— Една планета в покрайнините. Струва ми се, че е някъде отвъд Парвати.
Джони изглеждаше озадачен. Той беше разчупил кифличката, но още не бе прочел късмета си.
— Обикновено я наричат Планетата на поетите — казах аз. — Там дори има един град, наречен на ваше име… на името на Киитс.
Младият мъж поклати глава.
— Съжалявам, не съм чувал за това място.
— Как е възможно? Нима ИИ не знаят всичко? Той се изсмя кратко и рязко каза:
— Точно този знае много малко. След това прочете късмета си: ПАЗЕТЕ СЕ ОТ ВНЕЗАПНИ ПОРИВИ. Скръстих ръце.
— Вижте какво, като се изключи онзи трик с холографското изображение на банковия чиновник в офиса ми, нямам друго доказателство, че сте това, за което се представяте.
— Дайте си ръката.
— Ръката ли?
— Да. Която и да е. Благодаря ви. Джони обхвана дясната ми ръка с две ръце. Пръстите му бяха по- дълги от моите. Моите бяха по-силни.
— Затворете очи — нареди той.
Послушах го. Нямаше преход, В един миг бях седнала в „Синият дракон“ на улица „Червеният дракон“, а в следващия миг бях… никъде. Някъде. Стрелках се мълниеносно през сиво-синята инфоравнина, прелитах над хромовожълти информационни потоци и минавах над, под и между големи сияещи информационни банки, подобни на градове, алени небостъргачи, напъхани в черни ледове като в ножници, и обикновени информационни единици, съпоставими с лични записки или файлове, съдържащи частна документация. Те грееха в нощта като пламтящи петролни рафинерии. Над всичко това, почти недостъпни за погледа ми и сякаш уравновесени в изкривено пространство, висяха гигантските тегла на изкуствените интелекти — най- простите им средства за комуникация. Те пулсираха като нажежени мълнии над безкрайния хоризонт. Някъде в далечината, почти неразличими в лабиринта от триизмерни неонови светлини, осветяващи за секунда мъничката планета с дъгоцветната светлина на информационната равнина, по-скоро чувствах, отколкото виждах нежните очи с цвят на лешник, които ме чакаха.
Джони пусна ръката ми. После разчупи моята кифличка и извади листчето с късмета. Там беше написано:
ИНВЕСТИРАЙТЕ ВНИМАТЕЛНО В НОВИ НАЧИНАНИЯ.
— Господи! — прошепнах аз.
Биби и по-рано ме бе водил в информационната равнина, но без да ми включва кабела, и усещането ми беше само сянка от това, което изпитвах в този момент. Има разлика, дали гледаш някое празненство с фойерверки на черно-бяло холовизионно филмче, или се намираш там.
— Как го правите?
— Утре ще имате ли напредък в разследването? — попита той.
— Утре — заявих аз — смятам да го приключа.
Е, може би не чак да го приключа, но поне да пораздвижа нещата. Последният разход, отбелязан в листчето от кредитната карта на Джони, беше сметката в бара на Ренесанс Вектор. Естествено, бях проучила този бар още първия ден и бях разговаряла с неколцина от постоянните посетители, понеже там нямаше барманчовек. Не бях попаднала на никой, който да си спомня за Джони. Бях ходила още два пъти, без да постигна по-голям успех. Ала на третия ден отидох отново, решена да стоя там, докато не излезе нещо наяве.
Барът определено не беше от класата на заведението с интериор от дърво и бронз, в което бяхме ходили с Джони на ТС2. Той беше сбутан на втория етаж на една рушаща се сграда, заобиколена от други постройки в окаяно състояние. Намираше се съвсем близо до библиотеката на Ренесанс Вектор, в която Джони прекарваше времето си. Не беше барът, където би се отбил на път към гелепортаторния площад, но бе тъкмо мястото, където би попаднал, ако срещнеше някой в библиотеката или близо до нея — някой, който би искал да поговори с него насаме.
Бях прекарала в бара шест часа и започвах да се чувствам ужасно измъчена от солените ядки и изветрялата бира, когато влезе един изпаднал старец. Разбрах, че е редовен клиент, по това, че не се спря на входа и не се огледа, а се насочи право към една малка масичка в дъното на салона и си поръча уиски още преди келнерътробот да беше спрял напълно пред него. Когато се настаних на неговата маса, забелязах, че не е чак толкова изпаднал, а по-скоро е от онези сломени от живота мъже и жени, които бях виждала из вехтошарските магазинчета и около уличните сергии в квартала. Той повдигна уморен поглед към мен.
— Може ли да седна?
— Зависи, сестро. Какво продаваш?
— Купувам — отвърнах аз и седнах. Сложих халбата си с бира на масата и плъзнах към стареца една двуизмерна снимка на Джони. На нея се виждаше как той влиза във телепортаторната будка на ТС2. — Виждал ли си този тип?
Старецът хвърли поглед към снимката и отново съсредоточи цялото си внимание в уискито.
— Може би — рече той.
Махнах към келнера да дойде при нас и казах:
— Ако наистина си го видял, днес е щастлив ден за теб.
Старецът изпръхтя и потърка с длан сивата небръсната четина по бузите си.
— Ако е вярно, ще е за пръв път от дяволски дълго време — рече той и ме загледа втренчено. — Колко? И за какво?
— Информация. Колко — ще зависи от информацията. Виждал ли си го?
Измъкнах от джоба на туниката си една черноборсаджнйска банкнота от петдесет марки.
— Ами да.
Банкнотата се плъзна напред по масата, но остана в ръката ми.
— Кога?
— Миналия четвъртък. В четвъртък сутринта. Денят наистина съвпадаше. Бутнах банкнотата към него и извадих още една.
— Сам ли беше?
Старецът облиза устни.
— Чакай да помисля… Струва ми се, че… не, ето там беше — той посочи към една маса в дъното. — Беше с още двама души. Единият… всъщност точно той е причината да си спомня.
— Какво искаш да кажеш?
Старецът потри палец о показалеца си. Жестът му беше стар като алчността.
— Разкажи за другите двама — ласкаво го подканих аз.
— Младият… твоят човек… беше с един от онези… знаеш ги… болните на тема природа, дето ходят с рокли. Непрекъснато ги показват но холовизията заедно с проклетите им дървета. Дървета?
— Храмер ли? — попитах учудено.
Какво би могъл да прави един храмер в този бар на Ренесанс Вектор? Ако е преследвал Джони, защо е бил облечен с роба? Това е все едно някой убиец да тръгне да си върши работата, облечен в клоунски дрехи.
— Да, храмер. С кафява роба и донякъде ориенталска външност.
— Мъж ли беше?
— Да, вече ти казах.
— Можеш ли да го опишеш по-подробно?
— Не. Храмер. Високо копеле. Не можах да видя лицето му много добре.
— А другият?
Старецът сви рамене. Извадих още една банкнота и сложих и двете близо до чашата си.
— Заедно ли дойдоха? — подсказах. — Тримата?
— Не знам… не мога… Не, чакай. Твоят тип и храмерът влязоха първи. Спомням си, че мярнах робата, преди другият да седне.
— Как изглеждаше другият мъж?
