В същия момент разбрах, че не е тя. Бях ходила безброй пъти на Нова Земя и небесните цветове, миризмите и гравитацията не бяха такива.
Джони поклати отрицателно глава.
— Тази планета не е в Мрежата.
Заковах се на място.
— Невъзможно.
По дефиниция всеки свят, който можеше да се достигне с телепортатор, беше в Мрежата.
— Независимо от това не е в Мрежата.
— Къде е тогава?
— Това е Старата Земя.
Продължихме разходката си. Джони посочи към други развалини.
— Форумът — слизайки но едно дълго стълбище, той каза: — Пред нас е Piazza di Spagna, където ще пренощуваме.
— Старата Земя — изрекох първия си коментар след двадесет минути аз. — Пътуване във времето ли?
— Това не е възможно, госпожо Ламиа.
— В такъв случай тематичен парк? Джони се засмя. Смехът му беше приятен, без каквото и да било смущение, спокоен.
— Може би. Наистина не знам предназначението и функцията му. Това е… аналог.
— Аналог — примижах с очи срещу червеното залязващо слънце, което точно в този момент се виждаше в дъното на една тясна уличка. — Прилича ми на холосите, които съм виждала от старата Земя. Изглежда истински, макар никога да не съм била там.
— Много е точен.
— Къде се намира? На коя звезда, имам предвид?
— Не й знам номера — рече Джони. — В звездния куп МЛЗ на съзвездие Херкулес.
Успях да не повторя казаното от него, но спрях и седнах на едно от стъпалата. С помощта на хокинговата тяга човечеството бе изследвало, колонизирало и свързало с телепортатори светове, отдалечени на много хиляди светлинни години. Но никой не се бе опитал да стигне до експлодиращите слънца на Сърцевината. Ние едва бяхме изпълзели от люлката на един спирален ръкав. Съзвездие Херкулес.
— Защо Техноцентърът е построил дубликат на Рим в съзвездие Херкулес? — попитах.
Джони приседна до мен. И двамата погледнахме нагоре, тъй като в този момент вихрено ято от гълъби излетя като взрив и закръжи над покривите.
— Не знам, госпожо Ламиа. Има толкова много неща, които не съм научил… поне отчасти, тъй като не са ме интересували досега.
— Брон — подхвърлих аз.
— Моля?
— Наричай ме Брон.
Джони се усмихна и наклони глава.
— Благодаря ти, Брон. Искам да ти кажа нещо все пак. Не вярвам това да е дубликат само на Рим. Мисля, че е цялата стара Земя.
Сложих двете си ръце върху стопления от слънцето камък на стъпалото, на което седях.
— Цялата стара Земя? С всички нейни… континенти, градове?
— Така смятам. Не съм излизал от Италия и Англия, с изключение на едно пътешествие по море между тях, но мисля, че аналогът е пълен.
— Защо, за Бога?
Джони бавно кимна с глава.
— Сигурно наистина е така. Защо не влезем вътре да се нахраним и да поговорим още за това? Възможно е да има някаква връзка с въпроса, кой се опита да ме убие и защо?
„Вътре“ представляваше апартамент в една просторна къща в подножието на мраморното стълбище. Прозорците бяха с изглед към онова, което Джони наричаше „piazza“, и виждах нагоре по стълбата до просторната жълто-кафява църква на върха и надолу до площада, където фонтан във формата на кораб пръскаше вода във вечерната неподвижност. Джони каза, че фонтанът е бил построен от Бернини, но името не означаваше нищо за мен.
Стаите бяха малки, но с високи тавани, с груби, но изящно изработени мебели от някаква епоха, която не ми бе позната. Нямаше никаква следа от електричество или съвременни уреди. Къщата не реагира, когато й проговорих на вратата и отново в апартамента горе. Щом здрачът покри площада и града оттатък високите прозорци, единствените светлини бяха няколко улични лампи с газ или някакво още по-примитивно гориво.
— Това е от миналото на старата Земя — заключих аз и докоснах дебелите възглавници. Вдигнах ръката си, озарена от внезапно просветление. — Кийтс е умрял в Италия. В началото на… деветнадесети или двадесети век. Значи… тук сега е…
— Да. Началото на деветнадесети век. За да бъдем точни, 1821 година.
— Целият свят е един музей ли?
— О, не. Различните райони са си различни райони, разбира се. Зависи от аналога, който е бил търсен.
— Не разбирам.
Бяхме се преместили в претъпкана с тежки мебели стая и аз седнах на някаква причудливо изработена кушетка до един от прозорците. Тънък слой златна вечерна светлина все още докосваше шпила на червеникавоканелената църква в горния край на стълбите. Гълъбите изпълваха с бели кръгове синьото небе.
— Милиони хора… киборги… ли живеят на тази фалшива стара Земя?
— Не вярвам — поклати Джони. — Само толкова, колкото са необходими за специфичния аналогов проект — той видя, че пак не разбирам, и си пое дъх, преди да продължи: — Когато се… събудих тук, имаше киборгови аналози на Джоузеф Севърн, на д-р Кларк, на стопанката на дома Анна Ангелети, на младия лейтенант Елтън и на някои други. Италиански собственици на магазини, собственикът на пивницата оттатък площада, който ни носеше храна, минувач, от тоя род. Не повече от двадесетина в най-добрия случай.
— Какво стана с тях?
— Вероятно са били… рециклирани. Като мъжа с плитката.
— Плитката… — Изведнъж се втренчих в Джони през изпълващата се с мрак стая. — Той киборг ли беше?
— Без съмнение. Саморазрушението, описано от теб, напълно съвпада с начина, по който аз самият бих се отървал от този киборг, ако ми се наложеше.
Умът ми препускаше. Осъзнах колко глупава съм била, колко малко бях научила за каквото и да било.
— Значи някой друг ИИ се е опитвал да те убие?
— Така изглежда.
— Защо?
Джони направи неопределен жест с ръце.
— Вероятно за да изтрие някакъв квант знание, което би умряло с моя киборг. Нещо, което съм бил научил едва наскоро и за което другият ИИ… другите ИИ са знаели, че ще бъде унищожено при разрушаването на моите системи.
Станах, закрачих напред-назад и спрях до прозореца. Мракът се бе настанил вече напълно. В стаята имаше лампи, но Джони не се помръдна да ги запали и аз предпочитах полумрака. От него нереалността на онова, което чувах, бе още по-нереална. Надникнах в спалнята. Западните прозорци пропускаха последните остатъци от светлина; постелите сияеха в бяло.
— Ти си умрял тук — казах.
— Той — поправи ме Джони. — Аз не съм той.
— Но ти притежаваш неговите спомени.
