Хиперион.
— Да.
— И сигурно съзнаваш, че през изминалите няколко века личността на поета Кийтс от старата Земя е била втъкана в културните митове на хиперионската колония?
— Да. И какво?
Епископът потърка буза с огромния червен пръстен на единия от пръстите му.
— Така че, когато ти предложи да отидеш на поклонението пред Шрайка, ние се съгласихме, а когато се отрече от това предложение, изпаднахме в отчаяние.
Изражението на изумление върху лицето на Джони бе абсолютно човешко.
— Аз съм предложил ли? Кога?
— Преди около осем местни дни — рече епископът. — В тази зала. Ти дойде при нас с тази идея.
— Казах ли защо искам да отида на… на поклонението пред Шрайка?
— Ти каза, че това е… Мисля, че изразът, който употреби, беше… „важно за твоето образование“. Ние можем да ти покажем записа, ако желаеш. Всички подобни разговори в храма се записват. Или можеш да получиш копие от записа, за да се увериш, когато намериш за удобно.
— Да — рече Джони.
Епископът кимна и някакъв клисар или какъвто бе там, дявол да го вземе, изчезна за момент в тъмното и се върна с един стандартен видеочин в ръка. Епископът кимна отново и облеченият в черно мъж пристъпи напред и подаде чина на Джони. Аз държах зашеметителя готов, докато той се върна обратно в полукръга от наблюдатели.
— Защо изпратихте гундите след нас? — попитах аз. Това беше първият път, когато се обръщах към епископа, и гласът ми прозвуча прекалено високо и грубо. Свещенослужителят от Храма на Шрайка направи някакъв жест с пухкавата си ръка.
— Господин Кийтс бе проявил интерес да вземе участие в нашето най-свято поклонение. Тъй като ние вярваме, че Последното изкупление наближава с всеки изминал ден, това не е никак маловажно за нас. Впоследствие нашите агенти докладваха, че господин Кийтс може да е станал жертва на едно или две нападения и че някакъв частен детектив… вие, госпожо Ламиа… сте виновна за унищожаването на киборговия бодигард, осигурен на господин Кийтс от Техноцентъра.
— Бодигард! — този път беше мой ред да изразя удивлението си.
— Разбира се — каза епископът. Той се обърна към Джони. — Господинът с плитката, убит наскоро по време на храмерската екскурзия, не беше ли същият човек, когото вие ни представихте като свой бодигард една седмица преди това? Той може да се види на записа.
Джони не отговори. Той сякаш се напрягаше, за да си спомни нещо.
— Във всеки случай — продължи епископът — ние трябва да получим вашия отговор относно поклонението преди края на седмицата. „Вечнозелена секвоя“ потегля от Мрежата след девет местни дни.
— Но това е храмерски дърволет — възкликна Джони. — Те не извършват дългия скок до Хинерион. Епископът се усмихна.
— В случая го нравят. Ние имаме основание да смятаме, че това може да е последното поклонение, спонсорирано от Църквата, и сме наели храмерския кораб при условие да бъде разрешено на колкото е възможно повече вярващи да заминат на пътешествието.
Епископът направи някакъв жест и облечените в червено и черно мъже потънаха обратно в мрака. Двама заклинатели се приближиха, за да сгънат стола му, когато стана от него.
— Моля ви да ни съобщите своя отговор възможно най-скоро.
Той изчезна. Останалите заклинатели останаха да ни изпроводят навън.
Нямаше повече телепортали. Излязохме през главната врата на храма и застанахме на горното стъпало на дългото стълбище, загледани надолу към Главния булевард на кошерния център и вдишвайки хладния въздух, наситен с миризма на петрол.
Автоматичният пистолет на баща ми си беше в чекмеджето, където го бях оставила. Уверих се, че пълнителят е зареден, вкарах магазина обратно и занесох оръжието в кухнята, където се приготвяше закуската. Джони седеше край дългата маса и гледаше надолу през сивите прозорци към товарния док. Взех омлетите и сложих единия пред него. Той вдигна поглед към мен, докато наливах кафето.
— Вярваш ли му? — попитах аз. — Че това е било твоя идея?
— Ти видя видеозаписа.
— Записите могат да бъдат фалшифицирани.
— Да. Но този не е.
— Тогава защо си пожелал доброволно да отидеш на това поклонение? И защо твоят бодигард се опита да те убие, след като си разговарял с Църквата на Шрайка и с капитана на храмерския кораб?
Джони опита омлета, кимна с глава и загреба още с вилицата си.
— Бодигардът… ми е абсолютно непознат. Сигурно е бил прикрепен към мен през седмицата, която се е изтрила от паметта ми. Неговата истинска цел очевидно е била да се увери, че не съм открил нищо… или в случай че съм се натъкнал на нещо, да ме елиминира.
— Нещо в Мрежата, или в информационната равнина?
— В Мрежата, предполагам;
— Необходимо е да знаем за кого е работил той… и защо са го прикрепили към теб.
— Аз знам — заяви Джони. — Просто попитах. Техноцентърът ми отговори, че съм поискал бодигард. Киборгът е бил управляван от ИИ-връзка, която съответства на службата за сигурност.
— Попитай защо се е опитал да те убие.
— Направих го. Те категорично отричат, че е възможно такова нещо.
— В такъв случай защо този така наречен бодигард се мъкне подире ти една седмица след убийството?
— Отговарят, че като не съм поискал нова охрана, след моята… моето преустановено функциониране… ръководството на Техноцентъра решило, че ще бъде благоразумно да ми осигурят защита.
Аз се изсмях.
— Защита. Защо, но дяволите, той побягна на храмерския свят, когато го настигнах? Те дори не се опитват да ти дадат някакво правдоподобно обяснение, Джони.
— Така е.
— Както и епископът не обясни как Църквата на Шрайка се е сдобила с телепортаторен достъп до старата Земя… или както го наричаш там онзи изкуствен свят.
— Ние и не попитахме.
— Аз не попитах, защото исках да се измъкна от онзи проклет Храм цяла-целеничка.
Джони, изглежда, не ме чу. Той си пиеше кафето и погледът му беше вторачен някъде другаде.
— Какво има? — запитах.
Той се обърна да ме погледне, почуквайки с нокътя на палеца долната си устна.
— Тук има един парадокс, Брон.
— Какъв?
— Ако моята цел наистина е била да отида на Хиперион… моя киборг да пътува дотам… аз не бих могъл да остана в Техноцентъра. Щеше да ми се наложи да вложа цялото си съзнание в самия киборг.
— Защо? — попитах, но още докато задавах въпроса, разбрах причината.
— Помисли. Информационната равнина сама по себе си е една абстракция. Общо смесване на компютърни и И И генерирани инфосфери и квази-перцепционната Гибсонова матрица, първоначално конструирана за хора оператори и понастоящем приета като обща територия за хората, машините и ИИ.
— Но хардуерът съществува някъде в действителния космос — настоях аз. — Някъде в Техноцентъра.
— Да, но това няма отношение към функционирането на съзнанието на ИИ — обясни Джони. — То може да е навсякъде, където припокриващите се инфосфери ми позволяват да пътувам… във всички светове на Мрежата, естествено, в информационната равнина и във всяка от конструкциите на Техноцентъра от рода на старата Земя… но единствено в тази околна среда аз мога да претендирам за „съзнание“ или да манипулирам със сензори и дистанционни управления, подобни на този киборг.
