— Да настигнат прокудените ли? — рече Касад. — Вероятно не. Разузнавателните кораби са бързи и специално приспособени за отбрана. В момента те се намират на няколко светлинни минути разстояние.
— А дали нападнаха дърволета нарочно? — попита Силенъс. Гласът на поета звучеше напълно трезво.
— Не мисля — отвърна Касад. — Просто случайно изникнала цел.
— Случайно изникнала цел — поде като ехо Сол Уайнтрауб и поклати глава. — Ще ида да поспя малко, преди да се е съмнало — добави той.
Един по един и останалите слязоха долу. Когато на палубата останаха само Касад и консулът, консулът попита:
— Къде трябва да застана на пост?
— Направете обход — отвърна полковникът. — От главния коридор в подножието на стълбата ще контролирате вратите на всички каюти и входовете на столовата и кухнята. После се качете горе и огледайте палубите и проходите. Оставете осветлението да гори. Имате ли оръжие?
Консулът поклати глава.
Касад му подаде смъртоносната си палка.
— Настроена е на къс радиус — каза той, — от половин до десет метра разстояние. Не я използвайте, освен ако сте сигурен, че на кораба има чужд човек. Грапавата пластинка, която се движи напред, е предпазителят. Сложен е.
Консулът кимна, като внимаваше пръстът му да не докосва бутона за стрелба.
— Ще ви сменя след два часа — рече Касад и погледна инфотерма си. — Преди да свърши моята смяна, ще е съмнало.
Касад погледна към небето, сякаш се надяваше „Игдразил“ да се появи отново и да продължи по пътя си като светулка. Но там примигваха само звезди. На североизток се кълбяха тъмни облаци, които предвещаваха буря.
Касад поклати глава.
— Каква загуба! — каза той и слезе долу. Консулът постоя още малко там, вслушвайки се във вятъра, който шумеше в платното, в скърцането на въжетата и тътена на маховика. После застана до парапета и замислено се взря в тъмнината.
5.
Изгревът над Тревното море беше красива гледка. Консулът съзерцаваше великолепието му от най- високото място на задната палуба. Той се бе опитал да носни след дежурството си, после се отказа и се качи на палубата да наблюдава как нощта преминава в ден. Фронтът на бурята бе покрил небето с ниски облаци и изгряващото слънце заливаше света с искрящо злато, което се отразяваше отгоре и отдолу. Платната, въжетата и закалените от времето дъски на вятърната гемия блестяха под краткотрайната благодат от светлина през няколкото минути, преди слънцето да се скрие зад тавана от облаци и цветовете отново да се оттекат от света. Вятърът, който последва това спускане на завесата, бе хладен, сякаш дошъл от снежните върхове на Брайдъл Рейндж, която се виждаше неясно като някакво тъмно нетно на североизточния хоризонт.
Брон Ламиа и Мартин Силенъс се присъединиха към консула на задната палуба, всеки понесъл чаша кафе от камбуза. Вятърът плющеше и блъскаше такелажа. Гъстата къдрава коса на Брон Лампа се развяваше край лицето й като тъмен ореол.
— Добро утро — промърмори Снленъс и примижа над чашата кафе срещу надипленото от вятъра Тревно море.
— Добро утро — отвърна консулът, учуден от това колко бодър и освежен се чувстваше, след като изобщо не бе спал предишната нощ. — Имаме насрещен вятър, но като че ли въпреки това гемията поддържа добра скорост. Определено ще стигнем до планините преди да се стъмни.
— Ххррнн — изкоментира Силенъс и навря носа си в чашата с кафе.
— Аз изобщо не спах през нощта — обади се Брон Ламиа, — защото размишлявах над разказа на господин Уайнтрауб.
— Аз не мисля, че… — подхвана поетът, но млъкна, тъй като Уайнтрауб се появи на палубата с бебето си, което надничаше през ръба на една детска носилка, препасана на гърдите му.
— Добро утро на всички — поздрави Уайнтрауб, като се оглеждаше наоколо и вдишваше дълбоко. — Мммм, студенко, нали?
— Гадно смразяващо — рече Силенъс. — На север от планините ще бъде още по-лошо.
— Ще сляза долу да си взема един жакет — каза Ламиа, но преди да беше успяла да се помръдне, от долната палуба долетя рязък, самотен вик:
— Кръв!
Наистина имаше кръв — навсякъде. Каютата на Хет Мастийн беше учудващо спретната — леглото не беше оправяно за спане, куфарът и други кутии бяха подредени в единия ъгъл, робата му бе сгъната на стола — като се изключи кръвта, която покриваше големи участъци от пода, шпангоута и тавана. Шестимата поклонници се струпаха от вътрешната страна на входа с нежелание да влязат по-навътре.
— Минавах на път към горната палуба — каза отец Хойт със странно монотонен глас. — Вратата беше леко открехната. Съгледах бегло… кръвта по стената.
— Наистина ли е кръв? — намеси се Мартин Силенъс.
Брон Ламиа влезе в помещението, прекара ръка през едно гъсто петно на шпангоута и поднесе пръсти към устните си.
— Кръв е.
Тя се огледа наоколо, отиде до гардероба, погледна набързо между празните рафтове и закачалки и след това се приближи до малкия илюминатор. Той беше залостен с резе отвътре.
Ленар Хойт изглеждаше по-зле от обикновено и се приближи със залитане до един стол.
— В такъв случай той мъртъв ли е?
— Нищо не знаем, по дяволите, освен че капитан Мастийн го няма в стаята му, но за сметка на това има много кръв — рече Ламиа. Тя избърса ръка в крачола на панталона си. — Това, което трябва да направим сега, е да претърсим щателно кораба.
— Точно така — каза полковник Касад. — И ако не намерим капитана?
Брон Ламиа отвори илюминатора. Свежият въздух разсея миризмата на кръв като в кланица и довя тътена на колелото и съсъка на тревата под корпуса.
— Ако не намерим капитан Мастийн — рече тя, — ще приемем, че той или е напуснал кораба по собствено желание, или е бил отвлечен.
— Но кръвта… — подхвана отец Хойт.
— Не доказва нищо — довърши Касад. — Госпожа Ламиа е права. Ние не знаем нито кръвната, нито генната група на Мастийн. Някой да е чул или видял нещо!
Последва мълчание, като се изключат отрицателните цъкания и поклащания на глави.
Мартин Силенъс се огледа наоколо.
— Хора, нима не можете да познаете, че това е работа на нашия приятел Шрайка, като виждате това тук?
— Не е ясно — сряза го Ламиа. — Възможно е някой да е искал да си помислим, че това е дело на Шрайка.
— Няма логика — рече Хойт, който все още изпитваше недостиг на въздух.
— Независимо от това — заключи Ламиа — ще търсим по двойки. Кой освен мен има оръжие?
— Аз — рече полковник Касад. — Имам и в повече, ако трябва.
— Не — каза Хойт. Поетът поклати глава.
Сол Уайнтрауб бе излязъл обратно в коридора с детето си. Сега отново надникна вътре и обяви:
— Аз нямам нищо.
— Нямам — добави консулът. Той беше върнал смъртоносната палка на Касад, когато смяната му свърши два часа преди разсъмване.
— Добре — кимна Ламиа. — Отчето ще дойде с мен на долната палуба. Силенъс, вървете с полковника.
