— Всичките ли?
— Да… моля ви… помогнете ми с нещо… о… моля ви…
Той се свлече почти в безсъзнание.
Пуснах го, отстъпих назад и го облях с лъча на зашеметителя.
Джони седеше, разтриваше гърлото си и ме гледаше втренчено със странен поглед.
— Обличай се — казах аз. — Тръгваме.
Тяхното ЕМПС бе старо прозрачно викеново возило без каквото и да било дисково устройство. Догонихме нощта, преди да прекосим Франция, и погледнахме в тъмнината под нас, за която Джони каза, че била Атлантическият океан. Като се изключат светлините на някой случаен плаващ град или сондажна платформа, единственото осветление идваше от звездите и от широките като плувен басейн отблясъци на подводните колонии.
— Защо вземаме тяхното ЕМПС? — попита Джони.
— Искам да видя откъде са се телепортирали.
— Той каза, че от Храма на Шрайка на Лусус.
— Да. Сега ще разберем.
Лицето на Джони едва се виждаше, когато погледна надолу към тъмното море на двадесет клика от нас.
— Мислиш ли, че онези мъже ще умрат?
— Единият вече е мъртъв — казах аз. — Типът с пробития бял дроб ще има нужда от помощ. Двама ще се оправят. Не знам какво е станало с онзи, който излезе през прозореца. Това засяга ли те?
— Да. Насилието беше… жестоко.
— „Макар че една улична свада е нещо ненавистно, енергиите, които се проявяват в нея, са прекрасни“ — цитирах аз. — Тези не бяха киборги, нали?
— Мисля, че не.
— Следователно, има поне две групи, тръгнали да те заловят… ИИ и епископът на Храма на Шрайка. А ние все още не знаем защо.
— Сега наистина имам една идея.
Извъртях се в пенопластовото хоризонтално кресло. Съзвездията над нас — които не познавах нито от холоси на небето над старата Земя, нито от който и да било известен ми свят от Мрежата — хвърляха светлина точно колкото да ми дадат възможност да видя очите на Джони.
— Слушам те — казах аз.
— Твоето споменаване на Хиперион ме подсети — започна той. — Фактът, че аз не знаех нищо за него. Отсъствието на тази информация означаваше, че това е важно.
— Странният случай с кучето, което лае в нощта — подхвърлих аз.
— Какво?
— Нищо. Карай нататък. Джони се наклони по-близо.
— Единствената причина, поради която бих могъл да не знам за това, е, че някои елементи от Техноцентъра са блокирали познанията ми за него.
— Твоят киборг… — беше странно да говоря на Джони по този начин сега. — Ти прекарваш повечето от времето си в Мрежата, нали?
— Да.
— Не ти ли се е случвало да се натъкнеш някъде на нещо за Хиперион? От време на време непрекъснато го споменават в новините, особено когато култът към Шрайка е главната тема.
— Вероятно съм чувал, наистина. Вероятно затова бях убит.
Лежах по гръб и гледах звездите.
— Хайде да отидем да попитаме епископа — предложих аз.
Джони обясни, че светлините пред нас са аналог на Ню Йорк Сити от средата на двадесет и първи век. Той не знаеше във връзка с какъв възкресителен проект е бил изграден отново градът. Изключих автопилота и се спуснах по-ниско.
Високи сгради от епохата на фалическия символ в градската архитектура се издигаха от платата и лагуните на северноамериканското крайбрежие. В няколко от тях се виждаха горящи светлини. Джони посочи към една остаряла, но странно елегантна постройка, и каза:
— Емпайър Стейт Билдинг.
— Добре — кимнах аз. — Каквото и да е, ЕМПС-то иска да се приземи точно там.
— Безопасно ли е?
— Нищо в живота не е безопасно.
Оставих ЕМПС-то ни води и кацнахме на една малка открита площадка под шпила на сградата. Излязохме навън и застанахме на напукания балкон. Беше съвсем тъмно, като се изключат оскъдните светлини на сградата далече долу и звездите. Няколко крачки по-нататък неясен син отблясък очертаваше един телепортал на мястото, където някога вероятно са били вратите на асансьора.
— Аз ще вляза първа — казах, но Джони вече беше прекрачил оттатък.
Стиснах в дланта си взетия назаем зашеметител и го последвах.
Никога преди не бях ходила в Храма на Шрайка на Лусус, но нямаше никакво съмнение, че сега бяхме там. Джони стоеше на няколко крачки пред мен, но наоколо не се виждаше никой друг. Мястото беше хладно, тъмно и подобно на пещера, ако наистина би могло да има толкова широки пещери. Някаква страховита полихромна скулптура, която висеше на невидими кабели, се въртеше от полъха на неосезаеми ветрове. Двамата с Джони се обърнахме едновременно, когато телепорталът изчезна, сякаш не бе съществувал.
— Е, ние им свършихме работата, не е ли така? — прошепнах аз на Джони.
Дори шепотът сякаш отекна из осветената в червено зала. В моите планове не влизаше Джони да се телепортира в Храма заедно с мен.
После светлината като че ли започна да се изкачва нагоре, наистина без да осветява огромната зала, но разширявайки подозрението така, че можахме да видим полукръга мъже, които бяха там. Спомних си, че едни се наричаха заклинатели, а други — лектори, и че имаше още някаква категория, която съм забравила, но каквито и да бяха, изпитвах безпокойство, като ги гледах застанали там — най-малко две дузини — с роби, които представляваха вариации на червено и черно, и с лъщящи от червената светлина над тях високи чела. Никак не ми беше трудно да разпозная епископа. Той беше от моя свят, макар по-нисък и по- дебел от повечето от нас, а робата му беше много червена.
Не се опитах да скрия зашеметителя. Възможно бе, ако всичките се опитаха да се втурнат насреща ни, да се наложи да ги поваля до един на земята. Беше възможно, но не бе вероятно. Не виждах никакви оръжия, но под техните роби можеха да се скрият цели арсенали.
Джони пристъпи към епископа и аз го последвах. На десет крачки от мъжа спряхме. Епископът беше единственият, който не стоеше нрав. Столът му бе изработен от дърво и изглеждаше, сякаш можеше да се сгъне но такъв начин, че сложните облегалки, подпори, гръб и крака да се носят в сгънато състояние. Човек би могъл да каже същото и за масата мускули и сланина, която се виждаше под робата на епископа.
Джони направи още една крачка напред.
— Защо се опитахте да отвлечете моя киборг? — обърна се той към свещенослужителя на култа към Шрайка, сякаш останалите не бяхме там.
Епископът се изкикоти и поклати глава.
— Скъпо мое… същество… истина е, че ние желаехме твоето присъствие на нашето място за поклонение, но ти нямаш никакво доказателство, че сме замесени в какъвто и да било опит да те отвлечем.
— Не ме интересуват никакви доказателства — заяви Джони. — Любопитен съм да разбера защо съм ви нужен тук.
Чух някакво шушнене зад нас и бързо се извъртях със зареден и насочен зашеметител, но широкият кръг от жреци на Шрайка бе неподвижен; повечето бяха извън обсега на зашеметителя. Прииска ми се да носех със себе си метателното оръжие на баща ми.
Гласът на епископа беше дълбок и плътен и сякаш изпълваше огромното пространство.
— Ти сигурно знаеш, че Църквата на Последното изкупление има сериозен и траен интерес към света
