околните дървета и храсти. Дребният нападател застана встрани от рицаря, настъпи с единия си крак обвитата му в броня ръка, с която той държеше сабята, и в същото време продължи да нанася удари с чука по шлема и визъора. Касад се измъкна от плетеницата от крака и клони, седна на коленете на падналия рицар и замушка с ножа през пролуките на бронята в слабините, хълбоците и подлакътниците. Спасителят на Касад отскочи встрани и стъпи с два крака върху китката на французина, а Касад се примъкна по-напред, продължи да нанася удари през цепнатините, където шлемът се съединяваше с бронята на гърдите, и накрая заби ножа през отворите на самия визьор.
Рицарят изкрещя, когато чукът се стовари за сетен път и едва не засегна ръката на Касад, която забиваше ножа през цепката на визьора като кол за палатка. Французинът се изви в последен неистов гърч, повдигайки от земята Касад и тридесетте килограма броня, след което се отпусна безжизнено. Касад се претърколи на едната си страна. Спасителят му се отпусна до него. И двамата бяха плувнали в пот и кръв от убития. Касад погледна своя спасител. Жената беше висока и облечена е дрехи, които не се различаваха от дрехите на Касад. Известно време те просто лежаха и си поемаха жадно въздух.
— Добре… ли си? — успя след малко да каже Касад.
Той беше неочаквано поразен от външността й. Кафявата й коса беше къса според настоящата мода в Мрежата на световете — къса, права и подстригана така, че най-дългите кичури падаха от мястото непосредствено на няколко сантиметра вляво от центъра на челото й, като достигаха точно над дясното й ухо. Това беше момчешка прическа от някое забравено време, но тя съвсем не приличаше на момче. Касад си помисли, че е може би най-красивата жена, която е срещал някога: с толкова съвършена костна структура, че скулите и овалът на брадичката й бяха като изваяни, големите й очи горяха от жизненост и интелигентност, а устата й беше нежна, с мека извивка на долната устна. Легнал до нея, Касад осъзна, че е висока — не колкото него, но очевидно не бе жена от петнадесети век — и че дори под свободната й туника и торбестите панталони се виждат заоблените и бедра и гърди. Изглеждаше с няколко години по-възрастна от Касад, вероятно някъде малко под тридесетте, но това почти не се забелязваше, когато тя продължи да го гледа в лицето с онези нежни, мамещи, безкрайно дълбоки очи.
— Добре ли си? — отново попита той. Гласът му прозвуча странно дори за самия него. Тя не отговори. Или по-скоро отговори, като плъзна дългите си пръсти през гърдите на Касад и развърза кожените връзки, които крепяха грубата жилетка. Ръцете й напипаха ризата му. Тя бе подгизнала от кръв и срязана наполовина отпред. Жената я разкъса докрай. Обърна се към него, пръстите и устните й опираха в гърдите му, а бедрата й вече помръдваха. Дясната й ръка напипа връзките на отвора на панталона му и ги отвърза.
Касад й помогна да смъкне останалата част от дрехите му, махна нейните с три плавни движения. Тя беше гола под ризата и панталоните от груб плат. Ръката на Касад се мушна между краката й, отзад, обхвана в шепи помръдващите й бедра, придърпа я по-близо и се плъзна към влажната неравност отпред. Тя го притисна по-силно и впи устни в неговите. Някак си поради всичките движения и голотата им кожата им оставаше в непрекъснат контакт. Касад усети възбудата си, опряла в долната част на корема й. Жената се прехвърли отгоре и го възседна, без да откъсва погледа си от неговия. Касад никога не бе изпитвал такава възбуда. Той изпъшка, когато дясната й ръка мина зад члена му, намери го и го упъти в нея. Тя започна да се движи бавно, отметнала глава назад, затворила очи, Ръцете на Касад се заиздигаха нагоре по.страните на тялото й и захлупиха съвършените й гърди. Зърната им се втвърдиха под дланите му.
Тогава те се любиха. На двадесет и три стандартни години, Касад се бе влюбвал веднъж и многократно се бе наслаждавал на удоволствията от секса. Той смяташе, че знае всичко за него. До този момент в опита му в това отношение нямаше нищо, което да не би могъл да опише с една фраза, придружена със смях, пред своите съкурсници от военното училище в кабината на някое военно транспортно средство. Със спокойствието и уверения цинизъм на двадесет и три годишен ветеран той бе убеден, че никога няма да изпита нещо такова, което да не може да бъде описано и споделено по този начин. Бе се лъгал. Изобщо не би могъл да разкаже на друг човек усещането си от последвалите няколко минути. Дори не би се опитал.
Любиха се под внезапния сноп светлина на късния октомври върху килим от листа и дрехи под себе си, покрити с някакъв слой от кръв и пот, който бе като смазка за сладостното триене помежду им. Взираше се надолу в Касад със зелените си очи, които леко се разширяваха, когато започваше да се движи бързо, и се затваряха в мига, когато и той затвореше своите.
Движаха се с внезапния прилив на чувството, толкова старо и така неизбежно като въртенето на световете: с препускащи пулсове, с плът, която се оживява ведно със собственнте си оросителни цели; последващо окончателно извисяване заедно, при което светът се свива до абсолютно нищо, и след това, все още съединени чрез допира, сърдечния ритъм и чезнещата тръпка на страстта, позволиха на съзнанието да се промъкне обратно на мястото си, за да отдели плътта, докато светът нахлува отново в нея през забравени сетива.
Лежаха един до друг. Касад усещаше студената броня на мъртвия до лявата си ръка и нейното топло бедро до десния си крак. Слънчевата светлина бе същинско благоволение. Скрити цветове се възнасяха към повърхността на нещата. Касад извърна глава и се загледа в нея, когато тя облегна буза на рамото му. Страните й горяха от руменина и от есенната светлина, а косата й се бе разстлала като медни нишки върху ръката му. Жената изви крак над бедрото му и Касад почувства прииждащия прилив от подновена страст. Слънцето грееше топло в лицето му. Той затвори очи.
Когато се събуди, нея я нямаше. Сигурен бе, че са изминали само секунди — във всеки случай не повече от минута, — но слънчевата светлина си беше отишла, цветовете се бяха оттекли от гората и студен вечерен ветрец поклащаше оголени клони.
Касад облече скъсаните си дрехи, които се бяха спекли от кръв. Френският войник лежеше вкочанен и безмълвен в безсъзнателната поза на смъртта. Той бе вече един неодушевен предмет, част от гората. Не се виждаха никакви следи от жената.
Федман Касад тръгна с накуцване обратно през гората във вечерния мрак и завалелия неочаквано, смразяващ дъждец.
По бойното поле все още имаше хора — живи и мъртви. Мъртвите лежаха на камари като купчини оловни войничета, с каквито Касад си беше играл като дете. Ранени мъже се придвижваха бавно с помощта на приятели. Тук-там прокрадващи се силуети си проправяха път между умрелите, а близо до отсрещната група дървета възбудена група от френски и английски вестоносци се съвещаваха тайно за нещо, като непрекъснато ръкомахаха и оживено разговаряха. Касад знаеше, че трябваше да вземат решение, как да нарекат битката, за да съвпадат хрониките им. Знаеше също така, че щяха да се спрат на името на най- близката крепост, Азенкур, въпреки че тя не бе фигурирала нито в стратегията, нито в битката.
Касад започна да си мисли, че това не е никаква симулация и че всъщност неговият живот в Мрежата на световете е бил сън, а този сив ден, изглежда, е действителността, когато изведнъж цялата сцена замръзна с очертанията на човешките фигури, конете и смрачаващата се гора и започна да става прозрачна като избеляла холография. А след това на Касад му помогнаха да излезе от симулационната си кабина във военното училище „Олимп“ и той видя останалите курсанти и инструкторите, които се надигаха, говореха и се смееха помежду си — всички до един явно несъзнаващи, че светът се бе променил завинаги.
Седмици наред Касад прекарваше всеки свободен час в бродене из околностите на военното училище, като наблюдваше от крепостния вал как вечерната сянка на Олимп покрива най-напред гората на платото, след това — тежко разположилите се планински местности, после — всичко останало до половината на хоризонта и накрая — целия свят. И всяка секунда той мислеше за случилото се. Мислеше за нея. Никой друг не бе забелязал нищо странно по време на симулацията. Никой друг не беше напускал бойното поле. Един от инструктурите обясни, че нищо извън бойното поле не е съществувало специално в този сектор от симулацията. Никой не бе усетил липсата на Касад. Изглеждаше така, сякаш изобщо не бе имало случка в гората и жената не се бе появявала.
Касад знаеше най-добре. Той посещаваше часовете по военна история и математика. Взе допълнителни часове на стрелбището и в гимнастическия салон. Отслужваше си казармените непоряди на Четириъгълника Калдера, макар че това се случваше рядко. Изобщо младият Касад се превърна в един още по-отличен офицер-курсант от преди. Но през цялото това време той чакаше.
И тогава тя дойде отново.
Беше пак по време на последните часове на една от симулациите на ИТМ:ВУО. Дотогава Касад бе
