На сутринта той беше до леглото на Рахил, когато стаята се изпълни със слънчева светлина.
— Добро утро, татко.
— Добро утро, пиленце.
— Къде сме, татко?
— Заминахме на пътешествие. Тук е хубаво място.
— Къде е мама?
— Днес мама е при леля Тета.
— Ще я видим ли утре?
— Да — каза Сол. — Хайде сега да се облечем, а аз ще приготвя закуската.
Сол започна да пише молби до Църквата на Шрайка, когато Рахил стана на три години. Пътуванията до Хицерион бяха строго ограничени, а достъпът до Гробниците на времето — почти невъзможен. Само понякога Поклонничеството на Шрайка изпращаше някого по тези места.
Рахил бе огорчена, че трябва да прекара рождения си ден без майка си, но гостуването на няколко дечица от кибуца я поразсея. Най-големият й подарък беше една книга с приказки и картинки, която Сара бе купила в Нови Йерусалим още преди няколко месеца.
Сол четеше тези приказки на Рахил преди лягане. Бяха изминали седем месеца, откакто тя вече не можеше да прочете сама нито дума. Но обичаше приказките — особено „Спящата красавица“ — и дори караше баща си да й я чете по два пъти.
— Когато се върнем у дома, ще покажа книжката на мама — прозина се тя. Сол загаси нощната лампа.
— Лека нощ, моето момиче — нежно каза той, спирайки се на вратата.
— Ей, татко!
— Какво?
— Алигаторе, доскоро!
— Крокодиле, жив и здрав!
Рахил се изкикоти във възглавницата.
През последните две години Сол си мислеше, че няма голяма разлика дали наблюдава как любимата му жена остарява, или наблюдава Рахил. Но второто беше по-лошо. Хиляди пъти по-лошо.
Постоянните зъби на Рахил бяха изпадали постепенно между осмия и втория й рожден ден. На тяхно място се появиха млечни зъби, но към единадесетмесечната й възраст половината от тях се прибраха в челюстта.
Косата на Рахил — единственото нещо, което я правеше донякъде суетна — ставаше все по-къса и по- рядка. Когато бебешката пълнота разми очертанията на скулите и волевата брадичка, лицето й загуби привичния си израз. Двигателната й координация полека-лека отслабваше — това пролича, когато внезапно започна да държи несръчно ту вилицата, ту молива. В деня, когато вече не можеше да ходи, Сол я сложи да спи по-рано, отиде в кабинета си и там на спокойствие се напи до козирката.
Най-голямата му мъка беше загубата на говора. Обедняването на речника й беше като изгаряне на мост помежду им, като провал на последна надежда. Малко след като бе минал вторият й рожден ден, Сол я сложи да спи, спря се на вратата и каза:
— Алигаторе, доскоро!
Рахил се изкикоти.
— Ти ще кажеш: „Крокодиле жив и здрав!“ — обясни й Сол.
— К’окодиле жив и зд’ав! — засмя се Рахил.
На сутринта беше забравила.
Без да обръща внимание на журналистите, Сол вземаше Рахил със себе си, когато пътуваше из Мрежата, за да моли Църквата на Шрайка за правото да стане поклонник, да търси връзки в Сената за получаване на виза и достъп до забранените места на Хиперион. Той обикаляше всички научни институти или клиники, които можеха да помогнат с нещо. След няколко месеца повечето лекари признаха, че са безсилни. Когато се завърнаха на Хеброн, Рахил беше на петнадесет стандартни месеца; изразено в старинните мерки, които се използваха там, тя тежеше единадесет килограма и бе дълга 77 сантиметра. Вече не можеше да се облича сама. Речникът й се състоеше от двадесет и пет думи, най-любимите от които бяха „мама“ и „татко“.
Сол обичаше да носи дъщеря си. Имаше моменти, когато главичката й, притисната до бузата му, топлината на тялото й до гърдите му и мирисът на кожата й му въздействаха толкова успокоително, че той забравяше парещата несправедливост в живота си. В такива моменти Сол щеше да се чувства временно примирен със света, стига само Сара да беше до него. Но дори и без нея в гневните му диалози с един Бог, в Когото той не вярваше, понякога наставаше кратко примирие.
Възможно ли е да има някакво основание за това?
— Нима за всички страдания, понесени от човешкия род, има основание?
„Точно така е“, — помисли си Сол, като се чудеше дали пък този път не е спечелил точка. Не му се вярваше.
— Фактът, че нещо не е видимо, не означава, че то не съществува.
Мисълта ти е тромава. Не е хубаво да се изказва съждение, в което има три отрицания, особено ако това съждение е толкова плоско.
— Точно така, Сол. Започваш да схващаш всички тези неща.
— Какво?
Мислите му останаха без отговор. Сол лежеше в дома си и слушаше воя на пустинния вятър.
Последната дума на Рахил беше „мама“. Произнесе я, когато беше на малко повече от пет месеца.
Тя се събуждаше в креватчето си и не питаше — не можеше да пита — къде се намира. Животът й се свеждаше до хранене в определено време, поспивания и играчки. Когато плачеше, Сол понякога се питаше дали не търси майка си.
При обиколките си из магазинчетата на Дан, за да купи пелени, бебешки храни и някоя нова играчка, той вземаше със себе си и детето.
През последната седмица, преди Сол да замине за Тау Сети Сентър, Ефраим и другите двама старейшини дойдоха при него да поговорят. Свечеряваше се и чезнещата светлина проблясваше по плешивата глава на Ефраим.
— Сол, загрижени сме за теб. Следващите няколко седмици ще ти бъде трудно. Жените искат да ти помогнат. Ние също искаме да ти помогнем.
Сол сложи ръка върху рамото на по-възрастния мъж.
— Благодаря ти, Ефраим. Благодарен съм за всичко, което направихте през последните години. Сега нашият дом е тук. Сара… Сара също би искала да ви благодари. Но в неделя ние ще отпътуваме. Рахил има изгледи за подобрение.
Тримата мъже на дългата пейка се спогледаха.
— Намерихте ли цяр?
— Не — каза Сол, — но намерих основание да се надявам.
— Надеждата е хубаво нещо — предпазливо се обади Робърт.
Сол се усмихна широко. Имаше бели зъби, макар че брадата му беше сива.
— Можеше да бъде и нещо по-хубаво — рече той. — Но понякога на човек не му е дадено нищо друго освен надежда.
Холокамерата в студиото рязко се приближи, за да улови в едър план Рахил. Сол я люлееше на ръце. Предаването се наричаше „Срещи и разговори“.
— И така — каза Девън Уайтшир, третият по популярност шоуводещ в цялата информационна сфера на Мрежата, — вие твърдите, че отказът на Църквата на Шрайка да ви допусне до Гробниците на времето… и бавенето на визата от властите на Хегемонията… тези две неща осъждат вашето дете на… угасване?
— Точно така — отговори Сол. — Пътуването до Хиперион отнема не по-малко от шест седмици. Рахил в
