научил, че ученията са нещо повече от прости симулации. ИТМ:ВУО бе част от Всеобема на Мрежата на световете, реално-времевата система, която управляваше политиката на Хегемонията, захранваше с информация десетки милиарди гладни за данни граждани и бе развила своя собствена форма на автономия и съзнание. Над сто и петдесет планетарни информационни сфери смесваха своите данни в структурата, създадена от шест хиляди ИИ5 от клас омега, за да дадат възможност на ИТМ:ВУО да функционира.
— Програмата на ВУО не симулира — обясни курсант Радински, най-добрият експерт по ИИ, когото Касад успя да открие и да подкупи, за да му обясни как стоят нещата, — тя сънува, сънува с най-добрата историческа точност в Мрежата, далеч надхвърляща общия сбор на съставките й, защото вмъква в цялото холистична интуиция наред с фактите — и когато сънува, ни оставя да сънуваме заедно с нея.
Касад не можа да разбере, но повярва. И тогава тя дойде отново.
По време на първата война на САЩ с Виетнам те се любиха след кървавата коситба, любиха се по време на една засада, в тъмнината и ужаса на някаква нощна караулка. Касад носеше грубо маскировъчно облекло — без каквото и да било бельо — и стоманена каска, която не беше много по-различна от онези край Азенкур. Тя бе облечена с черна пижама и обута със сандали — общоприетата селска премяна, характерна за Югоизточна Азия. И за виетконгците. После и двамата бяха без дрехи, когато се любиха прави в нощта, като тя се бе опряла с гръб на едно дърво и беше увила краката си около него, докато зад тях светът експлодираше в зелени отблясъци от сигнални ракети.
Тя дойде при него на втория ден от битката край Гетисбърг и отново — край Бородино, където облаците барутен дим се кълбяха над купищата трупове като застинала пара от възнасящи се души.
Любиха се в разбитата коруба на някакъв атомен крайцер в басейна на Елада, докато битката на летящите танкове вилнееше, без да спира, а червеният пясък на приближаващия самум дращеше и стържеше по титановия корпус на крайцера.
— Как се казваш? — бе прошепнал той на стандартен език.
Тя бе поклатила отрицателно глава.
— Ти действителна ли си… извън симулацията? — бе попитал той на японско-английския език от онази епоха.
Тя бе кимнала и се бе навела още, за да го целуне. Двамата лежаха един до друг в едно прикритие сред развалините на Бразилия, докато смъртоносните лъчи на китайските ЕМПС-та танцуваха като сини прожектори по разрушените керамични стени. По време на някаква неназована битка, след обсадата на един забравен град в руските степи, той я дръпна назад в порутената стая, където се бяха любили, и й прошепна:
— Искам да бъда с теб.
Тя докосна с пръст устните му и поклати глава. След евакуацията на Ню Чикаго, докато лежаха върху балкона на стотния етаж, където Касад бе устроил снайперисткото си гнездо за безнадеждните ариергардни действия на последния президент на САЩ, той сложи ръката си върху топлата плът между гърдите й и рече:
— Можеш ли винаги да си с мен… там навън?
Тя го докосна с ръка по бузата и се усмихна.
През последната година във военното училище имаше само пет ИТМ-ВУО симулации, тъй като обучението на курсантите се смени с полеви учения на живо. Понякога, като например когато Касад бе пристегнат към тактическия команден стол по време на едно батальонно спускане на Серес, той затвори очи, погледна между оригинално оцветените географии на направените от корк тактико-теренни матрици и изпита усещането за… някой? За нея? А беше сигурен.
А след това тя не се появи повече. Нито през последните месеци от работата, нито по време на последната симулация на великата битка при Коул Сак, където бе потушен бунтът на генерал Хорас Гленън- Хайт. Нито по време на парадите и тържествата около завършването, нито когато класът маршируваше за последен олимпийски преглед пред президента на Хегемонията, който ги приветстваше от своята осветена в червено левитационна трибуна.
И нямаше никакво време дори за бленуване, тъй като младите офицери се отправиха на междузвездно пътешествие до земната Луна за церемонията Масада, после обратно до Тау Сети Сентър за официалното полагане на военна клетва, а след това завършиха образованието си.
Втори лейтенант-курсант Касад стана лейтенант Касад, прекара три стандартни седмици на воля в Мрежата с една вселенска карта, издадена от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, която му позволяваше да извършва междузвездни полети, докъдето и когато пожелае, след което бе експедиран до учебната школа на Колониалната служба на Хегемонията на Лусус, за да се подготви за действителна служба извъя границите на Мрежата. Той беше сигурен, че никога повече няма да я види. Грешеше.
Федман Касад беше израснал в атмосфера на бедност и неочаквана смърт. Като член на онази малцинствена група от хора, които все още се наричаха палестинци, той и семейството му живееха в бордеите на Тарсис — живо човешко свидетелство за горчивото наследство на прогонените завинаги. Всеки палестинец в Мрежата на световете и извън нея носеше културната памет на едновековна борба, завършила с едномесечен национален триумф, преди ядреният джихад от 2038-а да изличи напълно всичко това. Настъпи тяхната втора диаспора6, която продължи пет века и ги отведе до задънени пустинни светове, като Марс, а мечтата им бе погребана със смъртта на старата Земя.
Подобно на останалите момчета от евакуационните лагери на Южен Тарсис Касад трябваше или да се включи в бандите, или да се изправи пред избора да стане плячка на първия изпречил му се хищник в лагерите. Той предпочете да се включи в бандите. На шестнадесет стандартни години вече бе убил един младеж.
Ако Марс беше известен с нещо в Мрежата на световете, то това бяха ловът в Моряшката долина, Шройдеровият дзен-масив в басейна на Елада и военното училище „Олимп“. Касад нямаше нужда да пътува до Моряшката долина, за да научи какво е лов и какво значи да бъдеш гонен като диво животно; той не проявяваше никакъв интерес към дзен-гностицизма, а като юноша не изпитваше нищо друго освен презрение към униформените курсанти, които пристигаха от всички краища на Мрежата, за да се обучават за ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ. Той се присъедини към себеподобните си в насмешките по отношение на Новия бушидо7 като кодекс за мухльовци, но някаква древна жилка за чест и младата душа на Касад тайно откликваха на мисълта за една класа от самураи, чийто живот и работа се въртяха около дълга, самоуважението и истинската стойност на мъжката дума.
Когато Касад стана на осемнадесет години, един висш окръжен съдия от провинция Тарсис му предложи да избира между цяла марсианска година в полярен трудов лагер и включването му като доброволец в сформуращата се тогава бригада „Джон Картър“, която трябваше да помогне на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ за потушаването на избухналото въстание на Гленън-Хайт в колониите Трета класа. Касад се записа доброволец и установи, че му харесват дисциплината и чистотата на военния живот, въпреки че бригада „Джон Картър“ даваше само гарнизонно дежурство вътре в Мрежата и бе разпусната наскоро след като клонинговият внук на Гленън-Хайт умря на Ренесанс. Два дни след деветнадесетия си рожден ден Касад кандидатства във ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ: сухопътни войски на и бе отхвърлен. Той се отдаде на деветдневен запой, след което се събуди в един от по-дълбоките кошерни тунели на Лусус с откраднат имплант на инфотерма си — от някой, който очевидно бе преминал задочен курс по хирургия, — без вселенска карта и достъп до телепортатора и с глава, познала нови измерения на болката.
Касад работи на Лусус в продължение на една стандартна година, като спести шест хиляди марки и благодарение на физическия труд при гравитация 1,3 g сложи край на марсианската си слаботелесност. По времето, когато използва спестяванията си, за да прелети до Мауи-Обетована с един древен соларен товарен платноход, временно съоръжен с хокингови двигатели, Касад все още беше слаб и висок по стандартите на Мрежата мускулите му, доколкото ги имаше, работеха достатъчно добре според каквито и да било стандарти. Той пристигна на Мауи-Обетована три дни преди там да започне яростната и непопулярна Островна война, и накрая командващият на ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: обединени във Фърстсайт толкова се умори да гледа младия Касад да чака в полевия му кабинет, че разреши на младежа да се запише в 23-ти интендантски полк като помощник-водач на хидрогард. Единадесет стандартни месеца по-късно капрал Федман Касад от Дванадесети подвижен пехотен батальон бе получил два отличителни знака за служба,
