имаш работа с възстановена личност, тя трябва да живее в своя свят, а той е стопроцентова имитация. Разбираш ли, момиченце? Сценарият, който й въздейства, трябва да бъде съвършен. Да извадиш една личност от имитирания свят и да я хвърлиш ей така в бавното време…
Моля за извинение, но това е прастарият израз, който киберманиаците използват, за да назоват… реалния свят.
— …това означава просто да я изхвърлиш на боклука възможно най-бързо — довърши той.
Поклатих глава и тръгнах към вратата:
— Добре, Биби. Благодаря ти.
Оставаха тридесет секунди до момента, в който някогашният ми колега щеше да получи възможност да се отърве от „бавното време“. Помислих малко и казах:
— Биби, чувал ли си някога за възстановяването на личността на Джон Кийтс, един поет от старата Земя?
— Кийтс? О, разбира се, в текста на дипломната ми работа има подробен анализ на този случай. Марти Керълз е извършил възстановяването преди около петдесет години в Ню Кеймбридж.
— И какво е станало?
— Обикновеното. Личността е имала поведенчески аберации. Но преди да се разпадне, той е починал от смърт, изцяло предизвикана от възпроизвеждащите устройства. От някаква старинна болест — Биби хвърли поглед към часовника, усмихна се и повдигна кабела;
Преди да пъхне шунта в щекера на черепа си, отново погледна към мен. Погледът му изразяваше почти блаженство. — Сетих се — каза той със замечтана усмивка: — От туберкулоза.
Ако нашето общество някой ден избере модела на върховенството на някой Голям брат като описания от Оруел, то би трябвало да се спре на следата, която човек оставя чрез кредитната си карта като инструмент за тоталитарен контрол. При икономика, напълно отхвърлила разплащането в брой и с незначителен остатъчен черен пазар, който почива на принципа на размяната, действията на един човек в реалното време могат да се проследят но сведенията, които оставя неговата (или нейната) вселенска разплащателна карта. Може да има строги закони, които защищават тайната на картата; но когато едно обществено брожение се превърне в тоталитарна буря. законите но принцип или се игнорират, или се отменят.
Следата от разплащателната карта на Джони през петте дни преди убийството показваше, че е човек с редовен живот и скромни разходи. Преди да проследя нишките, които се проточваха от листчето, глупаво бях пропиляла два дни да следя самия Джони.
Ето данните. Той живееше сам в Източния Бергсонов кошер. Една рутинна проверка показа, че живее там от около седем местни месеца — това прави по-малко от пет стандартни. Сутрин закусваше в близкото кафене и след това се отправяше през телепортатора към Ренесанс Вектор, където работеше около пет часа в архива за печатни издания. Навярно събираше материали за някакво проучване. След това хапваше нещо от една сергия в двора, прекарваше час-два в библиотеката и накрая прекрачваше през теленортатора, за да се върне на Лусус или да отиде в някое любимо ресторантче на друга планета. В двадесет и два часа вече беше в квартирката си. Пътуваше през теленортатора повече от средностатистическия лусуски еснаф, но като се изключи това, в начина му на живот нямаше нищо забележително. Листчето от разплащателната карта показваше, че през седмицата преди убийството се бе придържал към обичайния си режим. Беше направил незначителни извънредни разходи — единия ден си бе купил обувки, на другия беше пазарувал в бакалията, а в деня на убийството се беше отбил в един бар на Ренесанс Вектор.
Срещнахме се на вечеря в малкия ресторант на улица „Червеният дракон“ близо до портала на Цингтао Ксихуанг Панна. Храната беше много гореща, с много подправки и много вкусна.
— Как вървят работите? — попита той.
— Превъзходно. По-богата съм с хиляда марки, отколкото в деня на нашата среща, и открих един чуден кантонски ресторант.
— Радвам се, че парите ми отиват за нещо смислено.
— Като стана дума за парите ви… какъв е техният източник? Висенето в някаква библиотека на Ренесанс Вектор едва ли ви носи голям доход.
Джони повдигна едната си вежда.
— Живея от едно малко… наследство.
— Надявам се, че не е прекалено малко. Имам нужда да ми се плаща.
— За нашите цели то ще бъде достатъчно, госпожо Ламиа. Открихте ли нещо, което да заслужава интерес?
Свих рамене.
— Кажете ми какво правите в библиотеката?
— Дали това има отношение към нашите проблеми?
— Е, би могло да има.
Той ме погледна странно. Нещо в погледа му накара коленете ми да омекнат.
— Вие ми напомняте някого — тихо каза той.
— Така ли? Кого?
Във всеки друг случай ухажване от този род би ме накарало да се отдръпна.
— Една жена, която познавах някога… много отдавна
Прокара пръсти през челото си, сякаш бе почувствал внезапна умора или виене на свят.
— Как се казва?
— Фани.
Той изрече това име почти шепнешком. Знаех за кого говори. Джон Киитс е имал годеница на име Фани. Тяхната любовна история представлява низ от романтични страдания, които почти са подлудили поета. Когато бил на смъртния си одър в Италия, придружен от един-единствен спътник, Киитс се почувствал изоставен от приятелите си и от любимата и поръчал няколко неразпечатани писма от Фани и една къдрица от косата й да бъдат изгорени заедно с тялото му.
Преди началото на тази седмица изобщо не бях чувала за Джон Киитс. До всички тези глупави сведения се бях добрала с помощта на инфотерма. Попитах:
— И така, какво правите в библиотеката? Киборгът се поизкашля.
— Издирвам едно стихотворение. Търся фрагменти от оригинала.
— Нещо от Киитс ли?
— Да.
— Не е ли по-лесно да се поръча по каталога?
— Разбира се. Но за мен е важно да видя оригинала… да го докосна.
Замислих се над това.
— За какво става дума в стихотворението? Той се усмихна — поне с уста. Очите с цвят на лешник продължаваха да изглеждат смутени.
— Нарича се „Хиперион“. Трудно е да се каже… за какво става дума в него. Струва ми се, че е творческа несполука. Киитс не е успял да го завърши.
— Да не би да искате да кажете, че вие не сте могли да го завършите?
Изражението му на стъписване изглеждаше съвършено истинско… освен ако изкуствените интелекти не са и съвършени артисти. Доколкото зная, биха могли да бъдат.
— Мили Боже — възкликна той, — аз не съм Джон Киитс. Това, че моята личност е възстановена по модела на Джон Киитс, не ме прави повече Киитс, отколкото името Лампа би превърнало вас в митично чудовище. Милион странични въздействия са ме отдалечили от този беден и тъжен гений.
— Казахте, че ви напомням Фани.
— Като спомен от съновидение. Дори по-слабо. Вие сте вземали рибонуклеинови препарати за запаметяване, нали?
— Да.
— Нещо такова е и това, което помня. Спомени, които сякаш са… кухи.
Един келнер, който беше човек, донесе кифлички с късмети.
— Би ли представлявало интерес за вас да посетите истинския Хиперион? — попитах аз.
— Какво е това?
