— Това означава ли, че ще се заемете със случая? Станах, сложих си шапката и си наметнах едно старо палто, което висеше на закачалката до прозореца. Наведох се над долното чекмедже на писалището и леко пъхнах пистолета на баща ми в един от джобовете на палтото си. Казах:
— Да вървим.
— Добре — отзова се Джони. — Къде отиваме?
— Искам да видя мястото, където са ви убили.
Динамичният стереотип на човека, роден на Лусус, е такъв, че той мрази да напуска кошера: случи ли му се да попадне на някое място, което е по-открито за въздуха и слънцето от кварталната алея с дюкянчета, той веднага получава пристъп на агорафобия. Интересното в случая е, че по-голямата част от моята работа идва от… и води към… други планети! Аз тичам по следите на смъртно уплашени хора, които се опитват да променят своята самоличност, да избягат чрез телепортаторната система и да започнат нов живот. Откривам лекомислени съпруги, които си мислят, че като си правят любовните срещи по други планети, ще останат неразкрити. Намирам и връщам загубени деца и изчезнали родители.
И въпреки това, след като преминахме през залата на телепортатора в Чугунения район и стъпихме върху едно пусто каменно плато, което се простираше сякаш до безкрайност, бях толкова изненадана, че за миг се поколебах. С изключение на бронзовия четириъгълник на телепортала, там нямаше никакъв признак на цивилизация. Въздухът миришеше на развалени яйца. Небето беше като жълто-кафяв котел със скръбни облаци. Земята около нас беше сива, напукана и не се забелязваше никаква растителност — нямаше дори мъх. Не можех да преценя колко далече е хоризонтът в действителност, но се чувстваше, че стоим нависоко и той изглежда далечен… — ала нито по-близо, нито в далечината имаше и следа от дървета, храсти или животни.
— По дяволите, къде се намираме? — попитах. Дотогава бях сигурна, че познавам всички светове в Мрежата.
— На Мадиа — отвърна Джони, произнасяйки нещо като „Мъдий“.
— Никога не съм чувала за нея — казах аз, пъхнах ръка в джоба и напипах обшития с перли кобур на татковия автоматичен пистолет.
— Официално планетата още не е приобщена към Хегемонията — поясни киборгът. — Официално е колония на Парвати. Но само на няколко светлинни минути оттук има база на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, а телепортаторните връзки са прокарани, преди Мадиа да влезе в протектората.
Огледах пустинния пейзаж. Зловонието на серен двуокис направо ме разболяваше и се страхувах, че ще съсипе и костюма ми.
— Има ли колонии наблизо?
— Не. Има няколко малки градчета от другата страна на планетата.
— Кое е най-близкото обитаемо място?
— Нанда Деви. Град с около триста жители. Намира се на повече от две хиляди километра в южна посока.
— Тогава защо тук стои телепортал?
— Предполага се, че има рудни залежи — отговори Джони и посочи към сивото плато. — Тежки метали. Консорциумът е разрешил изграждането на повече от сто телепортала в това полукълбо, за да се осигури лесен достъп, когато започне експлоатацията.
— Прекрасно — казах аз. — Хубаво място за убийство. Защо сте дошли тук?
— Не зная. Тази част от паметта ми е заличена.
— С кого сте дошли?
— И това не зная.
— А какво знаете?
Младият мъж пъхна изящните си ръце в джобовете.
— Този, който… или онова, което… ме е нападнало, е използвало тип оръжие, известно в Техноцентъра като вирус на СПИН II.
— Какво е това?
— СПИН II е било човешко заболяване, подобно на чумата дълго преди Хеджира — обясни Джони. — Поразявало е имунната система. Този… вирус… уврежда един ИИ по същия начин. За по-малко от секунда той прониква в защитните системи и привежда в действие смъртоносни програми, които унищожават клетките на засегнатия организъм… на самия ИИ. Всъщност моите клетки.
— Значи не е възможно да сте се заразили с този вирус по естествен начин?
— Изключено — усмихна се Джони. — Все едно да попитате някоя жертва на нападение с огнестрелно оръжие дали случайно не се е спънала в куршума.
Свих рамене.
— Вижте какво, ако ви трябва експерт по ИИ или специална информация, сбъркали сте адреса. За разлика от двадесет милиарда кратуни, които се включват в инфосферата, аз нямам никакво понятие от света на призраците.
Нарочно си послужих с този стар израз, за да видя какво впечатление ще му направи.
— Зная — съвсем спокойно отвърна Джони. — Не това искам от вас.
— Тогава какво искате от мен?
— Да откриете кой ме е довел тук и ме е убил. И защо.
— Отлично. Защо смятате, че убийството е било извършено тук?
— Защото тук си възвърнах контрола над моя киборг, когато бях… възстановен.
— Искате да кажете, че вашият киборг е бил изваден от строя, когато вирусът ви е поразил?
— Да.
— И колко време е продължило това?
— Смъртта ми ли? Почти една минута преди резервната ми личност да влезе в действие. Не можах да се сдържа и се разсмях.
— Какво ви е смешно, госпожо Ламиа?
— Вашата представа за смъртта.
Очите с цвят на лешник ме гледаха тъжно.
— На вас може да ви е забавно, ала нямате представа, какво означава една минута… разграденост… за един елемент от Техноцентъра. Това е цяла вечност инфовреме. Хилядолетна липса на комуникация.
— Да, да — казах аз и успя да сдържа собствените си сълзи без прекалено голямо усилие. — Кажете ми какво е правило тялото ви — вашият киборг, — докато сте подменяли лентите със записа на вашата личност — или каквото и да е там.
— Предполагам, че е бил в кома.
— Не е ли в състояние да функционира автономно?
— О, да, но не и когато цялата система е претърпяла авария.
— Тогава вие откъде идвате?
— Моля?
— Когато реактивирахте киборга, къде беше той?
Джони кимна, че е разбрал, и посочи към един голям валчест камък на но-малко от пет метра от телепортатора.
— Лежеше ето там.
— От тази страна или от другата?
— От другата.
Приближих се до камъка и огледах мястото. Нямаше кръв. Нямаше следи. Нямаше оръжие, с което да е било извършено убийство. Нямаше дори стъпки или някакъв знак, че тялото на Джони е лежало тук през вечността, продължила една минута. Някой екип полицейски експерти вероятно биха могли да изпишат томове с данни от микроскопски и биологични анализи, но аз не виждах нищо друго освен гола скала.
— Ако наистина сте загубили паметта си — обадих се аз, — откъде знаете, че с вас е имало още някой?
— Направих справка в регистъра на телепортатора.
— А направихте ли си труда да потърсите онова лице — или името на лицето — в общия списък?
— Да, но двамата сме пътували с моята лична карта — поясни Джони.
