за междузвездни пътувания на музея и се телепортирах директно на Божията горичка.
Чувствах се напрегната, че бях оставила Джони сам в музея и на Нордхолмския терминал, но това бяха обществени места и рискът беше пресметнат.
Джони дойде през портала за пристигащи на Светодървото точно навреме и си купи билет за екскурзията. Сянката му трябваше да тича, за да го догони, когато напусна прикритието си, за да се качи на борда на омнибусния плъзгач, преди да е заминал. Аз вече се бях настанила на задната седалка на горната палуба, а Джони намери едно място близо до предната част точно според плана ни. Сега бях облечена с обичайното туристическо облекло и видеонокълът ми бе един от десетината, които бяха включени, когато Плитката побърза да заеме мястото си три реда пред Джони.
Екскурзията из Светодървото е винаги забавна. Татко за пръв път ме заведе там, когато бях едва на три стандартни години — но сега, когато хидропланът са издигна над клони с размерите на скоростна автомагистрала и закръжи още но-нависоко около огромното стъбло, установих, че реагирам на беглите погледи на качулатите храмери с нещо близко до страх.
Двамата с Джони бяхме обсъждали разнообразни умни и безкрайно хитри начини да проследим Плитката, ако се появи, да го проследим до леговището му и да пожертваме, ако трябва, и седмици, докато разкрием неговата игра. Накрая аз избрах нещо pо-скромно от нашия хитър подход.
Омнибусът ни бе разтоварил близо до Мавърския музей и хората се трупаха на площада, разкъсвани от избора дали да похарчат десет марки за един билет да се образоват, или да отидат направо в магазина за сувенири, когато аз се приближих до Плитката, сграбчих го над лакътя и казах с разговорна интонация:
— Здрасти. Имаш ли нещо против да ми кажеш какво, но дяволите, искаш от моя клиент?
Една стара поговорка гласи, че лусусианците са ловки като стомашна сонда и горе-долу толкова приятни. Ако аз бях дала своя принос за първата част от токущо казаното, Плитката направи много, за да подсили втория предразсъдък.
Той беше бърз. Въпреки че моята привидно случайна хватка беше парализирала мускулите на дясната му ръка, ножът в лявата се развъртя нагоре и настрани за по-малко от секунда.
Паднах на дясната страна, при което ножът разряза въздуха на сантиметри от бузата ми; стоварих се на пважа, претърколих се, измъкнах неврозашеметителя и станах на едно коляно, за да посрещна заплахата.
Нямаше никаква заплаха. Плитката бе побягнал. От мен. От Джони. Той разблъска туристите настрана, скри се зад тях, устремен към входа на музея.
Прибрах зашеметителя обратно в калъфката му на китката на ръката си и също се затичах. Зашеметителите с невропаралитично въздействие са страхотно оръжие на близко разстояние — толкова лесни за прицелване, колкото и обикновените пистолети, без зловещите резултати, в случай че в зоната на попадение се окажат невинни хора, стоящи наблизо, — но не струват нищо на разстояние повече от осем- десет метра. При пълно разреждане можех да докарам на половината от туристите на площада отвратително главоболие, но Плитката бе вече твърде далеч, за да го поваля. Затичах се след него.
Джони изтича насреща ми.
Махнах му с ръка да се върне.
— Чакай ме вкъщи! — извиках. — Използвай връзката!
Плитката беше стигнал до входа на музея и погледна назад към мен; ножът все още беше в ръката му.
Той прескочи един турникет и разблъска туристите настрана, за да премине през вратите. Аз го последвах.
Едва когато стигнах до сводестата вътрешност на Голямата зала и го видях как си проправя път нагоре по претъпкания ескалатор към екскурзионния мецанин, разбрах накъде се е запътил.
Баща ми ме бе водил на храмерската екскурзия, когато бях на три годинки. Теленорталите бяха постоянно отворени; нужни бяха около три часа, за да се обходят всички маршрути с екскурзоводи из тридесетте свята, където храмерските еколози бяха съхранили малка част от природата, смятайки, че това ще удовлетвори Мавъра. Не можех да си спомня със сигурност, но ми се струваше, че пътеките представляваха затворени кръгове, като порталите бяха относително близо един до друг за лесно преминаване от страна на храмерските екскурзоводи и хората по поддръжката.
По дяволите!
Един униформен пазач близо до екскурзионния портал видя суматохата, когато Плитката влетя вътре, и пристъпи напред, за да пресече пътя на грубия нашественик. Дори от петнадесет метра успях да видя шока и неверието, изписани върху лицето на стария пазач, когато залитна назад с щръкналата от гърдите му дръжка на дългия нож на Плитката.
Старият пазач — очевидно пенсионирано местно ченге — погледна надолу с пребледняло лице, докосна предпазливо кокалената дръжка, сякаш това бе някаква шега, и рухна но очи върху плочите на мецанина. Туристите се разпищяха. Някой извика за лекар. Видях как Плитката блъсна настрана един храмерски екскурзовод, и се хвърли през светещия портал.
Работата не вървеше така, както я бях замислила. Затичах се на скокове към портала, без да се бавя. Минах през него и почти с пързаляне се озовах върху хлъзгавата трева но склона на някакъв хълм. Небето над нас бе лимоненожълто. Тропически аромати. Видях озадачени лица, обърнати към мен. Плитката беше преполовил разстоянието до другия телепортатор, преминавайки през грижливо подредени цветни лехи и грижливо подкастрени градински храсти. Разпознах света Фуджи и се спуснах надолу но хълма, после отново се заизкачвах през цветните лехи, като следваха дирята на опустошение, оставена от Плитката.
— Спрете този човек! — изкрещях и осъзнах колко глупаво прозвуча.
Никой не се помръдна, с изключение на някаква японска туристка, която вдигна видеонокъла си и засне една серия.
Плитката погледна назад, промъкна се през група туристи, зяпнали с широко отворени очи, и пристъпи през телепортала.
Извадих отново зашеметителя и го размахах срещу тълпата.
— Назад! Назад!
Те бързо направиха място.
Минах уморено през тях с вдигнат зашеметител. Плитката беше останал без нож, ала не знаех какви други играчки носи със себе си.
Искряща светлина върху вода. Виолетовите вълни на Mare Infinitum. Пътеката представляваше тесен дървен проход на десет метра височина над поддържащите я буйове. Тя водеше надалече в открито море, лъкатушейки над приказен коралов риф и островче от жълти саргасови водорасли, преди да завие обратно, но в края на пътеката едно тясно мостче водеше право към портала. Плитката бе минал през арката с надпис ВХОД ЗАБРАНЕН и бе преполовил мостчето.
Пробягах десетте крачки до края на платформата, настроих зашеметителя на плътен лъч и го превключих на пълен автомат, след което размахах невидимия лъч на всички страни, сякаш пръсках с градински маркуч.
Плитката като че ли се препъна на половин крачка, но след това измина последните десет метра до портала и се гмурна през него. Изругах и се качих до арката, без да обръщам внимание на виковете на един храмерски екскурзовод зад мен. Мярнах с поглед някакъв знак, който напомняше на туристите да наметнат термично облекло, и в следващия миг вече бях минала през портала. При прекосяването на телепортаторния екран изпитах едва доловимо усещане като от пръскане на душ.
Ревна виелица, шибаща срещу извитото в дъга защитно поле, което превърна туристическата пътека в тунел през неистова белота. Сол Дракони Сеитем — най-северните райони, докъдето влиянието на храмерите върху Всеобема беше ограничило колониалния проект за затопляне, с цел да се спасят арктическите призраци. Усещах стандартната гравитация 1,7 g на раменете си като тежестта на фитнесмашината. Срамота беше, че Плитката също е лусусианец; ако беше с физическите стандарти на Мрежата, нямаше да усетя никаква съпротива, ако го хванех тук. Сега щеше да се види кой е в по-добра форма.
Плитката се намираше на петдесет метра надолу по пътеката и поглеждаше назад през рамо. Другият телепортатор бе някъде наблизо, но виелицата поради виелицата всичко встрани от пътеката бе невидимо и недостъпно. Затичах с подскоци след него. От уважение към гравитацията това бе най-кратката от
