макар и да бях с панталони, без съмнение съм нарушил тяхното табу спрямо голотата, като съм позволил на Дел да ме види гол от кръста нагоре.
Усмихнах се, поклатих глава, дооблякох се и се върнах в селото. Ако знаех какво ме очаква тук, нямаше да ми бъде толкова забавно.
Всички от Три но двадесет и десетте стояха и ме наблюдаваха, докато се приближавах. Спрях на няколко крачки от Ал и казах:
— Добър ден.
Алфа направи знак и половин дузина бикури се втурнаха срещу мен, сграбчиха ме за ръцете и за краката и ме приковаха към земята. Бета пристъпи напред и го или я видях как извади от робата си един камък с остър ръб. Напразно се борех да се освободя. Бета сряза дрехите ми отпред от горе до долу и хвърли парцалите настрана, докато останах съвсем гол. Прекратих борбата, когато тълпата пристъпи напред. Те се взираха в бледото ми бяло тяло и мърмореха нещо на себе си. Чувах как бумка сърцето ми.
— Съжалявам, ако съм нарушил законите ви — подех аз, — но няма никаква причина…
— Тихо — рече Алфа и се обърна към високия си съплеменник с белега на дланта — онзи, когото наричам Зед. — Той не принадлежи към кръстоида.
Зед кимна.
— Нека да ви обясня — започнах отново аз, но Алфа ме прекъсна с една плесница с опакото на ръката си, от която устната ми започна да кърви, а ушите ми зазвънтяха. В неговото действие нямаше повече враждебност, отколкото бих проявил аз, ако накарам някой инфотерм да млъкне, като щракна ключа.
— Какво ще правим с него? — попита Алфа.
— Онези, които не следват кръста, трябва да умрат от истинската смърт — заяви Бета и тълпата отново тръгна напред. Мнозина държаха остри камъни в ръцете си. — Онези, които не принадлежат към кръстоида, трябва да умрат от истинската смърт — продължи Бета и в гласа й се усещаше самодоволната безпрекословност на често повтаряни формулировки и религиозни литании.
— Аз следвам кръста! — изкрещях, докато тълпата ме дръпна и ме изправи на крака.
Вкопчих се в разпятието, което висеше на врата ми и се напънах да надмогна натиска на множеството притискащи ме ръце. Най-после успях да вдигна малкия кръст над главата си.
Алфа махна с ръка и тълпата замлъкна. Във внезапно настъпилата тишина можех да чуя реката, която течеше на три километра оттук в дъното на Пролома.
— Той наистина носи кръст — каза Алфа. Дел пристъпи напред.
— Но не принадлежи към кръстоида! Аз го видях. Не е така, както си мислехме. Той не принадлежи към кръстоида! — гласът му призоваваше към убийство. Проклех се за това, че бях проявил невнимание и глупoст. Бъдещето на Църквата зависеше от моето оцеляване, а аз бях отхвърлил и едното, и другото, като се бях подлъгал да повярвам, че бикурите са глупави безвредни деца.
— Онези, които не следват кръста, трябва да умрат от истинската смърт — повтори Бета. Присъдата беше окончателна.
Седемдесет ръце започнаха да вдигат камъни, когато изкрещях, съзнавайки, че това е или последният ми шанс, или затвърждаване на тяхното решение:
— Аз слязох в Пролома и се поклоних пред вашия олтар! Аз съм последовател на кръста! — Алфа и тълпата се поколебаха. Виждах ги, че се борят с тази нова мисъл. Това не беше лесно за тях. — Аз съм последовател на кръста и желая да принадлежа към кръстоида — изрекох колкото можех по-спокойно. — Ходих при вашия олтар.
— Онези, които не следват кръста, трябва да умрат от истинската смърт — обади се Гама.
— Но той следва кръста — рече Алфа. — Той се е молил в залата.
— Това е невъзможно — обади се Зед. — Три по двадесет и десетте се молят там, а той не принадлежи към Три по двадесет и десетте.
— Ние знаехме предварително, че той не принадлежи към Три по двадесет и десетте — възрази Алфа, като леко се намръщи При използването на понятието за минало време.
— Той не принадлежи към кръстоида — напомни Делта две.
— Онези, които не принадлежат към кръстоида, трябва да умрат от истинската смърт — каза Бета.
— Той е последовател на кръста — рече Алфа. — Не може ли тогава да стане последовател на кръстоида?
Надигна се гневен вик. Сред Всеобема бръщолевене и мяркащи се фигури аз се дръпнах от държащите ме ръце, но хватката им си оставаше здрава.
— Той не е от Три по двадесет и десетте и не принадлежи към кръстоида — каза Бета, като този път в гласа й звучеше повече озадаченост, отколкото враждебност. — Как така да не умре от истинската смърт? Трябва да вземем камъните и да му отворим гърлото, та кръвта му да потече, докато сърнето му спре. Той не принадлежи към кръстоида.
— Той следва кръста — заговори Алфа. — Не може ли да стане последовател на кръстоида?
Този път въпросът му бе последван от тишина.
— Той следва кръста и се е молил в залата с кръстоида — обясни Алфа. — Той не трябва да умре от истинската смърт.
— Всички умират от истинската смърт — обади се някой, когото не разпознах. Ръцете ме боляха от усилието да държа разпятието над главата си. — С изключение на Три по двадесет и десетте — заключи анонимният глас.
— Защото те следваха кръста — рече Алфа. — Молеха се в залата и станаха последователи на кръстоида. Не трябва ли тогава и той да стане последовател на кръстоида?
Стоях там, стиснал студения метал на малкия кръст, и чаках присъдата им. Страхувах се да умра — чувствах, че ме е страх, — но по-голямата част от ума ми сякаш беше почти отделна от мен. Най-много съжалявах за това, че нямаше да мога да изпратя новината за базиликата на невярващата вселена.
— Елате, ще поговорим за това — обърна се Бета към групата и те ме задърпаха подире си, като се потътриха мълчаливо обратно към селото.
Затвориха ме тук, в моята колиба. Нямаше никаква възможност да направя опит да се добера до ловния мазер; неколцина от тях ме държаха притиснат на пода, докато изпразниха колибата от повечето от вещите ми. Взеха ми дрехите, като ми оставиха само една от техните грубо тъкани роби, с която да се покрия.
