никакви данни. Предполагах, че в Източния Бергсонов кошер има около двадесет хиляди подобни квартирки.
Беше минало доста време и микрочастиците, по които следях Джони, бяха започнали да избледняват, но претърсих само два радиални коридора, преди да намеря следата. Джони живееше просторно — в едно крило на кулата, което беше със стъклен под, а наблизо имаше метаново езеро. Върху бравата на квартирата му, която се отваряше чрез докосване, слабо светеше отпечатъкът от дланта му. Използвах шперца, наречен „котенце“, снех шифъра на бравата и след това се прибрах.
Бях успяла всичко на всичко да проследя как клиентът ми отива да се нахрани в китайски ресторант, а после се връща у дома си, за да пренощува там. За един ден — толкова.
Биби Сърбринджър беше моят експерт по изкуствени интелекти. Той работеше в Службата за статистика и контрол на информацията на Хегемонията и прекарваше по-голямата част от времето си полегнал на един въртящ се диван с половин дузина кабели, висящи от черепа му — така той общуваше с други бюрократи в информационната равнина. Познавах го още от колежа. Там той си беше чист киберманиак, двадесето поколение компютърен разбойник, който пъхаше електроди в мозъчната си кора още на възраст дванадесет стандартни години. Истинското му име беше Ърнест, а прякора си Биби беше получил, откакто тръгна с една моя приятелка на име Шийла Тойо. При втората им среща Шийла го видяла гол и се смяла, без да може да се спре, в продължение на половин час. Ърнест беше — и е — висок почти два метра, но теглото му е под петдесет килограма. Шийла каза, че онази му работа приличала на биберон и — както най-често се случва с жестоките шеги — прякорът му се залепи.
Посетих го в една от монолитните работнически сгради без прозорци на ТС2. За Биби и хората от неговата черга няма външен свят.
— А, Брон — посрещна ме той. — Как смяташ да придобиеш грамотност по информатика на твоята преклонна възраст? Много си стара, за да научиш нещо като хората.
— Просто ми трябват известни познания относно ИИ, Биби.
— Това е само един от най-сложните проблеми в познатата ни вселена — каза Биби, въздъхна и погледна с копнеж към изключения неврален шунт и метакортикалните кабели. Киберманиаците никога не си почиват, но държавните служители са длъжни да спрат работа, за да похапнат. Биби си приличаше с повечето киберманиаци по това, че му беше досадно да обменя информация по какъвто и да било друг начин, освен като препуска из информационната сфера, яхнал някоя вълна. — И така, какво искаш да знаеш? — примири се той.
— Защо И И са се отцепили? — попитах. Все трябваше да започна отнякъде.
Биби направи с двете си ръце жест, наподобяващ кръг, и отвърна:
— Казали са, че имат свои проекти, които не са съвместими с една пълна общност между тях и проблемите на Мрежата. Разбирай, човешките проблеми. Истината е, че никой не знае.
— Но те са още сред нас. И все още вършат разни неща.
— Разбира се. Без тях нашата система не би могла да работи. Ти го знаеш, Брон. Дори и Всеобемът не би могъл да работи, ако И И не поддържат реалното време чрез Шварцшилдовите модели…
— Чудесно — прекъснах го аз, преди да е преминал изцяло на киберманиашки. — Но какви са тези техни проекти?
— Никой не знае. Бранър и Суейц от Института по изкуствен интелект смятат, че ИИ целят да постигнат развитие на съзнанието в галактичен мащаб. Знаем, че техните сонди са проникнали много по-надълбоко в покрайнините, отколкото…
— А какво ще кажеш за киборгите?
— Киборгите ли? — Биби се поизправи и за първи път бе заинтригуван. — Защо си се сетила за тях?
— А ти защо се учудваш, Биби?
Той разсеяно потърка шунтовия щекер на главата си.
— Хм, преди всичко повечето от хората са забравили, че те съществуват. Преди две столетия около тях се е вдигнал голям шум, разни квачки са протестирали и така нататък, но сега никой не се сеща за киборгите. Освен това тъкмо завчера попаднах на една текуща информация за аномални явления, според която киборгите са на изчезване.
— На изчезване ли?
Беше мой ред да се изправя на стола.
— Изключват ги, ако разбираш какво искам да кажа. По-рано ИИ поддържаха около хиляда киборга в Мрежата. Близо половината от тях бяха точно тук, на ТС2. Преброяването от миналата седмица показва, че около две трети от тях са били отзовани през последния месец или нещо такова.
— Какво става, когато някой ИИ отзове своя киборг?
— Не знам. Предполагам, че ги унищожават. ИИ не обичат да прахосват нищо, така че според мен генетичният материал със сигурност се рециклира но някакъв начин.
— А защо ги рециклират?
— Никой не знае, Брон. Всъщност и без това повечето от хората не знаят защо И И нравят повечето от нещата, които правят.
— А смятат ли експертите, че ИИ представляват някаква заплаха?
— Шегуваш ли се? Преди шестстотин години, може би. Преди два века отцепването ни направи подозрителни. Но ако тези твари са искали да навредят на човечеството, могли са да го направят много по- рано. Да се тревожиш, че И И могат да се обърнат срещу нас, е точно толкова смислено, колкото да се опасяваш, че животните от някоя ферма може да се разбунтуват.
— Само дето И И са по-умни от нас.
— Да, вярно, има нещо такова.
— Биби, а чувал ли си за проектите за възстановяване на личности?
— Като онзи случай с Гленън-Хайт? Разбира се. Всеки е чувал. Дори преди няколко години работих по един такъв проект в университета в Рийкс. Но тези неща са демоде. Никой вече не се занимава с тях.
— Защо?
— Господи, ти наистина не знаеш абсолютно нищо, прав ли съм, Брон? Всички проекти за възстановяване на личността завършиха с пълен провал. Дори при най-строг контрол на възстановителните устройства… а в работата бяха включени и всички високи технологии, с които разполагат ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ… не е възможно променливите величини да бъдат изцяло и правилно предвидени. Личността, която се моделира, получава самосъзнание… но нямам предвид истинско самосъзнание, каквото имаме ти и аз. Тя съзнава, че е личност с изкуствено самосъзнание, и това води накрая до поведенчески аберацин и лабиринт от дисхармония, чийто изход е право в Ешеровото пространство.
— Преведи — казах аз.
Биби въздъхна и хвърли поглед към стенния часовник със синьо-златен циферблат. До края на задължителната му почивка за хранене оставаха пет минути. Тогава той щеше да се върне в своя истински свят.
— В превод — отвърна той — това означава, че възстановената личност рухва. Побърква се. Става психо. За лудницата. За боклука.
— Всички ли?
— Всички.
— Но ИИ продължават да се интересуват от този експеримент.
— О, така ли? Кой го казва? Те никога не са участвали в него. Всички опити за възстановяване, за които съм чувал, са извършени от хора… най-вече нескопосани университетски проекти. Академични глави с умрели мозъци, които харчат луди пари, за да събудят други умрели академични мозъци.
Насилих се да се усмихна. Оставаха му още три минути преди да се включи отново в инфосферата.
— А дали всички възстановени личности са били снабдени с дистанционно управляеми киборги?
— Какво? Как можа да ти хрумне, Брон? Нито един не е получавал киборг — той не би могъл да функционира.
— Защо?
— Това просто би разрушило ефекта от възстановителните процеси. Освен това би бил нужен безукорен материал за клониране и отново околна среда, възпроизведена с точност до последния детайл. Когато си
