херметически отсек или контейнер по време на уморителното си промъкване през разрушения кораб. А дори и да намереше някоя изолирана ниша или въздушна възглавница, където да се подслони, какво щеше да прави след това? Не знаеше дали планетата под него е Хиперион, или Гардън, но бе убеден, че там няма никакво присъствие на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ. В същото време беше съвсем сигурен, че никакви местни отбранителни войски не биха се опълчили срещу боен кораб на прокудените. Щяха да минат дни преди някой патрулен екипаж да изследва крушението. Беше му ясно, че е твърде възможно орбитата на подскачащото парче от старо желязо, което той населяваше в този момент, да се разпадне, преди те да изпратят някой да провери какво има на него, разпилявайки хиляди тонове разкривен метал, лумнал в пламъци през атмосферата. Касад знаеше, че това не би се харесало на местните жители, но от тяхна гледна точка би могло да е за предпочитане да оставят отломъци да падат от небето, вместо да влизат в противоречие с прокудените. В случай че планетата разполага с примитивни орбитални отбранителни средства или наземно базирани конвенционални плазмени бомби, помисли си с мрачна усмивка Касад, те биха предпочели да взривят останките от разрушения кораб, вместо да открият огън срещу кораба на прокудените.
Всичко това не би имало особено значение за Касад. Ако не направеше бързо нещо, щеше да е мъртъв много преди останките от кораба да навлязат в атмосферата или местните обитатели да предприемат някакви действия.
Увеличителният щит на морския пехотинец беше спукан от шрапнела, който го бе убил, но сега Касад смъкна онова, което бе останало от екранната пластина над визьора. Контролните лампи замигаха в червено, но в костюма все още имаше достатъчно енергия, за да покаже увеличения образ, който просветваше с бледозелена светлина през паяжината от пукнатини. Касад наблюдаваше как застиналият недалече фотонен кораб на прокудените със защитни полета, който замрежваха звездите зад него, изстреля няколко обекта. За миг Касад си помисли, че това са довършителните ракетни удари, и усети как се усмихва безрадостно пред сигурността, че му остава да живее само още няколко секунди. После забеляза малката им скорост и увеличи още повече образа. Сигналните лампи на захранването и увеличителят отказаха, но едва след като Касад вече бе успял да зърне конусообразните яйцевидни форми, отрупани с пикировачи и изпъкнали пилотски кабини, всеки теглещ плетеница от шест безставни манипулаторни механизъма. „Главоноги“, така бяха нарекли абордажните кораби на прокудените хората от ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: космос.
Касад се оттегли още по-навътре сред развалините. Имаше на разположение само няколко минути преди главоногите да стигнат до неговата част на кораба. Колко ли прокудени се намираха в едно от онези неща? Десет? Или двадесет? Касад бе сигурен, че са най-малко десет. И при това добре въоръжени и оборудвани с инфрачервени и механични сензори. Елитният еквивалент на Космическата морска пехота на Хегемонията, командосите, сигурно не само бяха обучени за бой в условия на безтегловност, но и бяха родени и отгледани при нулева гравитация. Техните дълги крайници с яко вкопчващи се пръсти и протезни опашки щяха да бъдат допълнителни преимущества в тази среда, макар Касад да се съмняваше, че им трябваха повече преимущества от тези, с които вече разполагаха.
Той започна бавно да се оттегля назад през лабиринта от усукан метал, като се бореше с адреналиновия пристъп на страх, от който му се искаше да изкрещи, да се оттласне с крака и да полети в мрака. Какво искаха те? Пленници? Това би решило незабавно проблема му с оцеляването. Единственото, което трябваше да направи, за да оцелее, бе да се предаде. Трудността при това решение бе свързана с факта, че Касад беше виждал холоси на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ: разузнаване, изобразяващи кораба на прокудените, който бяха пленили на Бреша. В складовото помещение на въпросния кораб имаше повече от двеста пленници. И прокудените очевидно имаха множество въпроси към тези граждани на Хегемонията. Вероятно бяха сметнали за неудобно да хранят и да държат в плен толкова много хора — или може би такава беше основната им политика на разследване, — но факт беше, че цивилните от Бреша и пленените войници на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ бяха намерени разрязани и приковани върху стоманени табли като жаби в биологическа лаборатория, с вътрешности, потопени в хранителни разтвори, с грижливо ампутирани ръце и крака, с извадени очи и с мозъци, подготвени за въпросите на следователите, с грубо свързани с кората им инфосмукачи и шунтови щепсели, включени през трисантиметрови отвори в черепите.
Касад продължи да се придвижва с плуване през отломките и плетеницата от корабни кабели. Мисълта да да се предаде изобщо не го изкушаваше. Подскачащият корпус потрепери, след което се успокои за момент, докато най-малко един от главоногите се прикачаше към корпуса или към шпангоута. „Мисли!“, заповяда си Касад. Той имаше нужда по-скоро от оръжие, отколкото от укритие. Беше ли видял нещо по време на промъкването си през развалините, което можеше да му помогне да оцелее?
Касад спря движението си и увисна през един открит отвор на парче фиброоптичен кабел, докато размишляваше. Болничното отделение, където се бе събудил: легла, резервоари за сомния, апаратура за интензивно лечение… повечето от тези неща бяха излетели през пролуките на вретеновидния корпус. Шахтата на оръдейната стрела, асансьорната кабина, труповете по стълбите. Никакво оръжие. Повечето тела бяха останали без дрехи от картечно изстреляните експлозии или от внезапната декомпресия. Асансьорните кабели? Не, бяха прекалено дълги, невъзможно беше да ги пререже без инсменти. Инструменти? Не бе видял никакви инструменти. Болничните стаи по протежение на коридорите отвъд основната спускателна шахта бяха изтърбушени. Медицинските помещения за стимулиране на въображението, резервоарите за интензивно, медицинско възстановяване и стаите за нощно дежурство зееха отворени като разграбени саркофази. Попадна на една-единствена неизпразнена операционна зала, чийто интериор представляваше бъркотия от разпилени инструменти и люшкащи се кабели. Солариумът, сметен до шушка при експлодирането на прозорците навън. Кресла за пациентите. Кресла за медицинския персонал. Измитите помещения, коридорите и неразличимите стаички. Труповете.
Касад остана да виси там още известно време, ориентира се в подскачащата бъркотия от светлина и сенки, след това се отблъсна с крака.
Бе се надявал да има на разположение десет минути; бяха му дадени осем. Знаеше, че прокудените щяха да бъдат методични и експедитивни, но бе подценил колко експедитивни можеха да бъдат в условията на нулева гравитация. Надяваше се да запази живота си, разчитайки на това, че ще бъдат най-малко по двойки по време на прочистването — една от основните процедури в морската пехота, твърде подобна на наученото от ударните командоси в пехотата на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ: да вървят от врата на врата по време на градски сражения, при което единият нахълтва в стаите една след друга, а другият му осигурява огнево прикритие. Ако бяха повече от двама, ако прокудените действаха на групи по четирима, бе почти сигурно, че Касад ще загине.
Той се носеше по средата на операционна зала 3, когато прокуденият влезе през вратата. Респираторът на Касад бе почти сдал багажа; той висеше неподвижен и гълташе мръсен въздух, когато командосът на прокудените влетя вътре, отскочи встрани и извади двете си оръжия, насочвайки ги срещу невъоръжената фигура в разнебитен космически костюм на морски пехотинец. Касад бе преценил, че ужасното състояние на костюма щеше да му спечели една-две секунди. Зад изцапания с кръв екран на визьора, очите на Касад гледаха, без да виждат, нагоре, когато нагръдната лампа на прокудения се плъзна през него. Командосът носеше две оръжия — акустичен автомат в едната ръка. и един по-малък, но много по-смъртоносен пистолет с лъч под налягане в дългите пръсти на левия си „крак“. Той вдигна акустичния автомат. Касад успя да забележи смъртоносния шип на протезната опашка, след което натисна бутона на мишката в облечената си с ръкавица дясна ръка.
По-голямата част от осемте минути, с които бе разполагал, бяха отишли, за да включи аварийния генератор към системите на операционната зала. Не всички от хирургическите лазери бяха оцелели, но шест от тях все още работеха. Касад бе разположил четири от по-малките така, че да покрие пространството непосредствено вляво от вратата, а двата триона за кости бяха насочени към участъка вдясно от нея. Прокуденият се бе придвижил надясно.
Костюмът на прокудения избухна. Лазерите продължиха да режат кръгово, както бяха предварително програмирани, докато в това време Касад прелетя напред и се гмурна под синия лъч, който продължаваше да кръжи сред стелещата се мъгла от безполезни уплътнители и копнала кръв. Той изтръгна пистолета тъкмо когато вторият прокуден влетя в помещението с пъргавината шимпанзе от старата Земя.
Касад допря акустичния автомат до шлема му и стреля. Облечената в костюм фигура увисна. Протезната опашка направи няколко спазъма в резултат на остатъчни нервни импулси. Стрелбата с акустичния автомат от толкова близо в никакъв случай не беше начин да се вземе пленник; взривът от такова разстояние
