— Искам да кажа, госпожо Ламиа, че има извършено убийство, но полицията — и местната, и тази на Хегемонията — нито знае за него, нито пък то е под нейната юрисдикция.
— Невъзможно е — казах отново аз. Отвън в изкопа се изсипаха искри от една огромна машина за заваряване и се смесиха с ръждивия дъждец. — Обяснете.
— Убийството е извършено извън Мрежата. Извън протектората. Там не е имало местни власти.
Това звучеше смислено. Донякъде. Честна дума — въпреки всичко не можех да си представя за какво място ставаше дума. Дори в населените места из покрайнините и на колониалните планети има ченгета. На борда на някакъв космически кораб? Хайде, хайде. Там юрисдикцията е на Междузвездната транзитна служба.
— Разбирам — казах аз. Не бях имала случай няколко седмици. — Отлично, разкажете ми подробностите.
— Но разговорът остава поверителен дори ако не се заемете със случая, нали?
— Безусловно.
— А ако се заемете с него, ще докладвате ли само на мен?
— Разбира се.
Евентуалният ми клиент се поколеба, потърка с пръсти брадичката си и накрая каза:
— Отлично.
— Започнете отначало — предположих. — Кой е убитият?
Джони се изправи на стола като послушен ученик. Не се съмнявах в неговата откровеност.
— Аз — каза той.
Десет минути ми бяха достатъчни, за да го накарам да ми разкаже всичко. Когато свърши, вече не мислех че е луд. Аз бях лудата. Или поне щях да бъда, ако се заемех с тази работа.
Джони — истинското му име беше код от еднозначни числа, букви и цифрови комбинации, по-дълги от ръката ми — беше киборг.
Бях слушала за киборгите. Кой не е слушал? Дори веднъж казах на първия ми съпруг, че е киборг. Но никога не съм предполагала, че ще стоя в една стая с киборг. Нито пък че той ще ми се стори така дяволски привлекателен.
Джони беше ИИ. Неговото съзнание — или неговото „его“, или неговото и аз не знам какво — се рееше свободно някъде из мегаинфосферата на Техноцентъра и там контактуваше със себеподобните си. Като всеки човек — с изключение може би на президента на Хегемонията и на боклукчиите, които почистваха на ИИ — аз нямах никаква представа, къде се намира Техноцентърът. Повече от три столетия преди да се родя, ИИ по мирен начин се бяха освободили от човешкия контрол. Те продължаваха да правят услуги на Хегемонията като съюзници — даваха съвети на Всеобема, подхранваха ни с информация, и понякога използваха способностите си да прогнозират, подсказвайки ни как да избегнем особено големи грешки или природни бедствия. Но самият Техноцентър в повечето случаи вършеше своите неразгадаеми и очевидно нечовешки дела, без да ги съгласува с нас.
Това ми изглеждаше напълно почтено. Обикновено ИИ си вършат работата с хората или с техните машини посредством информационната равнина. Ако им е необходимо, могат да си създават видими и осезаеми холографни изображения — спомням си, че когато се подписваше приемането на Мауи — Обетована в Мрежата, посланиците на Техноцентъра подозрително приличаха на старата холовизионна звезда Тайрън Батуейт.
Киборгите са нещо съвсем различно. Те са съшити от генетично създадени човешки части, които се съхраняват в банки, и имат много повече човешки черти във външния вид и в поведението, отколкото е позволено за андроиди. Споразуменията между Техноцентъра и Хегемонията допускат съществуването на съвсем ограничен брой киборги.
Погледнах към Джони. От гледна точка на един ИИ това прекрасно тяло и интригуващата личност пред писалището ми вероятно не бяха нищо повече от някакво винтче, чаркче с дистанционно управление — малко по-сложно, но не по-важно от десетина хиляди подобни сензори, манипулатори и автономни единици или други чаркчета с дистанционно управление, които един ИИ би могъл да използва през работния си ден. Да-изхвърли „Джони“ на боклука, вероятно не би причинило повече съжаление у един ИИ, отколкото бих се развълнувала аз, когато си режа някой нокът.
„Колко жалко“, помислих си аз. И казах:
— Киборг.
— Да. С разрешително. Имам виза за Мрежата на световете.
— Добре — чух се да казвам. — Значи някой… е убил вашия киборг и вие искате да открия кой.
— Не — отвърна младият мъж. Къдриците му бяха кестеняво-рижи. Също като произношението и тази прическа ми убягваше. Изглеждаше малко старомодна, но я бях виждала някъде. — Не само онова тяло е било убито. Нападателят уби мен.
— Вас?
— Да.
— Вас в качеството ви на… самия ИИ?
— Точно така.
Не разбирах. Изкуствените интелекти не могат да умират. Поне в Мрежата никой не беше чувал за такова нещо.
— Не разбирам — казах аз. Джони кимна.
— За разлика от човешката личност — заобяснява той, — която… струва ми се, че така е прието да се казва… може да бъде разрушена до степен да настъпи смърт… моето съзнание не може да има край. Но въпреки това — в резултат от нападението — се получи едно… прекъсване. Макар че притежавам… ах… нека го наречем резервни записи на спомените, на личността и т. н., появи се пробив. При нападението някои данни бяха заличени. В този смисъл нападателят е извършил убийство.
— Разбирам — излъгах аз и си поех дъх. — А какво ще кажете за властите на ИИ… ако такива съществуват… или за киберченгетата на Хегемонията? Не би ли трябвало те да се заемат с това?
— По лични съображения — рече привлекателният млад мъж, когото се стараех да възприемам като киборг — е важно — и дори необходимо — да не прибягвам до техните услуги.
Повдигнах едната си вежда. Тези негови думи приличаха на онова, което говореха редовните ми клиенти.
— Уверявам ви — продължи той, — че тук няма нищо незаконно. Нито неетично. Просто… нещо, което ме смущава по такъв начин, че не мога да ви го обясня.
Скръстих ръце на гърдите си и казах:
— Вижте какво, Джони. Това е чудесна история за глупаци. Имам предвид, че вие само ми казахте, че сте киборг. Според мен може да сте просто един измамник.
— Не бях помислил за това — промърмори той с изненадан вид. — Как бихте искали да ви докажа, че съм това, за което се представих?
Не се поколебах нито миг:
— Прехвърлете един милион марки на сметката ми в Банката на Мрежата.
Джони се усмихна. В същия момент векторният ми приемник иззвъня и образът на някакъв стреснат мъж, зад когото потрепваше светлинният код на Банката на Мрежата, изрече:
— Извинете ме, госпожо Ламиа, но ние се чудехме… ах… такава голяма сума… дали бихте се заинтересували от нашите условия за дългосрочен влог, или ще предпочетете да насърчите пазарите, за което предлагаме взаимна осигуровка?
— Друг път — отрязах аз.
Банковият агент кимна и изчезна.
— Това може да е някаква измама — заявих. Усмивката на Джони беше чаровна.
— Да, но все пак ви показах нещо задоволително, нали?
— Не непременно. Той сви рамене:
— Ако допуснем, че съм това, което твърдя, ще се заемете ли със случая?
— Да, да — въздъхнах аз. — Но има още нещо. Таксата ми не е един милион марки. Вземам петстотин дневно плюс разноските.
Киборгът кимна.
