превръщаше човешкия мозък в нещо, което напомня овесена каша. Касад не искаше да взема пленник.

Той раздвижи крака, вкопчи се в някаква греда, обстреля с акустичния автомат входа на отворената врата. Никой друг не влезе през нея. Една проверка двадесет секунди по-късно установи, че коридорът е празен.

Касад не обърна внимание на първото тяло, а разсъблече мъжа с непокътнатия костюм. Командосът беше гол под космическата униформа и се оказа, че не е мъж; женският командос бе с късо подстригана руса коса, малки гърди и татуировка непосредствено над линията на срамните косми. Жената беше много бледа и капчици кръв се стичаха от носа, ушите и очите й. Касад си отбеляза, че прокудените използват жени във флота си. Всички тела на прокудените на Бреша бяха на мъже.

Той остави шлема и респиратора си, отритна тялото настрана и задърпа странния костюм. Вакуумът взриви кръвоносните съдове в плътта му. Обзе го дълбок студ, докато се бореше със странните скоби и закопчалки. Независимо от високия си ръст Касад бе твърде дребен за женския костюм. Можеше да задейства ръчните ръкавици чрез затягане, но тези за краката и връзките за опашката се оказаха безнадеждна работа. Той ги остави да висят безполезно, докато се измъкна от собствения си шлем и надяна на главата си шлема на прокудения с формата на мехур.

Лампите на дисплея в яката светеха в кехлибарено и виолетово. Касад чу напора на въздуха през бодящите го тъпанчета и едва не се задуши от нападналата го гъста, наситена воня. Предположи, че това е приятната родна миризма за един прокуден. Слушалките в мехурестия шлем шепнеха кодирани команди на някакъв език, който звучеше като звукозапис на древен английски, възпроизвеждан с голяма скорост отзад напред. Касад отново рискуваше, този път разчитайки на тона, че пехотните отряди на прокудените на Бреша действаха като полунезависими екипи, обединени по-скоро от радио — и наземна телеметрична връзка, отколкото от тактическа мрежа от импланти, от типа на използваната от сухопътните войски на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ. Ако и тук употребяваха същата система, тогава началникът на командосите може би знаеше, че двама от неговите (или нейните) бойци липсват; възможно бе дори да получават доклади за здравословното им състояние, но може би нямаха информация за местоположение.

Касад реши, че е време да престане с хипотезите и да се раздвижи. Той програмира мишката така, че хирургическите лазери да стрелят по всичко, което влезе в операционната зала, и след това се задвижи с препъващи се скокове по коридора. Придвижването в тези проклети костюми, помиели си той, бе като опитваш да ходиш в гравитационно поле, стъпил на панталоните си. Касад бе взел със себе си и двата енергийни пистолета и — тъй като не бе открил никакъв колан, нито белезници, куки, магнитни скоби или джобове по костюма, с които да ги обезопаси — сега се носеше като пиян пират от някоя холодрама с по едно оръжие във ръце, отскачайки от стена на стена. С неохота остави единия от пистолетите да се носи край него, докато се опитваше да се хване някъде. Ръкавицата му прилягаше като петнадесети номер ръкавица с един пръст на ръка втори номер. Проклетата опашка се подмяташе насам-натам, удряше се в кислородния шлем на главата му и беше в буквалния смисъл таралеж в гащите.

На два пъти се пъха в някакви цепнатини, когато видя светлини в далечината. Тъкмо бе стигнал до палубното отверстие, откъдето бе видял да се приближава главоногото, когато зави зад един ъгъл и едва не налетя на трима командоси от прокудените. Фактът, че беше облечен с техен костюм, му даде поне две секунди предимство. Той простреля от упор в шлема първата облечена в костюм фигура. Вторият мъж — или жена — изстреля яростен соничен откос покрай лявото рамо на Касад миг преди той да забие три изстрела в нагръдния щит на прокудения. Третият командос отхвръкна назад, откри три ръкохватки и изчезна зад някаква потрошена преграда, преди Касад да успее да се прицели отново. Шлемофонът му се изпълни с ругатни, команди и въпроси. Касад мълчаливо продължи преследването.

Третият прокуден щеше да избяга, ако не бе преоткрил чувството за чест и не се бе върнал, за да се бие. Касад изпита необяснимо чувство за парамнезия14, когато изстреля един енергиен куршум в лявото око на мъжа от пет метра разстояние.

Трупът се преметна назад, огрян от слънчева светлина. Касад се примъкна към отвора и се взря в главоногото, швартовано на по-малко от двадесет метра от него. Това бе първият, чиста проба късмет, който му се случваше от известно време насам, помисли си той. Придвижи се с крака през празното пространство, като съзнаваше, че ако някой от главоногото или от развалините иска да го застреля, не може да направи нищо, за да му попречи. Изпита онова напрежение и повдигане на скротума, което чувстваше винаги когато беше явна мишена. Не последваха никакви изстрели. В ушите му пищяха команди и въпросителни интонации. Касад не можеше да ги разбере, не знаеше откъде идват, и, общо взето, смяташе, че е най-добре да стои настрана от разговора.

Заради неудобния костюм едва не пропусна главоногото. Помисли си, че подобна развръзка би била заслужена присъда от страна на вселената над неговите военни претенции: храбрият воин, понесъл се в близкопланетна орбита, лишен от каквито и да било системи за маневриране, от каквато и да било двигателна сила от каквато и да било реактивна маса — дори и пистолетът бе безоткатен. Щеше да свърши безполезно и безвредно като отлетял детски балон.

Касад се протегна, докато костите му изпукаха, хвана се за една антена и се придърпа с ръце до корпуса на главоногото.

Къде, но дяволите, се намираше люкът? Корпусът беше сравнително гладък за космически кораб, но бе украсен с изобилие от чертежи, преводни картинки и табелки, обясняващи, както предполагаше, равнозначните на езика на прокудените предупреждение — НЕ СТЪПВАЙ и ОПАСНО ЗА ЖИВОТА: ИЗХОДЕН ПОРТ. Не се виждаха никакви входове. Досещаше се, че на борда има прокудени — най-малкото един пилот — и че те сигурно се чудят защо завърналият се техен командос пълзи край корпуса като осакатен рак, вместо да завърти люка. Или може би знаеха защо и чакаха вътре с извадени пистолети. Във всеки случай беше очевидно, че никой няма да му отвори вратата.

„По дяволите“, помисли си Касад и стреля в един от наблюдателните мехури.

Прокудените поддържаха кораба си чист. Само няколко разпилени парченца хартия и монети изхвърчаха като гейзер навън заедно с въздуха от помещението. Касад почака, докато взривът се уталожи, и се промъкна през отвора.

Беше се озовал в палубния отсек: облицован с дълги възглавници, той приличаше много на палубния отсек на всеки спускателен кораб или АЛС15. Касад си отбеляза наум, че едно главоного вероятно побира двадесетина командоси на прокудените в пълно безвъздушно бойно снаряжение. Сега то бе празно. Отвореният люк водеше към пилотската кабина.

Само главният пилот беше останал на борда и бе на път да разкопчае напълно колана си, когато Касад го застреля. Той изблъска тялото в палубния отсек и се привърза към — както се надяваше — командното кресло.

През мехура над него влизаше топла слънчева светлина.

В холодрамите, които Касад бе гледал през детството си героите сякаш до един знаеха да карат скутери, космически кораби, екзотични ЕМПС-та и други странни машини, когато възникнеше такава необходимост. Касад беше обучен да борави с военни транспортни средства прости танкове и АЛС, дори и с щурмова авиация или със спускателен кораб, ако се случеше да изпадне в отчаяно положение. Озовеше ли се в беда на отклонил се военен космически кораб, което бе малко вероятно, беше в състояние да се ориентира достатъчно в командния корпус, за да може да влезе във връзка с основния компютър или да изпрати сигнал за бедствие по радиото или по векторен предавател. Седнал в командното кресло на главоногото на прокудените, Касад не виждаше никакъв изход от положението. Това не беше съвсем вярно. Той веднага разпозна жлебовете за дистанционно управление на манипулаторните механизми на главоногото и ако разполагаше с два-три часа да се огледа и да размисли, вероятно щеше да открие още няколко от лостовете за управление. Но не разполагаше с време за това. Предният екран показваше три фигури, облечени в космически костюми, които се придвижваха с подскоци към кораба, когато стреляха в движение. В рамката на холоприемника изведнъж се появи бледата, странно чужда глава на някакъв командир от прокудените. Касад чу викове от шлемофона си. Капчици пот увиснаха пред очите му и набраздиха вътрешността на визьора. Той ги изтръска, доколкото бе възможно, взря се в контролните табла и натисна няколко приличащи си повърхности. Касад знаеше, че е свършен, ако има гласово управляеми мрежи за връзка, блокиращи лостове за управление или някой подозрителен корабен компютър. Той бе премислил всичко това в мига, преди да застреля пилота, но не бе успял да измисли начин да го принуди да му се подчини или да му се довери. Не, точно така трябваше да постъпи, помисли си той и продължи да натиска

Вы читаете Хиперион
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату