Бях облечена с най-хубавите си дрехи — костюм от тежък габардин, блуза от ренесансова коприна с хематит по врата, триъгълна шапка „Юлин Бре“ със завити нагоре краища — когато на другия ден двамата с Джони се телепортирахме на ТС2. Оставих го в бара с интериор от дърво и месинг близо до централния терминал, но преди това му подадох, пъхнат в една книжна кесия, автоматичния пистолет на баща ми и му казах да застреля всеки, който си позволи да го погледне накриво.
— Английският език на Мрежата е толкова изтънчен — каза той.
— Този израз е по-стар от Мрежата — подхвърли аз.
— Просто постъпи така.
Стиснах му ръката и тръгнах, без да се оглеждам назад.
Взех едно въздушно такси до Административния комплекс и изминах пеша пътя през около девет охранителни поста, преди да. ме пуснат на територията на Центъра. Изминах пеша разстоянието от половин клик през Еленовия парк, наслаждавайки се на лебедите в близкото езеро и на красивите бели сгради върху хълма в далечината, след което последваха още девет пропускателни пункта, докато накрая една жена от службата за сигурност на Центъра ме поведе нагоре по покритата с плочи пътека към Правителствения дом — ниска красива сграда, разположена сред цветни градини и залесени с дървета хълмове. Въведоха ме в елегантно обзаведена чакалня, но едва сварих да седна на един автентичен дохеджирски „де Кунинг“, когато се появи някакъв адютант и ме въведе в частния кабинет на президента.
М сина Гладстоун излезе пред бюрото си, за да се ръкува с мен, и ме покани да седна. Беше странно да я видя отново лично след всичките онези години, през които я бях гледала по ХХВ. Тя беше още по- впечатляваща на живо: косата й бе късо подстригана, но сякаш се издигаше назад на сивобели вълни; скулите и брадичката й бяха остри като на Линкълн — според твърденията на всички падащи си по историята учени мъже, — но онова, което доминираше в лицето й и караше човек да се чувства така, сякаш се намира в присъствието на един наистина оригинален човек, бяха големите, тъжни кафяви очи.
Почувствах устата си пресъхнала.
— Благодаря, че ме приехте, госпожо президент. Знам колко сте заета.
— Никога не съм толкова заета, че да не мога да те приема, Брон. Точно както баща ти не беше толкова зает, че да не може да ме приеме, когато аз бях една млада сенаторка.
Кимнах с глава. Татко на времето бе казал веднъж, че Мейна Гладстоун е единственият гениален политик в Хегемонията. Той знаеше, че един ден тя ще стане президент независимо от късния й старт в политиката. Искаше ми се баща ми да беше жив, за да може да види това с очите си.
— Как е майка ти, Брон?
— Добре е, госпожо президент. Вече рядко напуска старата ни лятна къща на Фрийхолм, но я виждам всяка Коледа.
Гладстоун кимна с глава. Тя беше седнала непринудено на края на едно масивно писалище, което, както пишеха жълтите вестници, някога е принадлежало на някакъв убит президент — не Линкълн — на Съединените щати отпреди Грешката, но сега се усмихна и като заобиколи писалището, седна на простия стол зад него.
— Баща ти ми липсва, Брон. Иска ми се да беше в тази администрация. Видя ли езерото, като влизаше?
— Да.
— Спомняш ли си как си играехте и пускахте лодки с моя Кристън, когато и двамата току-що бяхте проходили?
— Съвсем слабо, госпожо президент. Била съм доста малка.
Мейна Гладстоун се усмихна. Някакъв вътрешен телефон иззвъня, но тя му махна да млъкне.
— С какво мога да ти помогна, Брон? Аз си поех дъх.
— Госпожо президент, може би знаете, че работя като независим частен детектив… — не изчаках кимването й. — Един случай, над който работя в последно време, ме върна обратно към самоубийството на баща ми…
— Брон, знаеш, че то беше разследвано най-щателно. Видях доклада на комисията.
— Да — казах. — Аз също. Но наскоро открих някои много странни неща за Техноцентъра и неговото отношение към света Хиперион. Вие с татко не работехте ли над един закон, който щеше да вкара Хинерион в Протектората на Хегемонията?
Гладстоун кимна утвърдително.
— Да, Брон, но през същата година се разглеждаха кандидатурите и на още десетина други колонии. Нито една от тях не беше приета.
— Вярно. Но Техноцентърът или Консултативният съвет на И И проявиха ли някакъв специален интерес към Хинерион?
Президентът почука с писалка по долната си устна.
— Каква информация имаш, Брон? Понечих да отговоря, но тя вдигна назидателно пръст.
— Почакай! — натисна бутона на един вътрешен телефон. — Томас, излизам за няколко минути. Моля те, погрижи се търговската делегация от Сол Дракони да не скучае, ако закъснея малко за срещата.
Не я видях да натиска нещо, но неочаквано близо до стената в дъното на стаята зажужа един телепортал в синьо и златно. Тя ми направи знак аз да мина първа.
Равнина от златна, висока до коленете трева се простираше до хоризонти, които изглеждаха по-далечни от нормалното. Небето беше бледожълто, с лъскави медни нишки, които можеше да са облаци. Не успях да позная света.
Мейна Гладстоун прекрачи през портала и докосна инфотерма на ръкава си. Телепорталът угасна. Топъл ветрец повя аромати на подправки към нас.
Гладстоун докосна отново ръкава си, погледна към небето и кимна с глава.
— Съжалявам за притеснението, Брон. Кастрон-Ройксел няма никаква инфосфера, нито каквито и да било спътници. Моля те, продължи сега с това, което беше започнала да казваш. На каква информация си се натъкнала?
Погледнах наоколо към празните тревни площи.
— Нищо, което да изисква чак толкова сигурност… вероятно. Току-що открих, че Техноцентърът като че ли проявява много голям интерес към Хинерион. Освен това те са построили нещо като аналог на старата Земя… цял един свят!
Ако бях очаквала шок или изненада, бях разочарована. Гладстоун кимна:
— Да. Знаем за аналога на старата Земя. Бях силно изненадана.
— В такъв случай защо никога не е съобщавано за това? Ако Техноцентърът е в състояние да построи отново старата Земя, много хора биха се заинтересували от това.
Гладстоун тръгна да се разхожда и аз поех редом с нея, като стъпвах по-бързо, за да мога да следвам нейните широки крачки.
— Брон, не би било в интерес на Хегемонията да огласява подобен факт. Нашите най-добри разузнавателни източници нямат никаква представа защо Техноцентърът нрави подобно нещо. Не могат да дадат никакво обяснение. Най-добрата политика в момента е да изчакаме. Каква информация имаш ти за Хиперион?
Нямах каквато и да било представа дали бих могла да се доверя на Мейна Гладстоун, все едно дали беше консерватор, или не. Но знаех, че ако искам да получа информация, трябва да дам някаква и аз.
— Те са създали аналогова реконструкция на един староземски поет — казах — и, изглежда, са обзети от манията да крият от него всякаква информация за Хинерион.
Гладстоун отскубна един дълъг стрък трева и го засмука.
— Киборгът Джон Кийтс.
— Да — внимавах да не показвам изненада този път.
— Знам, че баща ми полагаше всички усилия да издейства статут на Протекторат за Хиперион. В случай че Техноцентърът е имал някакъв специален интерес към това място, възможно е да са имали и нещо общо… да са манипулирали …
— Неговото привидно самоубийство?
— Да.
Вятърът раздвижи златната трева на вълни. Нещо много дребно се шмугна в стеблата в краката ни.
