Фактът, че музата ми бе успяла да избяга, без аз да забележа, говори нещо за естеството на онова, което пишех. За онези, които не пишат и които никога не са изпитвали вълнението на творческия подтик, приказките за музите им се струват като риторическа фигура, някакъв причудлив образ, но за тези от нас, които живеят чрез Словото, музите ни са толкова реални и необходими, колкото меката глина на езика, която те ни помагат да ваем. Когато един човек пише — наистина пише, — той се чувства така, сякаш му е предоставена векторна връзка с боговете. Нито един истински поет не е бил в състояние да обясни възбудата, която човек изпитва, когато умът се превръща в инструмент — същия като писалката или мисловния процесор, — който командва и изразява откровения, идващи отнякъде другаде.
Моята муза беше избягала. Търсих я в другите светове на дома ми, но от украсените с изкуство стени и празни пространства отекваше само тишина. Телепортирах се и летях до любимите ми места, наблюдавах как слънцата залязват над ветровитите тревни прерии и нощните мъгли замъгляват смолисточерните скални проломи на Невърмор, но макар че изпразних съзнанието си от боклучавата проза на безкрайната „Умираща Земя“, не долавях никакъв шепот от моята муза.
Търсих я в алкохола и във флашбека, завръщайки се към продуктивните дни на Небесна врата, когато нейното вдъхновение представляваше едно непрестанно жужене в ушите ми, което прекъсваше работата ми, събуждаше ме от сън, но в преживените отново чрез спомена часове и дни нейният глас бе все така ням и подправен като повредена аудиоплоча от някой отдавна забравен век. Моята муза бе отлетяла.
Телепортирах се в офиса на Тирена Уингрийн-Фийф точно за срещата ни. Тирена бе повишена от главен редактор на отдела за хардфаксове в издател. Новият й офис заемаше най-горното ниво на върха на „Транслайн“ в Тау Сети Сентър и да стоиш там, бе като да си кацнал на застлания с килим връх на най- високия, най-тънък връх на галактиката; само невидимият купол на леко поляризираното задържащо поле се извиваше дъгообразно отгоре, а килимът свършваше над шесткилометрова пропаст. Чудех се дали други писатели са изпитвали неудържимото желание да скочат.
— Новият опус ли? — посрещна ме Тирена.
Тази седмица модната вселена бе доминирана от Лусус и „доминирана“ бе правилната дума; моята редакторка беше облечена в кожа и желязо, с ръждясали шипове по китките и шията и един масивен патронташ през рамото и лявата й гърда. Патроните изглеждаха истински.
— Да — казах и подхвърлих кутията с ръкописа на писалището й.
— Мартин, Мартин, Мартин — въздъхна тя, — кога ще започнеш да изпращаш книгите си, вместо да си правиш труда да ги печаташ и да ги носиш тук лично?
— В това да ги нося има някакво странно удоволствие — обясних. — Особено тази.
— О, така ли?
— Да — кимнах. — Защо не почетеш малко от нея?
Тирена се усмихна и изщрака с черните си нокти по патроните в патронташа.
— Сигурна съм, че отговаря на твоите обичайни високи стандарти, Мартин — рече тя. — Няма нужда да я гледам.
— Моля те направи го — настоях аз.
— Наистина — каза Тирена — няма защо. Винаги се изнервям, като чета някоя нова творба в присъствието на автора.
— С тази няма да бъде така — обещах аз. — Прочети само първите няколко страници.
Тя, изглежда, бе доловила нещо в гласа ми, защото се намръщи леко и отвори кутията. Когато прочете първата страница, се намръщи още повече и прелисти останалата частот ръкописа.
На страница първа имаше едно-единствено изречение: „И тогава, една хубава сутрин през октомври. Умиращата Земя погълна собствените си вътрешности, сви се в последен гърч и умря.“ Останалите двеста деветдесет и девет страници бяха празни.
— Това шега ли е, Мартин?
— Не.
— Тогава някакъв изтънчен намек? Искаш да започнеш нова серия ли?
— Не.
— Не бих казала, че не сме очаквали това, Мартин. Нашите журналисти предложиха няколко вълнуващи идеи за сериали за теб. Господин Субвайзи смята, че ти би свършил идеално работата но романизирането на холосериала „Червеният отмъстител“.
— Можеш да си завреш „Червеният отмъстител“ в корпоративния си задник, Тирена. Свърших с „Транслайн“ и с тая предъвквана каша, която вие наричате художествена проза.
Изражението върху лицето на Тирена не трепна. Този път зъбите й не бяха на точици — днес те бяха от ръждиво желязо, за да съответстват на шиповете по китките и яката около шията и.
— Мартин, Мартин, Мартин — въздъхна тя, — ти нямаш никаква представа, че с тебе ще бъде свършено, ако не се извиниш, не се стегнеш и не летиш в пътя. Но това може да почака до утре. Защо не се прибереш вкъщи да изтрезнееш и да помислиш над тези неща?
Аз се изсмях.
— По-трезв не бих и могъл да бъда, госпожо. Просто ми трябваше известно време докато осъзная, че не само аз пиша глупости… През тази година в Мрежата няма издадена нито една книга, която да не е пълен боклук. Е, аз напускам кораба.
Тирена стана. За пръв път забелязах, че на имитиращия й брезентова паяжина колан висеше военна смъртоносна палка. Надеждата ми беше, че и тя е моделиерски фалщификат както останалият й костюм.
— Слушай, жалък, бездарен драскач — изсъска тя. — „Транслайн“ те притежава от топките ти нагоре. Ако продължиш да ни създаваш неприятности, ще те принудим да работиш в готско-романската фабрика под името Розмари Титмаус. Сега си върви вкъщи, изтрезней и се хващай за работа над „Умиращата Земя Х“.
Усмихнах се и поклатих отрицателно глава. Тирена едва забележимо присви очи.
— Ти все още ни дължиш близо един милион марки аванс — рече тя. — Достатъчно е да кажем една дума бирниците и ще вземем всичките стаи на къщата ти, с изключение на онзи проклет сал, който използваш като клозет на открито. Можеш да си клечиш на него, докато океаните се напълнят догоре с лайна. Изсмях се за последен път.
— Той е помещение за самостоятелно ползване — казах. — Освен това вчера продадох къщата. Чекът за остатъка по аванса трябва вече да ви е бил препратен. Тирена потупа пластмасовата дръжка на смъртоносната палка.
— Знаеш, че „Транслайн“ притежава авторско право над концепцията на „Умиращата Земя“. Просто ще намерим някой друг да напише книгите. Кимнах.
— Нямам нищо против да го направите. Нещо в гласа на моята бивша редакторка се промени, когато разбра, че говоря сериозно. Някъде, почувствах аз, имаше някакво предимство в нейна полза, ако отанех.
— Слушай — рече тя, — сигурна съм, че можем да оправим тази работа, Мартин. Оня ден казвах на директора, че твоите аванси са твърде малки и че „Транслайн“ трябва да те остави да развиеш нова сюжетна линия.
— Тирена, Тирена, Тирена — въздъхнах аз. — Сбогом.
Телепортирах се на Ренесанс Вектор, а след това на Парсимони, където се натоварих на един вретенен кораб за триседмичното пътуване до Аскуит и претъпканото кралство на Тъжния крал Били.
Кратки бележки за Тъжния крал Били. Негово кралско величество крал Уилям XXIII, суверенен господар на Кралството на Уиндзор в изгнание, е човек, който леко прилича на восъчна свещ, която е била оставена върху гореща печка. Дългата му коса тече на меки струи към превитите рамене, а браздите на челото му се спускат надолу до притоците от бръчки около очите на басет и след това се отправят отново на юг през гънки и смръщени линии към плетеницата от двойни брадички но шията и бузите. Казват, че крал Били напомня на антрополозите за тревожните кукли на необитаемата Киншаса, че кара дзен-гностиците да си припомнят Жалостивия Буда след храмовия пожар на Тай Жин, а историците на средствата за масова информация — да хукнат към своите архиви, за да се ровят за снимки на някакъв древен киноактьор на име Чарлс Лафтън. Нито едно от тези неща не означава нищо за мен; аз гледам крал Били и си мисля за моя отдавна мъртъв учител дон Балтазар след едноседмичен запой.
