Старецът помаха на механичния робот и си поръча трето питие. Аз използвах картата си и келнерът се отдалечи, като се плъзгаше на шумните си оттласквачи.
— Като теб — рече той. — По някакъв начин приличаше на теб.
— Нисък ли беше? Със силни ръце и крака? Лусусианец?
— Да. Мисля, че да. Никога не съм ходил там.
— Нещо друго?
— Нямаше никаква коса — допълни старецът. — Само с… как се казваше… моята племенница носеше такава. Конска опашка.
— Плитка — казах аз.
— Да. Нещо такова.
Той понечи да се присегне за банкнотите.
— Още няколко въпроса. Караха ли се?
— Не. Мисля, че не. Разговаряха съвсем тихо. Мястото е доста празно но това време на деня.
— По кое време беше?
— Сутринта. Около десет часа. Това съвпадаше с информацията от кредитната карта.
— Чу ли нещо от разговора?
— Ъ-ъ.
— Кой говореше най-много?
Старецът отпи от питието си и смръщи чело в размисъл.
— Отначало храмерът. Твоят човек сякаш отговаряше на въпросите му. В един момент изглеждаше изненадан.
— Шокиран ли?
— Ъ-ъ, просто изненадан. Сякаш мъжът с робата бе заявил нещо, което той не е очаквал.
— Каза, че отначало е говорел предимно храмерът. След това кой говореше? Моят човек ли?
— Ъ-ъ, оня с конската опашка. След това си тръгнаха.
— И тримата ли?
— Не. Твоят човек и конската опашка.
— Храмерът остана след тях ли?
— Да. Струва ми се, че да. Така мисля. Аз отидох до тоалетната. Когато се върнах, май вече го нямаше.
— Как си тръгнаха другите двама?
— Не знам, дявол да го вземе. Не съм им обръщал кой знае какво внимание. Аз си пиех, не съм си играл на шпионин!
Кимнах с глава. Механичният робот се приближи отново на колелата си, но аз го отпратих. Старецът го погледна сърдито в гърба.
— Значи не се караха, когато си тръгнаха? Никакъв признак за неразбирателство или за това, че единият принуждава другия да си тръгне?
— Кой това?
— Моят човек и плитката.
— Ъ-ъ. По дяволите, не знам — той погледна към банкнотите в мръсната си ръка, след това — към уискито в сервитьорския поднос на механичния робот, като вероятно съзнаваше, че няма да получи от мен повече нито от едното, нито от другото. — Всъщност защо ти е да знаеш всичката тая гадост?
— Търся този мъж — казах аз. Огледах бара. На масите седяха около двадесетина клиенти. Повечето от тях имаха вид на постоянни местни посетители. — Има ли тук някой, който може да ги е видял? Или някой друг, за когото да си спомняш, че е бил тук?
— Ъ-ъ — рече с досада той.
Тогава осъзнах, че очите на стареца бяха точно с цвета на уискито, което бе пил.
Станах и сложих една последна банкнота от двадесет марки на масата.
— Благодаря ти, приятел.
— Винаги си добре дошла, сестро. Механичният робот се търкаляше към него още преди да бях стигнала до вратата.
Поех обратно към библиотеката, спрях се за малко на оживения телепортаторен площад и останах известно време там. Сценарият дотук: Джони се бе срещнал с храмера или храмерът го беше намерил — или в библиотеката, или навън, — когато е пристигнал късно сутринта. Двамата са отишли някъде да поговорят насаме — в бара — и нещо, което е казал храмерът, е изненадало Джони. Някакъв мъж с плитка — вероятно лусусианец — се е появил там и се е намесил в разговора. Джони и Плитката са си тръгнали заедно.
Известно време след това Джони се теленортира на ТС2, а после оттам се теленортира с някакъв друг човек — вероятно Плитката или храмера — на Мадиа, където някой е направил опит да го убие. Наистина го убива.
Твърде много неща липсват. Прекалено често употребявах израза „някакъв мъж“. Не можех да се похваля с кой знае какво, след като бях работила цял ден.
Размишлявах дали да се телепортирам обратно на Лусус, когато инфотермът ми изчурулика на запазената честота, която бях дала на Джони. Гласът му беше напрегнат.
— Госпожо Ламиа. Елате бързо, моля ви. Мисля, че току-що отново се опитаха. Да ме убият.
Координатите, които последваха, бяха на Източния Бергсонов кошер.
Хукнах към телепортатора.
Вратата на жилището на Джони бе леко открехната. В коридора нямаше никой, от апартамента не се чуваха никакви звуци. Каквото и да се бе случило, то още не бе привлякло вниманието на властите.
Извадих автоматичния пистолет на баща ми от джоба на сакото си, заредих един патрон в затвора и щракнах лазерния лъчев мерач с едно-едннствено движение.
Влязох вътре приведена, насочила двете си ръце напред. Червената точка зашари по тъмните стени, мина покрай някаква евтина гравюра отсреща и попадна в един но-тъмен коридор, който водеше към жилището. Той беше празен. Дневната и холът също.
Джони лежеше на пода в спалнята с опряна до леглото глава. Чаршафът беше подгизнал от кръв. Той направи усилие да се изправи на крака, но падна назад. Плъзгащата се врата зад него беше отворена и от открилата се уличка отвъд нея духаше неприятно влажен изкуствен вятър.
Проверих единствения килер, тесния хол, кухненския бокс и се върнах, за да изляза на балкона. Гледката беше забележителна от височина около двеста метра върху извитата стена на кошера с изглед надолу към десетдвадесеткилометровата дълбочина на Транспортния изкоп. Покривът на кошера представляваше тъмна маса от греди на още стотина метра по-нагоре. Откъм главната улица проблясваха хиляди светлини, рекламни холоси и неонови лампи, преливайки се в неясната далечина в искряща, пулсираща електрическа мъглявина.
По тази стена на кошера имаше стотици подобни балкони, които бяха до един празни. Най-близкият беше на двадесет метра. Тези балкони бяха от нещата, които наемните агенти изтъкваха като преимущество — Джони вероятно плащаше солидна допълнителна сума за външно пространство, — но те бяха абсолютно непрактични поради силния вятър, който духаше нагоре от вентилаторите и носеше обичайния прахоляк и боклуци, както и неизменната кошерна миризма на петрол и озон.
Прибрах пистолета и се върнах да видя какво става с Джони.
Разрезът започваше от линията на косата му и стигаше до веждата. Раната беше повърхностна, но замърсена. Той беше седнал, когато се върнах от банята и притиснах срязаното място с един стерилен тампон.
— Какво се случи? — попитах.
— Двама души… чакаха в стаята, когато влязох. Бяха заобиколили алармените инсталации на балконската врата.
— Трябва да ви върнат парите, които плащате за данък охрана — казах аз. — Какво стана после?
— Бихме се. Те сякаш ме дърпаха към вратата. Единият имаше спринцовка, но аз успях да я избия от ръката му.
— Какво ги накара да си тръгнат?
— Задействах вътрешната алармена инсталация.
