други контролни повърхности.
Един от спомагателните двигатели се задейства. главоногото потегли и забуксува на швартовете си. Касад се заклати назад-напред, придържан от предпазния колан.
— По дяволите — прошепна той и това беше първият му произнесен на глас коментар, откакто бе попитал военната сестра къде ще застане на рейд корабът.
Той се наведе достатъчно напред, за да напъха облечените си в ръкавици пръсти в жлебовете на манипулаторните механизми. Четири от шестте механизма се освободиха. Един се скъса. Последният откъсна едно голямо парче от шпангоута на КХ „Мерик“. Главоногото подскочи и се освободи. Видеокамерите показаха как две от облечените в космически костюми фигури направиха несполучлив скок, а третата се хвана за същата антена, която беше спасила Касад. Вече знаейки горе-долу къде са лостовете за управление на двигателя, Касад натисна неистово. Задейства се някаква лампа над главата му. Всички холопрожектори угаснаха. Главоногото започна някаква маневра, която включваше всички най-яростни елементи на подхвърляне, въртене и отклоняване ту в една, ту в друга посока. Касад видя как облечената в космически костюм фигура премина край мехура над главата му, появи се за кратко на предния видеоекран и се превърна в петънце на задния екран. Прокуденият продължаваше да стреля с енергийни патрони дори когато той — или тя — се смали дотолкова, че не можеше да се види.
Касад се мъчеше да запази съзнание, докато траеше яростното подскачане. Разнообразни звукови и визуални аларми виеха, за да привлекат вниманието му. Касад натисна лостовете за управление на двигателя, реши, че опитът му е бил сполучлив, и отдръпна ръцете си, когато се почувства така, сякаш нещо го дърпаше да го разкъса само в две посоки, а не в пет.
Случаен кадър на камерата му показа, че фотонният кораб се отдалечава. Добре. Касад изобщо не се съмняваше, че бойният кораб на прокудените можеше да го унищожи всеки момент и че щеше да го направи, ако се приближеше или го застрашеше по някакъв начин. Не знаеше дали Главоногото е въоръжено, съмняваше се, че на него има нещо по-голямо от противопехотни оръжия, но беше сигурен, че никой командир на фотонен кораб не би позволил на една излязла от контрол совалка да се приближи до кораба му. Вероятно прокудените вече бяха разбрали, че главоногото им е отвлечено от врага. Касад нямаше да се изненада — би се разочаровал, но не и изненадал, — ако фотонният кораб го превърнеше на пара всеки момент, но в същото време разчиташе на две чувства, които бяха съвършено човешки, макар и да не бе задължително да са присъщи на човешкото у прокудените. Това бяха любопитството и желанието за мъст.
Той знаеше, че любопитството лесно можеше да бъде преодоляно в моменти на стрес, но разчиташе на това, че една полувоенизирана, полуфеодална цивилизация, тази на прокудените, е силно свързана с отмъщението. При положение че във всяко друго отношение нещата бяха равни, без каквато и да било възможност той да им навреди повече и с почти никакъв шанс да избяга, изглежда, полковник Федман Касад се бе превърнал в основен кандидат за някоя от техните дисекционни маси. Той се надяваше да е така. Касад погледна предния видеоекран, намръщи се и разхлаби коланите си, за да може да погледне навън през мехура над главата си. Корабът подскачаше, но не така бясно, както преди. Планетата изглеждаше по-близо — едно полукълбо изпълваше полезрението, „над“ него, — но той нямаше никаква представа, на какво разстояние от атмосферата е главоногото. Не можеше да разчете нищо от датчиците. Можеше само да предполага какво е било орбиталното им ускорение и колко силен би бил ударът при навлизане в атмосферата. От единствения продължителен поглед, който бе хвърлил от развалините на „Мерик“, можеше да предпредполага, че те са много близо, вероятно само на петстотин-шестотин километра над повърхността, и в нещо като паркингова орбита, която, както знаеше, предшестваше изстрелването на спускателните кораби. Касад се опита да избърше лице и се намръщи, когато върховете на облечените му в хлабави ръкавици пръсти се допряха до визьора. Беше уморен. По дяволите, едва преди няколко часа се намираше в сомния, а само една-две корабни седмици преди това почти със сигурност беше физически мъртъв.
Чудеше се дали светът под него е Хиперион, или Гардън; не бе ходил на никой от тях, но знаеше, че Гардън е по-населен, по-близо до превръщането му в колония на Хегемонията. Надяваше се да е Гардън.
Фотонният кораб пусна три щурмови катера. Касад ясно ги видя, преди да излязат извън панорамния обхват на задната камера. Той взе да натиска лостовете за управление на двигателя, докато му се стори, че корабът сякаш започна да подскача по-бързо към стената от планета отгоре. Нямаше кой знае какво повече да направи.
Главоногото се добра до атмосферата, преди трите щурмови катера на прокудените да го настигнат. Несъмнено бяха въоръжени и се намираха в обсега за стрелба, но някой от командната мрежа сигурно е бил любопитен. Или бесен.
Главоногото на Касад изобщо не беше аеродинамично. Подобно на повечето летателни средства от клас кораб-кораб то бе в състояние да се справи с планетни атмосфери, но беше обречено, ако се гмурнеше прекалено надълбоко в гравитационния кладенец. Касад видя червения сигнал за навлизане в атмосферата, чу нарастването на йоните в действащите радиоканали и изведнъж си помисли дали това е чак толкова добра идея. Атмосферната тяга стабилизира главоногото и Касад почувства първото предварително напрежение от гравитацията, докато претърсваше конзолата и облегалките на командното кресло за мрежата за управление, молейки се да е там. Някакъв видеоекран, пълен с атмосферни смущения, показа един от спускателните кораби, който изпускаше синя плазмена опашка и намаляваше ускорението си. Илюзията, която се създаваше, бе подобна на наблюдаваната, когато парашутист гледа как друг отваря парашута си или задейства спирателното си устройство; щурмовият катер сякаш изведнъж започна да се изкачва нагоре.
Касад имаше други грижи. Изглежда, нямаше никакво видимо катапултиращо устройство, никаква изхвърляща апаратура. Всяка военна космическа совалка притежаваше някакво устройство за навлизане в атмосферата — това бе обичай, който съществуваше от близо осем века, от времето, когато цялото царство на космическите полети се е състояло само от пробни екскурзии малко над повърхността на атмосферата на старата Земя. Совалка от клас кораб-кораб вероятно никога не би имала нужда от планетарно катапултиращо устройство, но стародавните страхове, записани в древните правилници, имаха склонност да отмират трудно.
Или поне на теория беше така. Касад не можа да открие нищо. Сега корабът се тресеше, описваше въртеливо движение около оста си и започваше сериозно да се нагрява. Касад откопча предпазните си колани и се повлече към задната част на главоногото, без дори да знае какво точно търси. Парашути? Или чифт криле? Във войсковия отсек нямаше нищо освен трупа на пилота и няколко складови отделения, не по-големи от кутия за храна. Касад проникна в тях, но откри само една медицинска аптечка. Нямаше никакви чудодейни приспособления.
Хванал се за някаква опорна халка, Касад чуваше как главоногото се тресе и започва да се разпада, и не можеше да направи нищо друго, освен да приеме факта, че прокудените не бяха прахосвали пари и пространство за спасителни устройства, които бе малко вероятно да им потрябват. И защо да го правят? Техният живот преминаваше в мрака между звездните системи и понятието им за атмосфера се свеждаше до неколкокилометровата херметична тръба на някой корабен град. Външните аудиосензори по шлема на Касад започнаха да различават бясното свистене на въздуха по корпуса и през счупения мехур на задния отсек. Касад сви рамене. Бе рискувал прекалено много и беше загубил.
Главоногото се тресеше и подскачаше. Касад чу как механичните пипала се откъснаха от предната част на кораба. Трупът на пришълеца бе засмукан изведнъж нагоре и навън през счупения мехур като мравка в прахосмукачка. Касад се притисна към опорната халка и се взря през отворения люк в местата за управление в пилотската кабина. Впечатли го това, че бяха прекрасно архаични, сякаш излезли от някой учебник за най-първите космически кораби. Части от корпуса се бяха запалили и отлитаха в пламъци, профучавайки покрай наблюдателните мехури като късове лава. Касад затвори очи и се опита да си припомни лекциите от военното училище за структурата и оборудването на древните космически кораби. Главоногото започна окончателно да пада. Шумът беше невероятен.
— Аллах? — произнесе с широко отворена уста Касад, възглас, който не беше изричал от детството си.
Започна да се придвижва напред към пилотската кабина, като се вкопчи в отворения люк и затърси
