известно облекчение от очевидната смъртност на техния гост, принасят доскорошното си божество в жертва?
Би било смешно, ако споменът за лишеното от кръв пице на Тък и прясно срязаната му зейнала рана не беше толкова свеж.
Тяхната реакция спрямо кръста със сигурност предполагаше, че съм срещнал група оцелели представители на някогашна християнска колония — може би католици? — макар данните в инфотерма да твърдяха, че корабът със седемдесет колонисти, който се бе разбил върху това плато преди четиристотин години, е имал на орда си само неокъруин марксисти, които до един би трябвало да са безразлични, ако не открито враждебни към старите религии.
Помислих да се откажа от този въпрос, тъй като беше прекалено опасен, за да упорствам с него, но глупашката ми нужда от знание ме подтикна да продължа.
— Вие почитате ли Исус? — попитах аз.
Безизразните им лица не се нуждаеха от каквото и да било устно отрицание.
— Христос — опитах отново. — Исус Христос? Християни? Католическата църква?
Никакъв интерес.
— Католици? Исус? Мария? Свети Петър? Павел? Свети Тейлхард?
Инфотермът възпроизвеждаше шумове, но думите, изглежда, не означаваха нищо за тях.
— Вие последователи на кръста ли сте? — продължих, като търсех напосоки някакъв последен контакт.
И тримата ме погледнаха.
— Ние принадлежим към кръстоида — рече Алфа.
Кимнах, без да разбирам нищо.
Същата вечер заспах съвсем скоро след залез слънце и когато се събудих, чух органово-тръбната музика на нощните ветрове на Пролома. Тя се носеше много по-силно тук, върху издатините, на които бе разположено селището. Дори колибите сякаш участваха в хора, докато надигащите си вихри свиреха и пищяха през каменните цепнатини, плющящите клони и нескопосните отвори за излизане на дима.
Нещо не беше както трябва. Измина цяла мъчителна минута, докато осъзная, че селото е изоставено. Всички колиби бяха празни. Седнах на един голям камък и се зачудих дали моето присъствие не бе станало причина за някакво масово бягство. Музиката на вятъра бе спряла и метеорите започваха нощния си спектакъл през пролуките на ниските облаци, когато дочух зад себе си звук и като се обърнах, видях всичките седемдесет от „Три по двадесет и десетте“ зад себе си.
Те минаха покрай мен, без да кажат нито дума, и се отправиха към колибите си. Нямаше никакви светлини. Представих си ги как седят в колибите с втренчени погледи.
Поседях известно време навън, преди да се прибера и аз. След малко се разходих до ръба на тревния пояс и застанах на мястото, където скалата се спускаше надолу в пропастта. Плетеница от лози и корени се виеше плътно до повърхността на скалата, но сякаш свършваше на няколко метра във въздуха и там увисваше в празното пространство. Нямаше толкова дълга лоза, която да осигури път до реката на два километра по-долу.
Но бикурите бяха дошли от тази посока. Нещо не се връзваше. Поклатих глава и се върнах в колибата си.
Седнал тук, пишейки под светлината на инфотерма, аз се опитвам да измисля някакви предпазни мерки, които бих могъл да взема, за да съм сигурен, че ще посрещна изгрева на слънцето. Не мога да измисля нищо.
Колкото повече научавам, толкова по-малко разбирам.
Пренесох голяма част от нещата си в колибата, която опразниха за мен тук в селото.
Направил съм снимки, аудио и видеозаписи и съм заснел пълна холографска развивка на селището и обитателите му. Тях това сякаш не ги интересува. Прожектирам изображенията им, а те се разхождат през тях, без да проявяват какъвто и да било интерес. Възпроизвеждам на запис думите им, а те се усмихват и се прибират в колибите си, за да седят там часове наред, без да правят нищо, без да говорят нищо. Предлагам им евтини дрънкулки и те ги приемат без коментар, проверяват дали стават за ядене и след това ги захвърлят. Тревата е осеяна с пластмасови мъниста, огледалца, шарени парцалчета и евтини писалки.
Монтирах медицинската лаборатория с цялото й оборудване, но без никаква полза; „Три по двадесет и десетте“ не ми дават да ги прегледам, не ми дават да взема кръвни проби, въпреки че нееднократно им показах колко безболезнено е това, не ми дават да ги сканирам с диагностичната апаратура — накратко, не искат да ми съдействат по никакъв начин. Те не спорят. Не обясняват. Просто обръщат гръб и се запиляват по своята никаква работа.
След една седмица все още не мога да различавам мъжете от жените. Лицата им приличат на онези визуални мозайки, които променят формите си, когато се взреш; понякога лицето на Бети изглежда несъмнено женско, а десет секунди по-късно усещането за род е изчезнало и аз отново си мисля за нея (него?) като за Бета. Гласовете им търпят същата промяна. Меки, добре модулирани, безполови… напомнят ми за зле програмираните домашни компютри, които можеш да срещнеш в изостаналите светове.
Установявам, че се надявам да зърна някой гол бикур. За един йезуит на четиридесет и осем стандартни години не е лесно да признае такова нещо. Все пак това не би било лесна задача дори за някой стар воайор. Табуто към голотата изглежда е абсолютно. Те носят дългите си роби и когато са будни, и по време на двучасовата си следобедна дрямка. Излизат вън от селището, за да ходят по малка и голяма нужда, и подозирам, че не свалят широките си роби дори тогава. Изглежда, не се къпят. Човек би могъл да си помисли, че това създава обонятелни проблеми, но тези първобитни хора не издават никаква миризма, като се изключи слабия, леко сладникав аромат на чалма.
— Сигурно се събличате понякога — казах един ден на Алфа, изоставяйки деликатността в полза на информацията.
— Не — рече Ал и се премести на друго място, за да седи, без да нрави нищо, напълно облечен.
Те нямат имена. Отначало това ми се видя невероятно, но сега съм сигурен, че е така.
— Ние сме всичко, което е било и ще бъде — каза по-дребният бикур, за когото съм свикнал да мисля като за жена и я наричам Епи. — Ние сме Три но двадесет и десетте.
Потърсих в инфотерма и намерих потвърждение на онова, което подозирах: в над шестнадесетте хиляди известни човешки общества изобщо няма регистрирани такива, където да не съществуват никакви индивидуални имена. Дори при кошерните общества на Лусус индивидите отговарят на своята класова категория, последвана от прост код.
Казвам им своето име и те ме гледат с широко отворени очи.
— Отец Пол Дюре, отец Пол Дюре — напява преводачът на инфотерма, но не забелязвам у тях никакъв опит да повторят думите му.
Като се изключат масовите им изчезвалия всеки ден преди залез слънце и общото им двучасово време за сън, те правят много малко неща групово. Дори жилищните им навици изглеждат произволни. Ал прекарва следобедната дрямка веднъж с Вети, друг път с Гам, а третия — със Зелда или с Пийт. Не се забелязва никаква система или график. Всеки трети ден цялата група от седемдесетте отива в гората да събира храна и се завръща с ягодови плодове, корени и кора от чалма, плодове и всякакви други неща, които могат да се ядат. Бях сигурен, че са вегетарианци, докато не видях Дел да гризе изстиналия труп на някакво дребно дървесно животно. Малката маймунка сигурно бе паднала от високите клони. В такъв случай, изглежда. Три но двадесет и десетте не презират месото; те са просто твърде глупави, за да си го набавят чрез лов.
Когато са жадни, бикурите изминават пеша близо триста метра до един поток, който пада в Пролома. Независимо от това неудобство не се виждат никакви кожени мехове, кани или каквито и да било съдове. Аз държа запасите си от вода в двадесетлитрови пластмасови бидони, но местните жители не забелязват това. При моето спадащо уважение към тези хора не смятам за невъзможно да са прекарали поколения наред в селище без подръчен водоизточник.
— Кой е построил къщите? — питам аз. Те нямат дума за селище.
