— Шекспир? — попита отец Хойт.
— Не — отвърна Силенъс. — Лънър и шибаният Лоу. Педерастът Нийл Саймън. Скапаният Хамел Постън.
— Полковник — произнесе официално Сол Уайнтрауб, — времето е чудесно, никой от нас няма някакви особено важни ангажименти през следващите един-два часа, тъй че безкрайно бихме се радвали, ако споделите с нас историята за това, как се озовахте на Хиперион, за да вземете участие в последното поклонение на Шрайка.
Касад кимна. Беше станало още по-топло, брезентовото платнище изплющяваше от време на време под напора на вятъра, палубите проскърцваха, докато левитационният кораб „Бенарес“ непоколебимо напредваше нагоре по течението към планините и блатата, към Шрайка.
РАЗКАЗЪТ НА ВОЙНИКА:
ВОЙНОЛЮБЦИТЕ
Федман Касад срещна жената, в търсене на която щеше да прекара остатъка от живота си, но време на битката при Азенкур.
Това се случи в една влажна и хладна утрин в края на октомври през 1415 година от новата ера. Касад бе включен като стрелец с лък в армията на Хенри V, крал на англия. Английската войска се намираше на френска земя от 14 август и от 8 октомври отстъпваше пред имащите надмощие френски войски. Хенри бе убедил своя военен съвет; че армията е в състояние да победи французите с форсиран марш до прикритието на Кале. Бяха претърпели провал. Сега, в мрачното и дъждовно утро на 25 октомври, седем хиляди англичани — повечето стрелци с лъкове — стояха срещу войска от около двадесет и осем хиляди въоръжени французи, от които ги делеше един километър кално поле.
Касад бе премръзнал, уморен, болен и. изплашен. През последната седмица от похода той и останалите стрелци преживяваха кажи-речи само от изцапани с кал ягодови плодове и почти всички тази сутрин страдаха от диария. Температурата на въздуха беше в долната граница на петдесетте градуса по Фаренхайт и Касад бе прекарал една дълга нощ, опитвайки се да заспи върху мократа земя. Той бе впечатлен от невероятната правдоподобност на преживяването — историко-тактическата мрежа на военното училище „Олимп“ беше толкова далече от обикновените стимулатори на въображението, колкото пълнообемните холоси — от цинкографията, но физическите усещания бяха толкова убедителни, толкова реални, че Касад не изпитваше никакво удоволствие при мисълта, че може да бъде ранен. Разправяха се истории за курсанти, получили фатални ранявания в симулаторите на ИТМ:ВУО и измъкнати мъртви от кабините за вглъбяване.
Почти цялата сутрин Касад и останалите стрелци по десния фланг на Хенри бяха гледали към превишаващата ги по численост френска войска, когато знамената се полюшнаха, командата сержанти от петнадесети век изрева, стрелците с лъкове се подчиниха на заповедта на краля и тръгнаха с марш към врага. Неравната английска редица, която се простираше на около седемстотин метра дължина от гора до гост, се състоеше от купчини стрелци като отряда на Касад, сред които тук-там се мяркаха по-малобройни групички от тежковъоръжени конници. Англичаните нямаха официална кавалерия и повечето от конете, които Касад бе в състояние да види в своя край на бойното поле, бяха възседнати от мъже, скупчени около щаба на краля, който се намираше на триста метра по посока на центъра, или наблъскани при позицията на Йоркския дук, доста по-близо до мястото — към левия фланг, — където стояха Касад и останалите стрелци. Въпросните командни групи напомняха на Касад за полеви щаб на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, само че вместо неизбежната гора от комуникационна антени, които издаваха позицията им, тук се виждаха прътове с унило провиснали ярки знамена и вимпели. Очевидна артилерийска мишена, помисли си Касад, но си спомни, че тъкмо този военен нюанс все още не съществуваше.
Касад забеляза, че французите имат много коне. Той преброи около шестстотин-седемстотин ездачи, строени в редици по двата им фланга, и една дълга кавалерийска редица зад главната бойна линия. Касад не обичаше конете. Естествено, бе виждал холоси и картини на коне, но до това учение не бе виждал самите животни и техните размери. Миризмата им и звуците, които издаваха, го изнервяха — особено в случаите, когато проклетите четириноги бяха покрити с броня по главите и гърдите, подковани със стомана и обучени да носят тежковъоръжен и мъже с четириметрови копия в ръце.
Настъплението на англичаните спря. Касад пресметна, че неговата бойна линия отстои на около двеста и петдесет метра разстояние от французите. От опита си през изминалата седмица знаеше не само че това влиза в обсега на дългобойните лъкове, но и че трябва да се скъса от опъване, за да удържи тетивата.
Французите крещяха нещо и Касад реши, че това са обиди. Без да им обръщат внимание, той и неговите безмълвни другари се придвижиха напред от мястото, където бяха забили в земята дългите си стрели, и намериха мека земя, в която да забият коловете си. Коловете дълги и тежки, а Касад мъкнеше своя вече цяла седмица. Дълъг почти метър и половина, този странен предмет беше заострен от двата края. В началото, когато дойде заповедта всички стрелци да намерят дръвчета и да си отрежат колове — някъде вдън горите, непосредствено след като бяха прекосили река Сом, — Касад напразно се бе чудил за какво са им тези неща. Сега знаеше. Всеки трети стрелец носеше тежък чук и бойците се заеха един по един внимателно да забиват коловете си в земята под определен ъгъл. Касад измъкна дългия си нож, заостри отново края на кола, който, макар и наклонен стигаше почти до гърдите му, и се оттегли назад през таралежа от заострени колове в очакване нападението на французите.
Французите не нападаха.
Касад чакаше заедно с другите. Лъкът му беше опънат, от двете страни на краката му бяха забити четиридесет и осем стрели, а краката му бяха заели правилно положение.
Французите не нападаха.
Дъждът бе престанал, но бе излязъл студен вятър и малкото телесна топлина, която Касад бе натрупал по време на краткия поход, докато забиваше кола си, бързо се стопи. Единствените звуци, които се чуваха, бяха от металическото подрънкване на мъже и коне, случаен шепот или нервен смях и по-тежкият тропот на копита, докато френската кавалерия се пренареждаше, но все още отказваше да нападне.
— Мамка му — обади се един побелял йомен4 на няколко крачки от Касад. — Тия копелета ни загубиха цялата сутрин, дяволите да ги вземат. Най-добре да пикаят, ако ще пикаят, или да се дигат от цукалото.
Касад кимна с глава. Той не бе сигурен дали това, което чува и разбира, е средновековен английски, или изречението беше на обикновен стандартен. Нямаше също никаква представа, дали белокосият йомен е някой курсант от военното училище, някой инструктор, или пък артефакт в симулатора. Не можеше да си спомни дали жаргонът е правилен. Беше му все едно. Сърцето му биеше силно, а дланите му бяха мокри от пот. Той изтри ръце в куртката си.
Сякаш крал Хенри си бе взел бележка от мърморенето на стареца, командните флагове внезапно се разклатиха и се вдигнаха, сержантите изкрещяха и редиците английски стрелци една след друга вдигнаха своите дълги лъкове, опънаха тетивите при извикване на командата и ги пуснаха при следващата команда.
Четири талаза стрели, състоящи се от над шест хиляди, дълги един метър пръчки с метален връх, излетяха нагоре, след това сякаш застинаха като някакъв облак на тридесет метра във въздуха и се изсипаха върху французите.
Чу се шум от цвилещи коне и от хиляда обезумели деца, които удряха по десет хиляди тенекиени гърнета, докато френските войници се наведоха под дъжда от стрели, така че стоманените им, шлемове и бронята по гърдите и раменете им да посрещнат основната мощ на пороя. Касад знаеше, че от военна гледна точка реално нанесените щети бяха малко, но това не бе никаква утеха за случайния френски войник, пронизан в окото от тридесетсантиметрова стрела, или пък за десетките коне, които подскачаха, препъваха се и се блъскаха един о друг докато ездачите им се мъчеха да измъкнат от гърбовете и хълбоците им забитите в тях дървени пръчки.
Французите не нападаха.
Проехтяха нови команди. Касад вдигаше, зареждаше, пускаше стрелата си. Още веднъж. И още веднъж. Небето притъмняваше на всеки десет секунди. Ръката и гърбът на Касад го боляха от изнурителния ритъм. Той установи, че не изпитва нито въодушевление, нито гняв. Просто си вършеше работата. Подлакътницата му изтръпна от болка. Стрелите отново полетяха. И отново. Петнадесет от първия му сноп от двадесет и
