Признавам си, че действах по-скоро като изплашен стар глупак, отколкото като свещеник. Наистина, отслужих елеосвещение, но след това ме обзе паника и изоставих тялото на нещастния си водач, затършувах отчаяно из багажа за някакво оръжие и грабнах мачетето, което бях използвал в тропическата гора, и мазера с ниско напрежение, с който възнамерявах да ходя на лов за дребен дивеч. Не знам дали щях да използвам оръжие срещу човешко същество, дори за да спася собствения си живот, но в паниката си пренесох мачетето, мазера и енергийния бинокъл до една висока скала близо до Пролома и претърсих района за следи от убийците.
Нищо не помръдваше, с изключение на дребните дървесни обитатели и паяжините, които вчера бяхме видели да прехвъркват из дърветата. Самата гора изглеждаше ненормално гъста и тъмна. Проломът предлагаше стотици тераси, хребети и скални балкони на североизток за цели банди от диваци. Цяла армия би могла да се скрие там, между стръмните скали и непрестанните мъгли.
След половинчасово безплодно дебнене и глупашки страх се върнах обратно в бивака и подготвих тялото на Тък за погребение. Отне ми повече от два часа да изкопая подходящ гроб в скалистата почва на платото. Когато го зарих и формалната служба приключи, не можах да измисля нищо лично, с което да спомена недодялания, смешен малък човек, който бе мой водач.
— Бди над него, Господи — рекох най-после, отвратен от своето лицемерие, сигурен в сърцето си, че шепнех думи само към себе си. — Приеми го при теб. Амин.
Тази вечер преместих бивака си на километър на север. Палатката ми е опъната на едно открито пространство на десет метра встрани, а аз съм се вклинил с гръб към голямата скала с разхвърляно наоколо облекло за нощуване и с мачетето и мазера подръка. След погребението на Тък прегледах багажа с провизиите и кутиите с екипировка. Нищо не беше взето, с изключение на няколкото останали опорни пръта. Веднага си помислих дали някой не ни бе проследил през огнебълващата гора, за да убие Тък и да ме хване натясно тук, но не можех да измисля никакъв мотив за такова сложно действие. Който и да е от плантациите би могъл да ни убие, докато спяхме в тропическата гора или — още по-лесно, от гледна точка на евентуалния убиец — в дълбоките дебри на огнебълващата гора, където никой не би се учудил на два овъглени трупа. Значи оставаха бикурите. Моето примитивно паство.
Размислих дали да не се върна обратно през огнебълващата гора без опорните пръти, но се отказах от тази идея. Да остана би означавало вероятна смърт, а тръгнех ли обратно, смъртта ми бе сигурна.
Щяха да минат три месеца, докато тесловите дървета заспят. Сто и двадесет от двадесет и шестчасовите местни дни. Цяла вечност.
Мили Боже, защо ми дойде това на главата? И защо бях пощаден снощи, след като просто ще бъда принесен в жертва тази нощ… или следващата.
Седя тук в скалното прикритие сред падащия здрач, слушам неочаквано зловещото стенание, което се надига с нощния вятър от Пролома, и се моля, когато небето се осветява от кървавочервеннте бразди на метеорите.
Говорейки сам на себе си.
Страховете от изминалата седмица до голяма степен са се стопили. Установявам, че дори страхът избледнява и се превръща в нещо обикновено, след като напрежението е спадало дни наред.
С помощта на мачетето отсякох малки дръвчета, от които направих навес, като покрих покрива и страната с гамаплат и направих замазка от кал между трупите. За задна стена ми послужи солидният камък на скалата. Прегледах изследователското си оборудване и извадих част от него, макар да подозирам, че вече никога няма да го използвам.
Заех се да търся продоволствия, за да попълня своя бързо намаляващ запас от храна, сушена чрез сублимация. Според абсурдния график, съставен преди толкова много време на Пацем, досега трябваше вече няколко седмици да съм живял с бикурите и да разменям с тях дребни стоки срещу местна храна. Няма значение. Освен менюто ми От слабохранителни, но лесно сварими чалмови корени открих половин дузина видове ягодови и други по-едри плодове, за които инфотермът ме уверява, че стават за ядене; до този момент само един не ми понесе дотолкова, че ми се наложи да клеча цяла нощ край ръба на близкото дефиле.
Неуморно обхождам пределите на района. Километър на юг и четири километра на запад огнебълващите гори са в пълна активност. Сутрин димът се надпреварва с редуващите се завеси мъгла да скрие небето. Единствено представляващите почти твърдо тяло ивици бестосови растения, скалистата почва тук, на горното плато, и стръмните хребети, които се простират като покрити с броня гърбици на североизток, възпират тесловите дървета.
На север платото се разширява и храстите стават по-гъсти близо до Пролома в продължение на петнадесетина километра, където пътят се прекъсва от дефиле, дълбоко една трета и широко наполовина колкото самия Пролом. Вчера стигнах до тази най-отдалечена северна точка и се загледах с известно безпокойство към зиналата пропаст. Някой ден отново ще се опитам да открия брод, като се отправя на изток, но по предателското присъствие на феникс оттатък бездната и по пелената от дим по протежение на североизточния хоризонт подозирам, че ще се натъкна единствено на пълните с чалма каньони и степите от огнебълваща гора, нахвърляни на орбиталната топографска карта, която нося със себе си.
Тази вечер посетих скалистия гроб на Тък, докато вечерният вятър подхващаше с вой своята еолова погребална песен. Коленичих там и се опитах да се помоля, но нищо не се получи.
Нищо не се получи, Едоуард. Аз съм празен като онези фалшиви саркофази, които изровихме със стотици от яловите пустинни пясъци близо до Тарум бел Уади.
Дзен-гностиците биха казали, че тази празнота е добър знак, че тя предсказва отваряне към някакво ново ниво на съзнаване, нови проникновения, нови преживявания.
Глупости.
Моята празнота е просто… празнота.
Намерих бикурите. Или по-скоро те ме намериха. Ще запиша каквото мога, преди да са дошли, за да ме вдигнат от „сън“.
Днес се занимавах с детайлно картографиране на около четири километра северно от лагера, където мъглите се вдигнаха от пладнешката топлина, и забелязах редица тераси от моята страна на Пролома, която дотогава беше оставала скрита. Използвах енергийния бинокъл, за да огледам терасите — всъщност това бяха оборудвани със стълби издатини, върхове, площадки и чимове трева, разположени по много на ред върху зъбера, — когато разбрах, че пред очите ми се намират човешки обиталища. Около десетината хижи представляваха недодялани груби колиби от чалмови листа, камъни и гъбест торф… но не можеше да има никаква грешка — бяха с човешки произход.
Стоях там нерешителен, все още с вдигнат бинокъл, и се опитвах да реша дали да се спусна долу и да се срещна с жителите, или да се оттегля в лагера си, когато почувствах онзи пълзящ нагоре хлад по гърба и тила, който с абсолютна сигурност ти дава да разбереш, че вече не си сам. Свалих бинокъла от очите си и бавно се обърнах. Бикурите бяха там, най-малко тридесет души, застанали в полукръг, който не ми оставяше никаква възможност за отстъпление към гората.
Не знам какво очаквах; може би голи диваци с яростно изражение на лицето и огърлици от зъби. Възможно е донякъде да бях очаквал да видя и брадати, силно окосмени отшелници, каквито пътешествениците срещат от време на време в планината Моше на Хеброн. Каквото и да е съществувало във въображението ми, истинските бикури изобщо не отговаряха на предварителната представа.
Хората, приближили се до мен така тихомълком, бяха дребни на ръст — нито един не беше по-висок от рамото ми — и бяха омотани в грубо тъкани тъмни роби, които ги покриваха от шията до петите. Когато се движеха, както правеха някои от тях сега, те сякаш се плъзгаха като привидения по неравната земя. От разстояние тяхната външност ми напомни най-вече за стадо дребни йезуити в някой анклав на Новия Ватикан.
При тази мисъл едва не се изкикотих, но осъзнах, че подобна реакция би могла като нищо да означава
