— Но не и охраната на кошера?
— Не. Не исках те да се намесват.
— Кой ви удари?
Джони се усмихна глупаво.
— Сам се подредих. Те ме пуснаха, аз се втурнах подире им, спънах се и се ударих в нощното шкафче.
— Не особено красива схватка и от двете страни — отбелязах.
Запалих една лампа и се заех да оглеждам килима, докато намерих ампулата, която се бе търкулнала под леглото.
Джони я погледна така, сякаш беше усойница.
— Какво предполагате? — попитах. — Пак ли СПИН II?
Той поклати отрицателно глава.
— Знам едно място, където можем да поискаме да й направят анализ — казах аз. — Предполагам, че е само хипнотичен транквилант. Искали са просто да ви отвлекат… не да ви убият.
Джони махна тампона и направи гримаса. Кръвта продължаваше да тече.
— Защо му е притрябвало на някого да отвлича един киборг?
— Вие ми кажете. Започвам да си мисля, че така нареченото убийство е било просто нескопосан опит за отвличане.
Джони отново поклати глава.
— Единият от мъжете имаше ли плитка? — попитах.
— Не знам. Носеха кепета и осмозни маски.
— Някой от тях беше ли достатъчно висок, за да е храмер или достатъчно силен, за да е лусусианец?
— Храмер ли? — Джони бе изненадан. — Не. Единият беше на ръст около средния в Мрежата. Оня с ампулата би могъл да е лусусианец. Беше доста силен.
— Значи сте се хвърлили срещу един лусусиански главорез с голи ръце. Да не би да имате някакви биопроцесори или увеличаващи силата импланти, за които да не знам?
— Не. Просто бях побеснял.
Помогнах му да се изправи на крака.
— Изкуствените интелекти могат ли да побесняват?
— Аз да.
— Хайде — казах, — знам една автоматизирана медицинска клиника, която оправя пострадали. След това ще дойдеш при мен за известно време.
— При вас? Защо?
— Защото сте надхвърлили нуждата само от детектив — заявих аз. — Сега имате нужда от бодигард.
Жилището ми не бе регистрирано в схематичната зоналност на кошера като апартамент; бях пренаела обновения горен етаж на едно складово помещение от един мой приятел, който се бе изпокарал с лихварите. Приятелят ми беше решил да емигрира на някоя колония в покрайнините и аз бях направила добра сделка, снабдявайки се с жилище само на един клик разстояние надолу по коридора от офиса ми. Околността бе малко сурова и понякога шумът от товарните докове заглушаваше разговора, но за сметка на това разполагах с десет пъти по-голямо пространство, отколкото има една нормална квартира, и можех да използвам гирите и фитнесмашината у дома си.
Джони изглеждаше искрено заинтригуван от мястото, а аз се укорявах, че това ми доставя удоволствие. Оставаше само да започна да си слагам червило и руж заради този киборг.
— Та защо живеете на Лусус? — попитах го. — Повечето чужденци намират гравитацията мъчителна и пейзажа еднообразен. Освен това материалите, които проучвате, са в библиотеката на Ренесанс В. Защо сте тук?
Забелязах, че гледам и слушам много внимателно, докато той ми отговаряше. Косата му беше вдигната нагоре, разделена но средата и падаше на червеникавокафяви къдрици върху яката му. Имаше навика да обляга буза на юмрука си, когато говори. Порази ме това, че неговият диалект бе всъщност пълната липса на диалект у човек, който е научил съвършено един нов език, но без тромавите недостатъци, присъщи на тези, за които езикът е матерен. А се долавяше и някакъв ритъм, който ми напомняше за обертоновете на един крадец на котки, когото познавах, който бе израснал на Аскуит, тих свят в покрайнините на Мрежата, основан от преселници от някогашните Британски острови по време на Първата експанзия.
— Аз съм живял на много светове — рече той. — Моята цел е да наблюдавам.
— Като поет ли?
Той поклати отрицателно глава, примижа и внимателно докосна ръбовете на раната си.
— Не, аз не съм поет. Той е бил.
Независимо от обстоятелствата Джони притежаваше някаква енергия и виталност, каквито бях виждала при малцина мъже. Трудно е да се опише, но съм била на места, препълнени с много по-значителни личности, които се пренареждат така, че да кръжат в орбита около хора като него. Въпросът не бе само в неговата мълчаливост и чувствителност, имаше някаква сила, която той излъчваше дори и когато просто наблюдаваше.
— Вие защо живеете тук? — попита той.
— Аз съм се родила тук.
— Да, но сте прекарали детството си на Тау Сети Сентър. Баща ви е бил сенатор.
Не казах нищо.
— Много хора очакваха да влезете в политиката. Самоубийството на баща ви ли ви разубеди?
— Не беше самоубийство — възразих аз.
— Така ли?
— Всички журналистически репортажи и следствието съобщиха, че е самоубийство — допълних безизразно, — но това не бе вярно. Баща ми никога не би посегнал сам. на живота си.
— Значи е било убийство?
— Да.
— Независимо от факта, че не е имало никакъв мотив или сянка на подозрение срещу някого?
— Да.
— Разбирам — рече Джони. Жълтият отблясък от лампите на товарния док влизаше през прашните прозорци и правеше косата му да блести като нова мед. — Харесва ли ви да сте детектив?
— Когато се справям добре — казах аз. — Гладен ли сте?
— Не.
— Тогава хайде да поспим малко. Можеш да легнеш на кушетката.
— Често ли се справяте добре? — попита той. — С това да сте детектив?
— Утре ще видим.
На сутринта Джони се телепортира на Ренесанс Вектор горе-долу по обичайното време, почака за миг на площада и след това се телепортира в Музея на старите заселници на Сол Дракони Септем. Оттам отскочи до главния терминал на Нордхолм, а после се телепортира на храмерския свят Божията горичка.
Двамата бяхме изчислили времето предварително и аз го чаках на Ренесанс В., застанала в прикритието на сенките от колонадата.
Третият, който премина след Джони, бе мъж с плитка. Нямаше никакво съмнение, че е лусусианец — по кошерната бледност, масивността на мускулите и тялото и високомерната походка, би могъл да бъде моят отдавна загубен брат.
Той изобщо не погледна към Джони, но видях, че се изненада, когато киборгът направи кръг около порталите за междузвездни пътувания. Останах в прикритието си и успях само набързо да зърна неговата карта, но бих могла да се обзаложа на каквото и да било, че беше на агент за откриване на загубени вещи.
Плитката се държеше предпазливо в Музея на старите заселници — държеше Джони под око, но в същото време проверяваше дали някой не го следи. Аз бях облечена в джемпър за медитация на дзен- гностик, с изолационен визьор и всичко останало и изобщо не погледнах към тях, когато завих към портала
