впрягаха новите. Консулът спеше непробудно. През следващия час шумът от стъпките и крясъците на екипажа ставаше все по-силен и настоятелен, но едва сигналът на сирената под, шлюзовете при Карла окончателно го изтръгна от прегръдката на съня.
Замаян и отпуснат като след тежко пиянство, той се изми надве-натри с помощта на помпа и леген, навлече широки памучни панталони и стара дочена риза, нахлузи едни обувки с порести подметки и излезе на средната палуба.
Закуската беше сервирана върху дълъг бюфет до потъмняла от времето маса, която след употреба можеше да се прибира в страничната дървена ламперия. Едно платнище хвърляше сянка върху мястото за хранене, мятайки златисто-пурпурни отблясъци при всеки полъх на вятъра. Беше великолепен ден, ясен и безоблачен, а миниатюрното слънце на Хиперион наваксваше малките си размери със своята ожесточеност.
Уайнтрауб, Ламиа, Касад и Силенъс бяха станали преди известно време, а Ленар Хойт и Хет Мастийн се присъединиха малко след пристигането на консула.
Изправен до бюфета, консулът закуси риба на скара, плодове и портокалов сок, след което отиде до перилата. На това място реката беше широка почти километър и небето се отразяваше в синьо-зелените й води. В първия момент не можа да разбере къде се намират. На изток, чак до потъналия в мараня хоризонт, се простираха оризища, които блестяха под лъчите на изгряващото слънце. Покрай един насип се виждаха няколко колиби от избеляло дърво. Крайречните долчинки на западния бряг бяха обрасли с непознати за консула храсталаци, коренища и огненочервена папрат, а на около километър по-нататък се простираха блата и миниатюрни лагуни, които опираха о покрити с вечносини шубраци гранитни скали.
За момент консулът изпита усещането, че се е загубил в свят, който мислеше си, познава отлично, но си спомни сирената на шлюзовете при Карла и разбра, че са се отклонили по един рядко използван ръкав на Хули северно от Дъкхобърс Копс. Никога не беше виждал тази част на реката, тъй като по-рано винаги бе пътувал по Кралския транспортен канал или бе прелитал над него. Самият канал беше разположен на запад от скалите. Предположи, че някаква опасност или нередност по централното трасе, отвеждащо към Тревното море, ги е принудила да минат по това странично разклонение на Хули. Доколкото можеше да прецени, намираха се на около сто и осемдесет километра северозападно от Кийтс.
— Изглежда различен на дневна светлина, нали? — рече отец Хойт.
Тъй като не разбра какво има предвид Хойт, консулът отново се загледа в брега. В следващия миг осъзна, че отецът говори за шлепа.
Всичко бе станало като насън: пътят, който бяха изминали под леещия се дъжд, предвождали от пратеника на андроидите, качването на стария шлеп, лутането из лабиринта от покрити с мозайка каюти и коридори, присъединяването на Хет Мастийн при развалините на храма и накрая — отдалечаващите се в нощта светлини на Кийтс. Смътно си спомняше и изненадата от обстоятелството, че целият екипаж се състои от андроиди, но облекчението, което изпита, когато най-сетне затвори вратата на каютата и допълзя до леглото си, помнеше много ясно.
— Тази сутрин разговарях с А. Бетик — рече Уайнтрауб, имайки предвид среднощния им водач. — Тази стара гемия е цяла история.
Мартин Силенъс отиде до бюфета, наля си малко доматен сок, добави в него няколко капки от плоското шише, което носеше със себе си, и каза:
— Явно не е вчерашна. Шибаните й перила са целите мазни от пипане, стълбите са излъскани от ходене, таваните са почернели от сажди, а леглата са провиснали от употреба. Кой знае на колко века е. Дърворезбите и всички тези завъртулки в стил рококо са изумителни. Забелязахте ли, че инкрустациите все още миришат на сандалово дърво? Няма да се учудя, ако това нещо е докарано от старата Земя.
— Оттам е — каза Сол Уайнтрауб. Рахил спеше в ръцете му и на устата й се образуваха мехурчета от слюнка при дишането. — Намираме се върху славния кораб „Бенарес“, построен в древния земен град, носещ същото име.
— Не си спомням да съм чувал за град с подобно име — обади се консулът.
Брон Ламиа вдигна поглед от закуската си.
— Бенарес, известен още като Варанаси или Гандипур, в Свободния щат Хинду — поясни тя. — Част от втората Азиатска обединена просперираща област, създадена след Третата китайско-японска война. Разрушен по време на сблъсъка между Индия и Съветската мюсюлманска република.
— Да — рече Уайнтрауб. — „Бенарес“ е построен малко преди Голямата грешка. Около средата на двадесет и първи век. А. Бетик ми каза, че първоначално е бил левитационен кораб…
— ЕМ3 — генераторите още ли са долу? — прекъсна го полковник Касад.
— По всяка вероятност — отвърна Уайнтрауб. — Непосредствено до главния салон на долната палуба. Подът на залата е от чист лунен кристал. Гледката би била великолепна, ако летяхме на височина две хиляди метра… Но в момента те не вършат никаква работа.
— Бенарес… — Мартин Силенъс нежно погали потъмнелите перила. — Веднъж ме обраха там.
Брон Ламиа остави чашата с кафе:
— Старче, да не искаш да кажеш, че си достатъчно древен, за да си спомняш старата Земя? За толкова глупави ли ни мислиш?
— Мило дете — погледна я със светнали очи Мартин, — нищо не искам да кажа. Просто си помислих, че би било не само забавно, но и поучително, ако всеки от нас направи списък на местата, където е извършил кражба или е бил обран. Тъй като ти се ползваш с несправедливата привилегия да си сенаторска щерка, сигурен съм, че твоят списък би бил много по-изискан… и много по-дълъг.
Ламиа понечи да отвърне, но само се намръщи, без да каже нищо.
— Чудя се как се е озовал на Хиперион — промърмори отец Хойт. — За какво им е левитационен кораб след като електромагнитните му генератори не могат да бъдат задействани тук?
— Могат — намеси се полковник Касад. — Хиперион все пак притежава някакво магнитно поле. Но безопасността при полет не е гарантирана.
Отец Хойт го изгледа учудено, без да разбере смисъла на уточнението.
— Хей — неочаквано се провикна поетът, — цялата тайфа сме тук!
— Какво от това? — присви устни Брон, както правеше Винаги когато разговаряше със Силенъс.
— Всички сме тук. Да продължим с разказите.
— Мисля, че се бяхме разбрали да го правим след вечеря — намеси се Хет Мастийн.
— Закуска, обяд, вечеря… по дяволите, какво значение има? — сви рамене Мартин. — Нали всички сме тук. Няма да пътуваме цяла седмица до Гробниците на времето, я!
Консулът се замисли. Имаха по-малко от два дни път по реката. Още два дни или по-малко по Тревното море, ако вятърът бъде благоприятен. Не повече от ден, за да пресекат планината.
— Няма и шест дни.
— В такъв случай да продължим да си разказваме историите — настоя Силенъс. — А и кой ни дава гаранция, че Шрайка няма да ни посети, преди да сме почукали на вратата му. Щом като тези разкази биха могли да ни помогнат да оцелеем, защо да не ги чуем, преди самоходната месомелачка, която горим от нетърпение да посетим, да е накълцала и смляла разказвачите.
— Отвратителен си — рече Брон Ламиа.
— О, скъпа — усмихна се Силенъс, — същото ми прошепна и снощи след втория оргазъм. Ламиа извърна поглед встрани.
Отец Хойт се прокашля и попита:
— Чий ред е? Да разкаже историята си, имам предвид.
Настъпи тягостна тишина.
— Мой — каза най-после Федман Касад.
Високият мъж бръкна в джоба на бялата си туника и вдигна над главата си парче хартия, върху което беше изписано голямо „2“.
— Имате ли нещо против да го направите сега? — попита Сол Уайнтрауб.
Върху лицето на Касад се появи нещо като усмивка.
— Изобщо нямах намерение да го правя, но щом се налага, нека се свършва по-бързо.
— Я виж ти! — провикна се Силенъс. — Човекът познава дохеджирските драматурзи!
