Репутацията за мрачността на крал Били е преувеличена. Той често се смее; просто неговото нещастие се състои в това, че особеният начин, но който се смее, кара повечето хора да мислят, че ридае.
Човек не може да направи нищо но отношение на физиономията си, но в случая с негово величество цялата му личност сякаш внушава представата за „шут“ или „жертва“. Той се облича, ако това е думата, в нещо, което се доближава до едно непрекъснато състояние на анархия, отхвърляйки вкуса и усета за цвят на своите слуги андроиди, така че в някои дни се разминава едновременно със себе си и със заобикалящата го среда. Външността му не се дължи само на шивачески хаос — крал Уилям се движи в постоянна униформа от домашно облекло, с незатворен цип на панталона, с окъсана и парцалива кадифена мантия, която като магнит привлича боклуците от пода, маншетът на левия му ръкав е два пъти по-дълъг от десния, който пък — на свой ред — изглежда така, сякаш е бил потопен в мармалад.
Схващате какво искам да кажа, нали?
Независимо от всичко това Тъжния крал Били притежава проникновен ум и страст към изкуствата и литературата, която няма равна на себе си от времето на истинския Ренесанс на старата Земя.
В известен смисъл крал Били е дебелото дете с вечно залепнало на витрината на сладкарницата лице. Той обича и разбира хубавата музика, но не може да я прави. Познавач на балета и на всички грациозни неща, негово величество е един тутльо, една непрекъсната поредица от падания по задник и комични прояви на тромавост. Страстен читател, безпогрешен критик на поезия и покровител на красноречието, в словесното си изразяване крал Били съчетава заекване със срамежливост, която не му позволява да покаже своите стихотворения или проза на който и да било друг.
Заклет ерген в началото на шестдесетте, крал Били обитава полуразрушен дворец и кралство от три хиляди квадратни километра така, сякаш те са още някой комплект измачкани кралски дрехи. Анекдотите изобилстват: един от прочутите живописци на картини с масло, когото крал Били поддържа, среща негово величество да върви с наведена глава, с ръце, кръстосани на гърба, с единия крак на градинската алея, а с другия в калта, видимо потънал в мисли. Художникът поздравява своя покровител. Тъжния крал Били вдига поглед, примигва с очи, оглежда се наоколо, сякаш се пробужда от дълга дрямка. „Извинявайте — казва негово величество на озадачения художник, — н-н-но бихте ли ми казали, ак-к-ко обичате: към палата ли бях тръгнал, или идвам от п-п-палата?“ „Към палата, ваше величество“ — отвръща художникът. „А, д-д- добре — въздъхва кралят, — значи съм обядвал.“
Генерал Хорас Гленън-Хайт беше започнал своето въстание и необитаемият свят Аскуит лежеше непосредствено на пътя на неговия завоевателен поход. Аскуит не беше обезпокоен — Хегемонията бе предложила един флот на ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: космос като щит, — но кралският повелител на Кралство Монако в изгнание изглеждаше по-размекнат от всякога, когато ме повика в палата.
— Мартин — рече негово величество, — ч-ч-чувал ли си за б-б-битката за Фомалхоут?
— Да — отвърнах. — Мисля, че няма защо да се безпокоите. Фомалхоут е точно такова място, към каквото се е стремил Гленън-Хайт: малко, с не повече от няколко хиляди колонисти, богато на минерали и с време-дълг най-малко — колко беше? — двадесет стандартни месеца от Мрежата.
— Двадесет и три — рече Тъжния крал Били. — Значи н-н-не смяташ, че с-с-сме з-з-застрашени?
— Ъ-ъ — отвърнах. — При само три седмици реалнотранзитно време и време-дълг по-малко от година Хегемонията може винаги да докара тук войски от Мрежата по-бързо, отколкото генералът — Фомалхоут.
— Може би — замислено рече крал Били, като понечи да се облегне на един глобус, но след това подскочи и се изправи, тъй като глобусът щеше да се обърне под тежестта му. — Но независимо от това аз реших да започнем наш собствен скромен Хеджир.
Примигнах изненадан. Били от близо две години говореше за преместването на кралството в изгнание, но изобщо не бях допускал, че ще го направи.
— Кос-кос кос… корабите са готови на Парвати — каза той. — Аскуит даде съгласие да дос-дос-дос… да осигури транспорта, от който се нуждаем за пътуването към Мрежата.
— А палатът? — попитах аз. — Библиотеката? Стопанствата и градините?
— Дарени, естествено — рече крал Били, — но съдържанието на библиотеката ще замине с нас.
Седнах на страничната облегалка на дивана от конски косъм и се почесах но бузата. През десетте години, които бях прекарал в кралството, бях израснал от поданик и учител на Били в негов довереник и приятел, но никога не бях претендирал, че разбирам тази рошава загадка. При пристигането ми той незабавно ме бе удостоил с аудиенция.
— Ж-ж-желаете ли д-д-да се присъедините към останалите т-т-талантливи хора в нашата малка колония? — ме бе попитал той.
— Да, ваше величество.
— А щ-щ-ще пишете ли о-о-още книги като „У-у-умиращата Земя“?
— Не, ако бих могъл да не го правя, ваше величество.
— Аз я п-п-прочетох, да ви кажа — бе казал дребният човечец. — Беше м-м-много интересна.
— Изключително любезен сте, сир.
— Г-г-г-глупости, господин Силенъс. Б-б-беше интересна, защото някой очевидно беше изхвърлил нежелателните места от нея и бе оставил вътре всички лоши части.
Аз се бях усмихнал, изненадан от внезапното откритие, че започвах да харесвам Тъжния крал Били.
— Н-н-но „Песни“-те — бе въздъхнал той, — т-т-това беше книга. Вероятно най-хубавият том със с-с-с… поезия, публикуван в Мрежата през последните два века. Как сте успели да я прокарате край полицията на посредствеността, никога няма да разбера. Поръчах двадесет хиляди екземпляра за к-к-кралството. Бях навел леко глава, загубил дар слово за пръв път от времето след мозъчния удар две десетилетия преди това.
— Ще напишете ли още п-п-поезия като „Песни“-те? — Дойдох тук, за да се опитам, ваше величество. — Тогава добре сте дошли — бе рекъл Тъжния крал Били. — Ще живеете в западното крило на п-п-п… крепостта, близо до канцелариите ми и вратата ми ще бъде винаги отворена за вас.
Сега погледнах към затворената врата и към дребния суверен, който — дори и когато се усмихваше — изглеждаше така, сякаш беше готов да се разплаче.
— Хиперион ли? — попитах аз. Той бе споменавал много пъти превърналата се в първобитен свят колония.
— Точно така. Разселническите кораби с андроиди са там от няколко години, М-М-Мартин. Подготвят пътя, така да се каже.
Аз повдигнах вежда. Богатството на крал Били не идше от активите на кралството, а от сериозни инвестиции в икономиката на Мрежата. Независимо от това, ако той е осъществявал тайна реколонизация в продължение на години, разходите сигурно са били зашеметяващи.
— С-с-спомняте ли си защо първите колонисти са нарекли пла-пла-пла… света Хиперион, Мартин?
— Разбира се. Преди Хеджира те са обитавали малко имение на една от луните на Сатурн. Не са можели да преживяват дълго без периодично земно снабдяване, ето защо емигрирали в Необитаемите райони и нарекли намерения свят на тяхната луна.
Крал Били се усмихна тъжно.
— И ти не знаеш защо името е благоприятно за нашето начинание?
Нужни ми бяха десет секунди, за да направя връзката.
— Кийтс — казах аз.
Няколко години преди това към края на една дискусия за същността на поезията крал Били ме бе попитал кой е най-чистият поет, живял някога.
— Най-чистият ли? — бях попитал аз. — Нямате ли предвид най-великия?
— Не, не — рече крал Били, — абсурдно е д-д-да се спори кой е най-великият. Любопитно ми е твоето мнение за това, кой е най-ч-ч-чистият… най-близкият до същността, която описваш ти.
Няколко дни бях размишлявал над въпроса и след това казах своя отговор на крал Били, докато наблюдавахме залязващите слънца от върха на стръмния скат недалеч от палата. Червени и сини сенки се проточваха през янтарната поляна към нас.
— Кийтс — заявих аз.
— Джон Кийтс — уточни Тъжния крал Били. — А-ха — И след това, миг по-късно: — Защо?
