бих включил вашия екип в списъка за…
— Един момент — обади се консулът. На десетина метра от тях се бе приземил един очукан плъзгач с изрисуван в долния му край знак на Хегемонията. От него излезе висок слаб мъж. — Тео! — извика консулът.
Двамата пристъпиха един към друг, раздрусаха ръце, след което се сграбчиха в силна прегръдка.
— По дяволите — рече консулът, — добре изглеждаш, Тео.
Което беше самата истина. Бившият му помощник го бе задминал с пет-шест години, но не бе загубил момчешката усмивка върху слабото си лице и гъстата си червеникава коса, които оказваха неотразимо въздействие върху всяка неомъжена жена — а и върху доста от омъжените — от персонала на консула. Не беше го напуснала и характерната му стеснителност, която пролича при нейужното наместване на старовремските рогови очила — единствената превземка на младия дипломат.
— Хубаво е, че си отново тук — каза Тео. Консулът се обърна и понечи да представи своя приятел на останалите, но изведнъж се спря.
— Боже мой — възкликна той, — ти вече си консул, Съжалявам, Тео, изобщо не се съобразих.
Тео Лейн се усмихна и намести очилата си:
— Няма проблеми, сър… Всъщност — вече не съм и консул. От няколко месеца съм генерал-губернатор. Автономният съвет най-сетне поиска — и получи — официален колониален статут. Добре дошли в най- младия от световете на Хегемонията.
Консулът го изгледа продължително, след което отново сграбчи бившия си помощник.
— Моите поздравления, ваше превъзходителство.
Тео се засмя и погледна към небето.
— Скоро ще завали истински. Защо не качиш екипа си в моята машинка и да ви откарам в града.
Новият генерал-губернатор се обърна с усмивка към младия офицер;
— Лейтенант?
— Ъ-ъ… слушам, сър! — изпъна се като струна офицерът.
— Вашите момчета биха ли натоварили багажа на тези добри хора? Бихме искали да се скрием от дъжда.
Плъзгачът се движеше в южна посока над автострадата, като поддържаше постоянна височина от шестдесет метра. Консулът седеше на предната седалка за пасажери; останалите се бяха разположили в креслата от пореста материя в задната част. Мартин Силенъс и отец Хойт спяха. Бебето на Уайнтрауб бе престанало да плаче благодарение на меката бутилка със синтетично майчино мляко.
— Всичко се е променило — отбеляза консулът. Опря буза о набразденото от дъжда стъкло и погледна към хаоса под тях. Хиляди бараки и навеси покриваха склоновете и деретата по протежение на цялото разстояние до покрайнините на града. Под влажните брезенти горяха огньове и между сивкавите бараки се движеха сивкави силуети. Покрай автострадата се издигаха високи сгради, а шосето бе разширено и подравнено. Две колони товарни автомобили и летателни транспортни средства с маскировъчен цвят или покритие мудно со пробиваха път в двете посоки. Отпред светлинните на Кийтс бяха превзели нови части от крайречната долина и околните хълмове.
— Три милиона — каза Тео, сякаш прочел мислите на бившия си началник. — Най-малко три милиона и с всеки ден стават все повече.
Консулът го погледна втренчено.
— Когато си тръгвах, на цялата планета бяха само четири милиона и половина.
— И сега са толкова — отвърна новият генерал-губернатор. — Но всеки иска да се добере до Кийтс, да се качи на някой кораб и да се отърве от този ад. Някои очакват изграждането на телепортатор, но повечето не вярват това да стане навреме. Уплашени са.
— От прокудените ли?
— И от тях — рече Тео, — но най-вече от Шрайка.
Консулът извърна главата си от хладната повърхност на стъклото:
— Трябва да се е появил от юг, откъм Брайдъл Рейндж.
Тео се засмя, макар че никак не му бе до смях:
— Той е навсякъде. По-скоро те са навсякъде. Повечето хора са убедени, че вече има десетки или стотици от тях. И на трите континента има смъртни случаи от Шрайка. Навсякъде, с изключение на Кийтс, някои части от крайбрежието на Мейн и някои от по-големите градове, като Ендимион.
— Колко са случаите? — консулът предпочиташе да не знае.
— Най-малко двайсет хиляди загинали или изчезнали — каза Тео. — Има и много ранени, но това не е характерно за Шрайка, нали? — Отново се чу сухият смях на Тео. — Шрайка не се задоволява само да рани, прав ли съм? Да, да, просто хората случайно се изпозастрелват един към друг, падат по стълбите или скачат панически от прозорците и се изпотъпкват в навалицата. Гадна работа!
Цели единадесет единадесет години, докато работеха заедно, консулът нито веднъж не бе чул Тео да изругае.
— ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ оказват ли помощ? — попита консулът. — Те ли удържат Шрайка настрана от големите градове?
Тео поклати глава:
— ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ не правят нищо, освен да контролират тълпите. Трупат актив, като поддържат безопасност на космодрума и в зоната за кацане в Порт Романс, но не са направили дори опит да вземат някакви мерки срещу Шрайка. Очакват сблъсък с прокудените.
— СЗС? — попита консулът, макар да знаеше, че зле обучените Сили за самозащита едва ли биха свършили някаква работа. Тео изпъшка:
— Най-малко осем хиляди от случаите са от СЗС. Генерал Бракстън поведе Веепобеждаващата тройка към Ривър Роуд, за да „ударят звяра в самата му бърлога“, и повече нищо не се чу за тях.
— Шегуваш се — възкликна консулът, но един поглед към лицето на неговия приятел му бе достатъчен, за да разбере, че това е самата истина. — Тео, как все пак намери време да ни посрещнеш?
— Не дойдох да ви посрещам — отвърна генерал-губернаторът, поглеждайки към останалите, които дремеха или се взираха уморено през прозорците. — Трябва да говоря с теб. Да те убедя да не тръгваш.
Консулът поклати глава, но Тео сграбчи ръката му и я стисна.
— Чуй какво ще ти кажа, по дяволите! Знам колко ти е било трудно да се върнеш след… това, което се случи, но да ме вземат мътните, ако има някакъв смисъл да захвърлиш всичко ей така, без каквато и да било причина. Откажи се от това глупаво поклонение. Остани в Кийтс.
— Не мога… — подхвана консулът.
— Послушай ме — настоя Тео. — Първо, ти си най-великолепният дипломат и специалист по кризисни ситуации, когото съм срещал, и ние се нуждаем от способностите ти.
— Това няма…
— Млъкни за малко. Второ, ти и останалите няма да успеете да се доберете до Гробниците на времето. Това не ти е като едно време, когато си стояхме тук, а проклетите самоубийци можеха да се вдигнат дотам и дори да се помотаят една седмица, след което да променят решението си и да се върнат обратно. Шрайка настъпва. Същинска чума е. — Разбирам, но…
— Трето, аз имам нужда от теб. Помолих хората в Тау Сети Сентър да изпратят там някой друг. Когато разбрах, че пристигаш… дявол да го вземе, това ми помогна да издържа през последните две години.
Консулът поклати глава в израз на несъгласие. Тео зави към центъра на града, след това се извърна от контролното табло и погледна консула право в очите:
— Искам ти да поемеш генерал-губернаторския пост. Сенатът няма да се бърка — с изключение на Гладстоун може би, но докато тя разбере, ще е станало твърде късно.
Консулът се почувства така, сякаш някой го бе ритнал в слабините. Погледна надолу към лабиринта от тесни улици и схлупени сгради, който представляваше Джактаун, Стария град. Когато отново бе в състояние да говори, каза:
— Не мога, Тео. — Виж какво, ако ти…
— Не. Наистина не мога. Нямаше да има смисъл дори ако можех да приема, но простата истина е, че не мога. Трябва да направя това поклонение.
