И аз му бях разказал онова, което знаех за поета от деветнадесети век на старата Земя; за неговото възпитание, учение и ранна смърт… но най-вече за един живот, посветен почти изцяло на тайнството и красотата на поетичното творчество.
Тогава Били ми изглеждаше заинтригуван; сега сякаш бе изцяло обсебен и като махна с ръка, извика един холомакет, който изпълни почти цялото пространство. Аз се отдръпнах назад, прекрачвайки през хълмове, сгради и пасящи животни, за да имам по-добър изглед.
— Виж Хиперион — прошепна моят покровител. Както ставаше обикновено, когато беше силно вглъбен, крал Били забрави да заеква. Холосът показа поредица от изгледи: речни градове, пристанища, планински кътчета, един град на хълм, пълен с паметници, които подхождаха на странните постройки в една равнина наблизо.
— Гробниците на времето? — попитах аз.
— Точно така. Най-голямата мистерия в познатата вселена.
Аз се намръщих на хиперболата.
— Те са празни, дявол да го вземе — възкликнах аз. — Празни са били и като са ги открили.
— Те са източник на странно антиентронно силово поле, което все още продължава да съществува — рече крал Били. — Едно от малкото явления, като се изключат единичните случаи, което се осмелява да си прави експерименти със самото време.
— Едва ли е кой знае какво — рекох. — Сигурно е било нещо като нанасянето на антикорозионно покритие върху метал. Построени са били да траят дълго, но са празни. И откога се заглавичкваме с технологии?
— Не става дума за технология — въздъхна крал Били, като лицето му се размекна в още по-дълбоки жлебове. — Мистерия. Странността на мястото, нещо толкова необходимо на някой творчески духове. Една съвършена смесица от класическата утопия и езическата мистерия.
Свих рамене, без това да ми направи каквото и да било впечатление.
Тъжния крал Били пропъди холоса.
— Твоята п-п-поезия стана ли по-добра?
Скръстих ръце пред гърдите си и се загледах в кралското нескопосно джудже.
— Не.
— Върна ли се м-м-музата ти?
Не казах нищо. Ако можеше да се убива с поглед, всички щяхме да крещим „Кралят е мъртъв, да живее кралят!“ преди да е дошла вечерта.
— М-м-много добре — заяви той и показа, че може да изглежда и непоносимо самодоволен освен тъжен. — С-с-стягай си багажа, моето момче. Заминаваме за Хиперион.
(Гласът става унесен.)
Петте разселнически кораба на Тъжния крал Били се носеха като златни глухарчета сред лазурно небе. Бели градове, които се издигаха върху три континента: Кийтс, Ендимион, Порт Романс… самият Град на поетите. Повече от осем хиляди поклонници на Изкуството, търсещи изход от тиранията на посредствеността и стремящи се към обновяване на виждането си за този грубо скроен свят.
Аскуит и Уиндзор-в-изгнание бяха център за андроидно био-производство през века, последвал Хеджира, и сега тези синекожи приятели на човека се трудеха усърдно със съзнанието, че когато този последен мъчителен труд приключи, щяха най-после да бъдат свободни. Белите градове се издигаха. Първозаселниците, уморени да си играят на туземци, излязоха от селата и горите си и ни помогнаха да построим отново колонията, с повече човешки подробности. Технократите, бюрократите и екократите омекнаха и дадоха свобода за действие върху доверчивия свят и мечтата на Тъжния крал Били се приближи с още една крачка до действителността.
По времето, когато ние пристигнахме на Хиперион, генерал Хорас Гленън-Хайт беше умрял и неговият кратък, но жесток бунт вече бе потушен, но нямаше място за връщане назад.
Някои от по-здравите художници и занаятчии се отнесоха презрително към Града на поетите и поведоха тежък, но съзидателен живот в Джактаун или в Порт Романс, че дори и в разширяващите се граници отвъд тях, но аз останах.
През онези първи години не открих никаква муза на Хиперион. За мнозина увеличаването на разстоянията поради ограничения транспорт — ЕМПС-тата бяха ненадеждни, плъзгачите — рядкост — и свиването на изкуственото съзнание, дължащо се на отсъствието на инфосфера, липсата на какъвто и да било достъп до Всеобема и наличието на един-единствен векторен предавател — всичко това водеше до възобновяване на творческите енергии, до ново разбиране за това, какво означава да си човешко същество и творец.
Или поне така се говореше.
Нямаше никаква муза. Моите стихове продължаваха да бъдат технически изкусни и мъртви като котката на Хък Фин.
Реших да се самоубия.
Но преди това прекарах известно време, най-малко девет години, в изпълнение на една обществена служба, с която осигурявах единственото липсващо нещо на новия Хиперион: упадък.
От един биоскулптор, сполучливо наречен Грауман Секирата, се сдобих с косматите хълбоци, копитата и козите крака на сатир. Пуснах си брада и удължих ушите си. Грауман направи интересни промени в сексуалния ми апарат. Това нещо се разчу. Селски момичета, първозаселнички и съпругите на нашите чистосини градостроители и пионери — всички очакваха или сами си уреждаха визита от единствения постоянно пребиваващ сатир на Хиперион. Научих какво означава наистина „приапски“ и „сатириаза“. Освен безкрайните поредици от сексуални състезания дадох възможност на пиянските ми способности да станат легендарни и на речника ми да се върне към състояние, което се доближаваше до някогашните дни след мозъчния удар.
Беше прекрасно шибано. Адски шибано.
И тогава вечерта, когато бях решил да си пръсна черепа, се появи Грендел.
Кратки бележки за гостуващото ни чудовище:
Нашите най-лоши сънища се сбъднаха. Някакво зло затъмни светлината. Сенки от Морбиус и Крела. Поддържай огньовете силни, майко, Грендел пристига тази вечер.
Отначало си мислим, че изчезналите просто отсъстват; по стените на нашия град няма наблюдателници, всъщност изобщо няма стени, пред вратата на нашия тревен чертог няма воини. После някакъв мъж съобщава за жена си, изчезнала по времето между вечерята и нахранването на двете им деца. След това Хобан Криетъс, абстрактният имплозионист, не се появява на представление в средата на седмицата в Амфитеатъра на поетите — първият му пропуснат номер в течение на осемдесет и две години, прекарани на сцената. Плъзва загриженост. Тъжния крал Били се завръща от работата си като наблюдател на възстановяването на Джактаун и обещава, че охраната ще бъде засилена. Около града е прокарана сензорна мрежа. Офицери от Корабна сигурност претърсват Гробниците на времето и докладват, че навсякъде е празно. Във входа на лабиринта, при основата на Нефритената гробница, са изпратени механични роботи и те докладват, че при проба, взета на шест хиляди километра, няма нищо. Плъзгачи, автоматични и управлявани от хора, прочистват територията между града и Брайдъл Рейндж и не откриват нищо поголямо от горещия отпечатък на скалната змиорка. В течение на една местна седмица няма повече изчезвания.
След това започват смъртните случаи. Скулпторът Пийт Гарсиа е намерен в ателието му… и в спалнята… и в двора. Шефът на Корабна сигурност Труин Хайнс е достатъчно глупав, за да каже на някакъв новинар: „Изглежда така, сякаш е бил разкъсан от зъл хищник. Но никой от хищниците, които съм виждал, не би могъл да стори такова нещо на един човек.“ Всички сме тайно стреснати и повъзбудени. Вярно, диалогът е лош, като излязъл направо от милионите филми и холодрами, от които сме се ужасявали, но сега ние сме част от шоуто. Подозрението се насочва към очевидното: някакъв психопат се е развъртял между нас и вероятно убива с пулсаторен нож или с „дяволски бич“. Този път той (или тя) не е намерил време да се отърве от трупа. Горкият Пийт.
Шефът на Корабна сигурност Хайнс е уволнен и градският управител Прюит получава разрешение от негово величество да наеме, да обучи и да въоръжи един градски полицейски отряд от около двадесетина
