Хиперион

пристъп на паника. Бикурите не показваха никакви външни признаци на агресия, които биха могли да предизвикат подобна паника; те не носеха оръжия, малките им ръце бяха празни. Празни като израженията върху лицата им.

Трудно е накратко да се опише външния им вид. Те са плешиви. Всички до един. Тази плешивост, липсата на каквато и да било окосменост по лицето и широките дрехи, които се спускаха право надолу до земята, правеше трудно да се отличат мъжете от жените. Всички от групата, която сега стоеше с лице срещу мен и вече наброяваше повече от петдесет души, изглеждаха приблизително на една и съща възраст: някъде между четиридесет и петдесет стандартни години. Лицата им бяха гладки, кожата им беше със слабожълтеникав оттенък, който, както ми хрумна, би могъл да се дължи на приеманите с храната поколения наред разсеяни минерали в чалмовите корени и в останалите местни растителни видове.

Човек би могъл да се изкуши да опише кръглите лица на бикурите като херувимски до момента, когато при по-внимателно вглеждане това впечатление за миловидност изчезва, сменено от друга интерпретация — безметежна идиотия. Като свещеник съм прекарал достатъчно време в изостанали светове и съм виждал пораженията на едно древно генетично разстройство, наричано ту Синдром на Даун, ту монголизъм, ту генерационно-корабен завет. Това беше, в онзи момент, общото впечатление, което създаваха шестдесетината дребни човешки същества, облечени в тъмни дрехи, които се бяха приближили до мен — приветстваше ме една безмълвна, усмихната тайфа от плешиви, умствено изостанали деца.

Припомних си, че почти със сигурност това бяха същата група „усмихнати деца“, които бяха прерязали гърлото на Тък, докато той бе спал, и го бяха оставили да умре като заклано прасе.

Най-близкостоящият от тях пристъпи напред, сиря се на няколко крачки пред мен и с тиха монотонност изрече нещо.

— Само един момент — казах аз и измъкнах инфотерма си. Включих го на режим за превод.

— Бейетет ота мена лот кресфем кет? — понита дребният мъж пред мен.

Сварих да си сложа слушалката точно навреме, за да чуя превода на инфотерма. Нямаше никаква пауза на изчакване. Привидно чуждият език беше просто развален архаичен преселнически английски, не кой знае колко по-различен от туземния жаргон на плантациите.

— Ти си мъжът, който принадлежи към кръстната форма, кръстоида — преведе инфотермът, предоставяйки ми две възможности на избор за последното съществително.

— Да — казах аз, вече сигурен, че те са онези, които ме бяха докосвали през нощта, когато проснах убийството на Тък. Което значеше, че са същите, които бяха убили Тък.

Чаках. Ловният мазер беше в раницата ми. Тя бе подпряна до една дребна чалма на по-малко от десет крачки встрани. Помежду ни стояха половин дузина бикури. Това беше без значение. В този момент вече знаех, че не бих използвал оръжие срещу друго човешко същество, дори и срещу човешко същество, което беше убило водача ми и може би възнамеряваше всеки момент да убие и мен. Затворих очи и изрекох една безмълвна молитва на покаяние. Когато ги отворих,бяха надошли още бикури. Последва прекратяване на движението, сякаш беше попълнен някакъв кворум, някакво решение беше взето.

— Да — отново изрекох в тишината, — аз съм онзи, който носи кръста.

Чух гласът на инфотерма да превръща последната дума в „кресфем“.

Бикурите кимнаха като един — сякаш научени на това от дългия си опит на прислужници край олтара — и всичките коленичиха на едно коляно с тихо шумолящи роби в съвършено коленопреклонение.

Отворих уста, за да говоря, и установих, че нямам какво да кажа. Затворих я.

Бикурите станаха. Лек ветрец раздвижи едновременно крехките чалмови клони и листата им, изтръгвайки сух, прощално летен звук над главите ни. Онзи, който беше най-близо до мен, отляво, пристъпи още по-близо, сграбчи ръката ми с хладни силни пръсти и тихо изрече нещо, което инфотермът ми преведе като:

— Ела. Време е да вървим вкъщи и да спим. Беше ранен следобед. Като се чудех дали инфотермът правилно е превел думата „еня“, или ставаше дума за някакъв идиом — метафора на „умирам“, аз кимнах и ги последвах към селището на ръба на Пролома.

Сега седя в колибата и чакам. Дочувам някакво шумолене. Още някой будува в този момент. Седя и чакам.

Ден 97:

Бикурите се наричат „Три по двадесет и десетте“. Прекарах последните двадесет и четири часа, като им говорех, наблюдавах ги, нахвърлях бележки, докато те се отдаваха на двучасовня си следобеден „сън“, и изобщо стараех се да запиша колкото мога повече данни, преди да решат да ми прережат гърлото.

Но май вече започвам да вярвам, че няма да ме наранят.

Говорих им вчера след нашия „сън“. Понякога те не отвръщат на въпросите ми, а когато го нравят, отговорите им не са много по-добри от сърдитите или неясни изречения, които човек получава от бавноразвиващи се деца. След първоначалния им въпрос и поканата при нашата първа среща никой от тях не отправи каквото и да било питане или коментар но отношение на мен.

Аз ги проучвах изтънко, внимателно, предпазливо и с професионалното спокойствие на опитен етнолог. Задавах възможно най-простите, най-предметни въпроси, за да се уверя, че инфотермът не греши. Той превеждаше правилно. Но общата равносметка на отговорите ме остави в почти същото неведение, в което се намирах двадесет и няколко часа преди това.

Накрая, уморен тялом и духом, изоставих професионалната изтънченост и запитах групата, при която седях:

— Вие ли убихте спътника ми?

Тримата ми събеседници не вдигнаха поглед от тъкането, с което бяха заети над един недодялан стан.

— Да — рече единият от тях, когото наричам в мислите си Алфа, тъй като той бе първият, който ме приближи в гората, — ние прерязахме гърлото на твоя спътник и го натискахме да не вика, докато се съпротивляваше. Той умря от истинската смърт.

— Защо? — след миг попитах аз.

Гласът ми прозвуча като обелено царевично листо.

— Защо умря от истинската смърт ли? — попита Алфа, все още без да вдига поглед. — Защото всичката му кръв изтече и той престана да диша.

— Не — рекох аз. — Защо го убихте?

Алфа не отговори, но Бети — която може да беше, а може и да не беше жена и другарка на Алфа — вдигна поглед от стана и простичко рече:

— За да го накараме да умре.

— Защо?

Отговорите се връщаха неизменно едни и същи и също така неизменно не ме просветляваха и на йота. След много разпитване научих, че бяха убили Тък, за да го накарат да умре, и че той бе умрял, защото беше убит.

— Каква е разликата между смъртта и истинската смърт? — попитах аз, без да се доверявам нито на инфотерма, нито на интуицията си на този етап.

Третият от бикурите, Дел, измърмори някакъв отговор, който инфотермът преведе като:

— Твоят спътник умря от истинската смърт. Ти — не.

Накрая, изпаднал в объркване твърде близко до ярост, аз се озъбих:

— Защо? Защо не убихте и мен?

И тримата спряха по средата на безсмисленото си тъкане и ме погледнаха.

— Ти не можеш да бъдеш убит, защото не можеш да умреш — рече Алфа. — Ти не можеш да умреш, защото принадлежиш към кръстоида и следваш пътя на кръста.

Нямах никаква представа защо проклетата машина в един момент превеждаше кръст като „кръст“, а в следващия като „кръстоид“. Защото ти принадлежиш към кръстоида.

Прониза ме хлад, последван от пристъп на смях. Нима се бях натъкнал на онова старо приключенско холо клише, където загубеното племе почита „бога“, озовал се сред тяхната джунгла, докато нещастното копеле се порязва при бръснене или нещо такова, при което хората от племето, добили увереност и с