като, така или иначе, по-голямата част от физическото му възстановяване щеше да бъде извършено, докато е в сомния имаше известен смисъл в това старите болнични кораби да бъдат оставени да работят върху лечението на сериозно ранените и възкресимите мъртви. Докато Касад и останалите пациенти стигнеха до Мрежата на световете, те щяха да са готови за активна служба. Нещо далеч по-важно, Касад щеше да е натрупал време-дълг от най-малко осемнадесет стандартни месеца и не беше изключено евентуалните противоречиви настроения към него дотогава напълно да отминат.
Касад се събуди и видя тъмната сянка на някаква жена, която се бе навела над него. За миг беше сигурен, че това е тя, след това разбра, че е една от военномедицинските сестри.
— Мъртъв ли съм? — прошепна той.
— Бяхте. Намирате се на ХК „Мерик“. Преминахте неколкократно през съживителни и възстановителни процедури, но вероятно не помните поради неразположението от сомнията. Вече сме готови да предприемем следващата стъпка във физическата терапия. Имате ли желание да се опитате да походите?
Касад покри с ръка очите си. Дори в състояние на дезориентация вследствие на сомнията, сега си припомни болезнените лечебни процедури, дългите часове във вирусните бани и хирургическите операции. Най-вече хирургическите операции.
— Какъв е маршрутът, по който се движим? — попита той, все още с ръка на очите. — Забравил съм как се връщахме в Мрежата.
Медицинската сестра се усмихна така, сякаш това бе въпрос, който Той задаваше всеки път, когато излизаше от сомния. Възможно е и да беше така.
— Ще се установим на рейд в Хиперион и Гардън — рече тя. — Тъкмо навлизаме в орбитата на…
Жената беше прекъсната от звука, известяващ края на света — тръбене от огромни медни тромпети, стържене на метал, крещящи фурии. Касад се претърколи от леглото, уви матрака около себе си и пропадна в една шеста g. Ураганни ветрове го понесоха през палубата и запокитиха насреща му кани, подноси, спално бельо, книги, тела, метални инструменти и още безброй други предмети. Чуваха се крясъци на мъже и жени, като гласовете им се издигаха във фалцет, и въздухът се втурваше навън от отсека. Касад почувства как матракът се блъсна о стената, и надникна между стиснатите си юмруци. На метър от него един паяк с размерите на футболна топка неистово размахваше крака и се мъчеше да се напъха в някаква цепнатина, която внезапно се бе появила в шлангоута. Лишените му от стави крака сякащ блъскаха по хартията и останалите отломки, които летяха покрай него. Паякът се обърна и Касад видя, че това е главата на медицинската сестра, обезглавена при първоначалната експлозия. Дългата й коса се напъха в лицето му. След това цепнатината се разшири колкото юмрук и главата изчезна през нея.
Касад се дръпна нагоре точно когато стрелката на рангоута престана да се върти и вече нямаше „горе“. Единствените действащи сега сили бяха ураганните ветрове, които все още подмятаха всичко в отсека към цепнатините и пролуките в шпангоута, и отвратителното люшкане и подскачане на кораба. Касад заплува срещу всичко това, устремен към вратата, която водеше към коридора на рангоута. Използваше всяко нещо, за което можеше да се залови с ръка, и преодоля с ритане последните пет метра. Някакъв метален поднос го халоса над окото; един труп с червени от кръвоизлив очи едва не го запрати обратно в отсека. Херметизираните аварийни врати се блъскаха безполезно в умрял морски пехотинец, чието облечено в космически костюм тяло пречеше на ключалката да се залости. Касад се претърколй в шахтата на рангоута и издърпа трупа след себе си. Вратата се хлопна зад него, но в шахтата нямаше повече въздух, отколкото в отсека. Някъде някакъв писък на клаксон изтъня дотолкова, че едва можеше да се чуе.
Касад също изпищя, опитвайки се да освободи налягането, така че дробовете и тъпанчетата му да не се пръснат. Рангоутът продължаваше да източва въздух;
Касад и трупът бяха засмукани през сто и тридесетте метра до основния корпус на кораба; той и мъртвият морски пехотинец се заблъскаха из шахтата на рангоута като в някакъв ужасен валс.
На Касад му бяха нужни двадесет секунди, за да откопчае аварийните закопчалки на костюма на морския пехотинец, още минута, за да изхвърли трупа на мъжа и да напъха вътре собственото си тяло. Касад беше поне десет сантиметра по-висок от мъртвеца и макар да бе изработен така, че да позволява известно разтягане, костюмът го стягаше болезнено на врата, китките и коленете. Шлемът притискаше челото му като меки клещи. Парчета съсирена кръв и някаква влажна бяла материя бяха прилепнали към вътрешната страни на визьора. Парчето снаряд, убило морския пехотинец, бе оставило пробойни от двете страни, но костюмът бе направил всичко възможно, за да се затвори херметически. Повечето от нагръдните светлини бяха червени и костюмет не отговори, когато Касад му нареди да даде рапорт за състоянието си, но респираторът работеше, макар и с обезпокоително стържене.
Касад изпробва радиото на костюма. Нищо, не се чуваха дори и фоновите смущения. Той откри кабела на инфотерма. Нищо. В този миг корабът отново се наклони, при което металът отекна в поредица от удари и Касад бе отхвърлен към стената на шахтата на рангоута. Една от транспортните клетки прелетя покрай него, а срязаните й кабели се развяваха подобно пипалата на раздразнена морска актиния. В клетката имаше трупове и още тела, заплетени в сегментите на спираловидната стълба, която все още си стоеше невредима покрай стената на шахтата. Касад измина с ритане оставащото разстояние до края на шахтата и установи, че всички херметически врати там са запечатани; самата шахта на рангоута беше диафрагмено затворена, но в основния шпангоут имаше дупки, които бяха толкова големи, че през тях можеше да премине търговско ЕМПС.
Корабът отново се разлюля и заподскача още по-бясно, с което придаде на Касад и на всичко останало в шахтата нови сложни въртеливи движения. Касад увисна на парче разкъсан метал и се провря през някаква пролука в тройния корпус на ХК „Мерик“. Той едва не се разсмя, когато видя вътрешността. Онзи, който бе поразил стария болничен кораб, го бе направил, както трябва — корпусът беше разцепван и пробиван с конвенционални плазмени бомби, докато пломбите за налягането бяха поддали, самопломбиращите се устройства се бяха разрушили, дистанционните контролери за изправност се бяха претоварили и вътрешните шпангоути се бяха разпаднали. Тогава вражеският кораб бе сложил в търбуха на корпуса ракети с бойни глави от картечен заряд, както остроумно ги наричаха хората от ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: космос. Ефектът беше до голяма степен като осколочна граната, пъхната в пълна с плъхове дупка.
През хиляди пролуки проникваха светлини, които тук-там се превръщаха в пъстроцветни лъчи — но местата, където намираха колоидна основа сред плаващата мъгла от прах, кръв и машинно масло. От мястото, където висеше и извиваше тялото си в унисон с люшкането и подскачането на кораба, Касад виждаше десетина или може би повече голи и разкъсани тела, които се движеха с измамната грация на подводен балет, присъща на мъртвите при нулева гравитация. Повечето от труповете се носеха в своите собствени малки слънчеви системи от кръв и плът. Няколко от тях наблюдаваха Касад с карикатурните погледи на разширените си от налягането очи и сякаш го мамеха да се приближи със случайните си, лениви движения на крака и ръце. Касад си проправяше път през отломките, като риташе и се стремеше да стигне до главната спускателна шахта към командното ядро. Той не бе видял никакви оръжия — изглежда, никой освен морския пехотинец не бе успял да се екипира, — но знаеше, че ще открие шкаф с оръжия в командното ядро или в кърмовите отделения на морската пехота.
Касад се спря предпоследната скъсана пломба за налягането и се огледа. Този път наистина се разсмя. По-нататък от тази точка нямаше никаква основна шахта, нямаше никакъв кърмови отсек. Нямаше никакъв кораб. Този отсек — един рангоут, част от медицинското отделение и едно потрошено парче от корпуса — бе откъснат от кораба с лекотата, с която Беоулф12 бе откъснал ръката от тялото на Грендел. Последната непломбирана врата към спускателната шахта извеждаше в открития космос. На няколко километра разстояние Касад забеляза още Десетина потрошени отломки от ХК „Мерик“, които се поклащаха сред отблясъците от слънчева светлина. Някаква синьо-зелена планета сияеше толкова близо, че Касад почувства внезапен пристъп на акрофобия13 и се притисна по-здраво към рамката на вратата. Докато наблюдаваше една звезда, която се придвижваше над ореола на планетата, лазерни оръжия избродираха рубинения си морз и някакъв изтърбушен отсек от кораба на разстояние половин километър от Касад сред течението от вакуум избухна отново в пръски от изпарен метал, застиващи летливи вещества и разлетели се черни петна, за които той осъзна, че са човешки тела.
Касад се оттегли още по-навътре в прикритието на плетеницата от отломки и се замисли над положението си. Костюмът на морския пехотинец би могъл да издържи още най-много час — Касад вече усещаше вонята на развалени яйца от зле функциониращия респиратор, — а той не бе забелязал нито един
