офицери. Говори се за подлагане на тест за истина на цялото население на Града на поетите, състоящо се от шест хиляди души. Кафенетата по тротоарите жужат от разговори за граждански права… ние бяхме, строго погледнато, вън от Хегемонията — имахме ли някакви права?… и се чертаят глупави планове за залавяне на убиеца.
Тогава клането започва.
Нямаше никаква закономерност в убийствата. Телата бяха намирани по двойки, по тройки, сами или изобщо не се намираха. Някои от изчезванията бяха безкръвни, други оставяха локви от съсирена кръв. Нямаше никакви свидетели, никакви оцелели от нападенията. Местата като че ли бяха без значение: семейство Уеймонт живееха в една от вилите извън града, но Сайра Роб никога не мърдаше от кулата на своето студио недалече от центъра на града; две от жертвите изчезнаха сами през нощта, вероятно докато са се разхождали из Градината на Дзен, но дъщерята на канцлера Леман имаше лична охрана и въпреки това бе изчезнала, докато била сама в една баня на седмия етаж в палата на Тъжния крал Били.
На Лусус или в Тау Сети Сентър, или в десетина други свята от старата Мрежа смъртта на хиляда души разнообразява второстепенните новини — теми за злободневната инфосфера или за вътрешните страници на сутрешния вестник, — но в един шестхиляден град, в една колония от петдесет хиляди души десетина убийства — подобно на прочутата сентенция — да те обесят на сутринта — проявяват тенденция да фокусират вниманието много добре.
Аз познавах една от първите жертви. Сисиприс Харис бе едно от първите ми завоевания като сатир и една от най-ентусиазираните — красива девойка с дълга руса коса, която бе прекалено нежна, за да е истинска, с външност на свежо откъсната праскова, прекалено девствена, за да мечтаеш да я докоснеш, с красота, която е прекалено съвършена, за да може да й се вярва: точно онзи тип, върху който дори и най- плахият мъж мечтае да упражни насилие. Над Сисиприс сега наистина бе упражнено насилие. Намериха само главата й, поставена изправена в центъра на площад „Лорд Байрон“, сякаш бе погребана до шията в порест мрамор. Когато чух тези подробности, разбрах точно с какво същество си имаме работа, тъй като една котка, която имах някога в имението на майка ми, оставяше подобни жертвоприношения в южното вътрешно дворче почти всяка сутрин през лятото — ту главата на някоя мишка, гледаща нагоре от пясъчника с чистото удивление на гризач, ту озъбената усмивка на някоя земна катеричка — ловни трофеи на един горд, но гладен хищник.
Тъжния крал Били дойде да ме посети, докато работех над моите „Песни“.
— Добро утро. Били — поздравих аз.
— Казвай ми ваше величество — изръмжа сърдито негово величество в рядко проявление на кралско неразположение на духа. Той бе престанал да заеква в деня, в който кралският спускателен кораб се приземи на Хиперион.
— Добро утро. Били, ваше величество.
— Хмрх — изръмжа моят господар, отмести някакви листове хартия и сколаса да седне в единствената локвичка от разлято кафе върху иначе сухата пейка. — Пак пишеш, Силенъс.
Не виждах никаква причина да признавам признанието на очевидното.
— Винаги ли използваш писалка?
— Не — казах аз, — само когато искам да напиша нещо, което си заслужава да се чете.
— Това заслужава ли си?
Той посочи към малката купчинка листове, които бях натрупал в течение на две местни седмици работа.
— Да.
— Да? Просто да?
— Да.
— Ще мога ли скоро да го прочета?
— Не.
Крал Били наведе поглед и видя, че левият му крак е стъпил в локва кафе. Той се намръщи, отмести се и попи чезнещата локвичка с края на мантията си.
— Никога ли? — понита той.
— Никога, освен ако не ме надживееш.
— Което възнамерявам да направя — рече кралят. — Докато ти издъхваш в ролята си на пръч в царството на дзивките.
— Това опит за метафора ли е?
— Ни най-малко — рече крал Били. — Просто констатация.
— Аз не съм спирал вниманието си на нито една дзивка от дните на детството ми във фермата — казах. — Обещах на майка ми в една песен, че няма да си позволя да еба овце, без да поискам нейното разрешение.
Докато крал Били ме гледаше скръбно, изпях няколко реда от древната песничка, наречена „Няма никога да има друга дзивка“.
— Мартин — прекъсна ме той, — някой или нещо убива хората ми.
Отместих настрана хартията и писалката си.
— Знам.
— Имам нужда от твоята помощ.
— Как да ти помогна, за Бога? Да не искаш да проследя убиеца като някой детектив от XXВ? Или да се сражавам до смърт на проклетите Райхенбахски водопади, дявол да го вземе?
— Това би било задоволително, Мартин. Но междувременно няколко мнения и съвети биха били достатъчни.
— Мнение първо — откликнах аз, — глупаво е, че си дошъл тук. Мнение второ, глупаво е да стоиш. Съвет алфа/омега: напусни.
Крал Били кимна печално с глава.
— Да напусна този град или изобщо Хиперион?
Свих рамене.
Негово величество стана и отиде до прозореца на малкия ми кабинет. Той имаше изглед оттатък една малка триметрова уличка към тухления зид на автоматичния рециклиращ завод в съседство. Крал Били огледа пейзажа.
— Ти си запознат — рече той — с древната легенда за Шрайка, нали?
— Чувал съм отчасти за нея.
— Местните хора свързват чудовището с Гробниците на времето — рече той.
— Местните хора си мажат коремите с боя за празника на жътвата и пушат необработен тютюн — казах аз.
Крал Били кимна в знак на потвърждение на мъдростта на това, което казах.
— Първият екип на Хегемонията, кацнал тук — продължи той, — се е отнесъл подозрително към този район. Те настроили своите мултиканални записващи устройства и разположили базите си на юг от Брайдъл.
— Слушай — сопнах се аз, — ваше величество… какво искаш? Оправдание за това, че си се прекарал и си построил града тук ли? Оправдан си. Върви и недей да вършиш повече грехове, чадо мое. Сега, ако не възразяваш, ваше величество, адио. Имам да пиша мръсни епиграми. Крал Били не се обърна от прозореца.
— Препоръчваш да евакуираме града ли, Мартин?
Поколебах се само един миг.
— Разбира се.
— А ти? Би ли заминал с останалите?
— Защо да не замина?
Крал Били се обърна и ме погледна в очите.
— Би ли? Не казах нищо. След минута отместих поглед встрани. — Така си и мислех — рече владетелят на планетата. Той хвана пухкавите си ръце зад гърба и отново се вторачи в стената. — Ако бях детектив — продължи, — щях да проявя подозрителност. Най-непродуктивният жител на града започва да пише отново след десет години мълчание, само… колко, Мартин?… два дни след като стават първите убийства. Сега той е
