— Разбира се! — неочаквано се намеси Касад. — Ерг!
— Ерг ли? — Мартин Силенъс се взря в малкия сандък. — Мисля, че ерговете бяха онези твари, които храмерите използват на своите дърволети.
— Така е — потвърди консулът. — Тези същества били открити преди около три века на астероидите ло Алдебаран. Телата им наподобяват малко котешки гръбнак, с преобладаващо пиезоелектрична нервна система, напъхана в силиконов хрущял, но те се хранят с… и манипулират… силови полета, големи колкото полето, генерирано от малък вретенен кораб.
— И как се побира всичко това в една толкова малка кутия? — попита Силенъс, вторачен в куба на Мьобиус. — С огледала ли?
— В известен смисъл — рече Касад. — Полето му сигурно е потиснато… нито гладува, нито се подхранва. Доста подобно на криогенната сомния по отношение на нас. Плюс това този сигурно е малък. Сукалче, така да се каже.
Ламиа прокара ръка по металната обшивка.
— Храмерите управляват ли тези неща? Общуват ли с тях?
— Да — кимна Касад. — Никой не знае точно как. Това е една от тайните на Братството. Но Хет Мастийн сигурно е вярвал, че ергът ще му помогне пред…
— Шрайка — завърши Мартин Силенъс. — Храмерът е смятал, че това енергийно дяволче ще бъде неговото тайно оръжие, когато се изправи пред Господаря на болката.
Поетът се изсмя. Отец Хойт си прочисти гърлото.
— Църквата е приела постановлението на Хегемонията, че… тези същества… ерговете… не са чувстващи същества… и като такива не са кандидати за спасение.
— О, достатъчно чувстващи са, отче — каза консулът. — Те възприемат нещата много по-добре, отколкото изобщо бихме могли да си представим. Но ако имате предвид разумни… съзнателни… в такъв случай имате работа с нещо от рода на умен скакалец. Скакалците кандидати за спасение ли са?
Хойт не отговори. Брон Ламиа рече:
— Ами очевидно капитан Мастийн е смятал, че това нещо ще бъде неговото спасение. Нещо се е объркало — тя огледа изпоцапания с кръв шпангоут и съхнещите петна но пода. — Хайде да се махаме оттук.
Вятърната гемия напредваше срещу все по-усилващите се ветрове, докато бурята се приближаваше от североизток. Бели раздърпани знамена от облаци препускаха под ниския сив таван на фронта на бурята. Тревите плющяха и се огъваха под пристъпите на студения вятър. Бразди от светкавици прерязаха хоризонта, последвани от грохота на гръмотевици, които отекнаха като предупредителни изстрели пред носа на вятърната гемия. Поклонниците наблюдаваха мълчаливо, докато първите ледени капки дъжд ги прогониха долу в просторната капитанска каюта в кърмовата част на кораба.
— Това беше в джоба на робата му — каза Брон Ламиа и показа едно листче хартия, на което се виждаше изписано числото 5.
— Значи Мастийн е трябвало да бъде следващият, който да разкаже своята история — прошепна консулът.
Мартин Силенъс наклони стола си назад, докато гърбът му се допря до високите прозорци. От светлината на бурята сатирските му черти изглеждаха леко демонични.
— Има и друга възможност — обади се той. — Може някой, който още не е говорил, да е бил пети поред и да е убил храмера, за да си разменят местата.
Ламиа се втренчи в поета.
— Това би трябвало да е консулът или аз — уточни тя с равен глас.
Силенъс сви рамене. Брон Ламиа извади още едно листче от туниката си.
— Аз съм номер 6. Какво щях да постигна? Така или иначе, е моят ред.
— Тогава може би онова, което Мастийн щеше да каже, е трябвало да бъде заглушено — рече поетът. Той отново сви рамене. — Лично аз мисля, че Шрайка е започнал да ни коси. Защо смятахме, че ще бъдем оставени да стигнем до Гробниците на времето, при положение че това нещо покосява хората на половината път от тук до Кийтс?
— Различно е — възрази Сол Уайнтрауб. — Това е поклонението на Шрайка.
— Е и?
Консулът се приближи до прозореца в настъпилата тишина. Носеният от вятъра пороен дъжд скриваше морето и трополеше по оловните стъкла. Гемията проскърца и се наклони тежко на десния борд, поемайки следващия етап от курса си.
— Госпожо Ламиа — обади се полковник Касад, — искате ли да ни разкажете сега своята история?
Ламиа скръсти ръце и погледна към прорязаните от дъждовните струи стъкла.
— Не, нека да почакаме, докато слезем от този проклет кораб. Тук вони на смърт.
Вятърната гемия стигна до пристанището на „Пилигримски отдих“ следобед, но поради бурята и вялата светлина на изнурените пътници им се струваше, че е вечер. Консулът бе очаквал тук, в началото на предпоследния етап от тяхното пътуване, да ги посрещнат представители на Храма на Шрайка, но „Пилигримски отдих“ изглеждаше също така пуст, както и Еди преди това.
Приближаването до подножието на планините и първият изглед от Брайдъл Рейндж бяха вълнуващи като всяко дългоочаквано приближаване до суша и шестимата поклонници излязоха до един на палубата въпреки студения дъжд, който не преставаше да вали. Пред-планината беше повехнала и чувствена, с кафяви гънки и неочаквани възвишения, които рязко контрастираха със зелената едноцветност на Тревното море. Върховете с височина девет хиляди метра отсреща изглеждаха само загатнати като сиви и бели равнини, които скоро се прекъсваха от ниски облаци, но дори и отсечепо този начин, представляваха величествена гледка. Снежната покривка се спускаше надолу чак до изгорелите схлупени постройки и евтини хотели, които някога са били „Пилигримски отдих“.
— Ако са разрушили въжената линия, с нас е свършено — прошепна консулът. При мисълта за това, досега не бе допускал, стомахът му се обърна наопаки.
— Виждам първите пет кули — каза полковник Касад, загледан през енергийния бинокъл. — Изглеждат невредими.
— Вижда ли се някакъв вагон?
— Не… момент, да. Има един при входа на площадката на станцията.
— Някакво движение? — попита Мартин Силенъс, който очевидно разбираше колко отчаяно щеше да бъде тяхното положение, ако въжената линия не беше здрава.
— Не.
Консулът поклати глава. Дори и при най-лошо време, когато нямаше никакви пътници, вагоните бяха в движение, за да се поддържат дебелите кабели гъвкави и да не се покриват с лед.
Шестимата бяха качили багажа си на палубата още преди вятърната гемия да прибере платната си и да спусне трапа. Сега всички бяха облечени с дебели горни дрехи, за да се предпазят от стихиите — Касад беше с топла военна пелерина; Брон Ламиа носеше дълга дреха, наречена тренчкот по отдавна забравени причини; Мартин Силенъс беше увит с дебели кожи, които се диплеха, преливайки ту в черно, ту в сиво под напорите на вятъра; отец Хойт бе навлякъл дълга черна дреха, в която повече от всякога приличаше на плашило; Сол Уайнтрауб носеше дебело яке до над коленете, което покриваше и него, и детето, а консулът беше с изтънелия, но здрав балтон, даден му от неговата съпруга преди няколко десетилетия.
— Какво да правим с нещата на капитан Мастийн? — попита Сол, когато застанаха на горния край на трапа. Касад бе отишъл напред да разузнае положението в селото.
— Аз ги качих горе — рече Ламиа. — Ще ги вземем с нас.
— Това не ми се струва съвсем правилно — отбеляза отец Хойт. — Да продължим просто така. Би трябвало да… отслужим някаква служба; Да отдадем някакво признание, че е умрял един човек.
— Може би е умрял — напомни Ламиа, като повдигна леко една четиридесеткилограмова раница с една ръка.
Хойт гледаше с недоверие.
— Наистина ли смятате, че е възможно господин Мастийн да е жив?
— Не — отвърна Ламиа. В черната й коса кацаха снежинки.
Касад им помаха откъм края на пристана и те свалиха багажа от притихналата вятърна гемия. Никой не
